Такаши Мацуока
Есенен мост (3)

1
Привидението

Великият владетел размахва остър меч, яхва буен жребец, повежда непокорните васали. Отнел е десет хиляди вражески глави. Военните му умения са ненадминати. Но не е ли и той дошъл на този свят с плач от женска утроба? Не е ли сукал доволно женска гърда? И когато студените звезди проблясват като лед в зимното небе, а дълбините на вечността сковават сърцето му, единственото, за което жадува, не са ли женските обятия?

Аки-но-хаши (1311)

1860 година, замъкът „Облак врабчета“ в провинция Акаока

Госпожа Шидзука ни най-малко не се бе променила през всички години, откакто владетелят Киори я познаваше. Кожата й беше гладка като най-фин порцелан от династия Мин с идеалната бледност, характерна за всяка изискана дама, недокосната от времето, неповредена от слънце или лишения, без никакви издайнически белези за непристойни постъпки, мисли или чувства. Очите й, когато не гледаха него — свенливо или разбиращо, или замислено според случая, — се взираха в пространството с изражение на приятна изненада, което се подсилваше от високите й, изкусно оформени вежди. Косата й не бе подредена в модерна прическа с множество гънки, кокове, вълни и аксесоари, а само бе разделена по средата и хлабаво привързана със светлосиня панделка при раменете, откъдето се спускаше по гърба чак до земята с елегантния блясък на абанос. Роклите й от лъскава коприна, но с различна тъкан, също бяха класически, свободни и на множество пластове във всякакви оттенъци на синьото — от яркостта на високопланинско езеро до почти черната тъма на вечерно небе. Тя приличаше досущ на принцеса от епохата на Сияйния принц. Време, отминало преди много векове, напомни сам на себе си Киори.

Вън от тази стая се струпваше голямата военна мощ на държавите, настроени срещу Япония. Огромни военни параходи от Америка, Британия, Франция и Русия сега свободно влизаха в японските пристанища. На бордовете им имаше оръдия, които можеха да хвърлят експлозивни снаряди с големина на човешки бой отвъд брега, дори отвъд планини и гори и да разбият скрити от погледа армии преди още да са се приближили достатъчно, за да разберат кого точно убиват. Океанът, който разделяше островите на Япония от останалия свят, вече не осигуряваше защита. Чуждите флоти разполагаха със стотици такива кораби, които бълваха дим и пренасяха оръдия. Те можеха да сторят много повече, отколкото да бомбардират от разстояние. Бяха в състояние за няколко месеца да превозят от отдалечени брегове десетки хиляди чужди войски, въоръжени с още повече оръдия и с леки огнестрелни оръжия и да ги стоварят на японския бряг. В тази стая обаче, разположена в най-високата кула на замъка „Облак врабчета“, все още съществуваше предишната Япония. Поне още известно време Киори можеше да се преструва, че няма друг свят освен този.

Тя забеляза погледа му и се усмихна. Изражението й бе едновременно невинно и заговорническо. Как го постигаше? Дори и най-опитната гейша рядко можеше да съчетае две изражения в едно. Тя нарочно сведе поглед и покри момичешката си усмивка с широкия ръкав на старовремското си кимоно от епохата Хейан^[1].

— Притеснявате ме, господарю. Не изглеждам ли добре?

— Как е възможно? — отвърна Киори. — Ти си и винаги ще бъдеш най-съвършеното красиво създание в целия свят.

В очите й се появи закачливо изражение.

— Вие винаги така казвате. Но кога за последен път ми оказахте честта да ме посетите в моите покои?

— Помолих те никога повече да не говориш за това — по топлината на лицето той разбра, че се изчервява. Беше срамно за мъж от неговия ранг и на неговите години да отговаря като наказано момче. — Случилото се е непростима грешка.

— Заради разликата в годините ли?

Всеки, който я видеше, не би й дал повече от осемнайсет или деветнайсет години, в началото на женствеността, безспорно със знатно потекло, може би все още девствена. Когато човек погледнеше него, виждаше мъж в напреднала възраст с осанка, неповлияна от годините или пораженията, винаги спокоен, но в готовност, а прошарената му коса беше подредена в сложния стил, характерен за владетел самурай.

Разликата в техните години. Да, та нали и тя беше една от причините? Оттогава не бе мислил повече за това.

Киори отсече:

— Никога повече няма да се повтори.

— Това предсказание ли е? — тонът й беше леко ироничен, но не груб. Сякаш го подканяше да се включи в шегата, вместо да му се подиграва.

— Добре знаеш, че не е.

— Да не би да не сте Окумичи-но-ками-Киори, великият владетел на Акаока? Тогава със сигурност сте ясновидец, какъвто е всеки водач на вашия род във всяко едно поколение.

— Така казват хората.

— Хората казват така, защото вашите действия често пъти не могат да бъдат обяснени по друг начин, освен чрез познаване на бъдещето. Ако не сте ясновидец, откъде тогава може да знаете бъдещето?

Как наистина — той винаги бе усещал тежестта на проклятието на ясновидските способности, но напоследък за пръв път в живота си бе започнал да усеща и тежестта на годините. Седемдесет и девет години. Според древните писания хората в миналото — герои, мъдреци, благословени от боговете — често са живели до сто и повече години. Той не можеше да си представи, че подобно нещо ще се случи и с него. Наистина бе чудо, че въпреки всичко бе живял толкова дълго. На петнайсет години бе поел управлението на провинцията, оженил се бе на осемнайсет, родили му се бяха синове и на четирийсет години бе загубил жена си. През цялото това време бе поддържал тайна връзка с госпожа Шидзука. Колко години правеше това? Сега бе четиринайсетата година от управлението на император Комей^[2]. Срещнали се бяха през седемнайсетата година от управлението на император Кокаку^[3], който бе царувал трийсет и осем години. След това бяха изминали двайсет и деветте години управление на император Нинко^[4] преди възкачването на сегашния император. Нима е било преди шейсет и четири години? Странно, но Киори прибягваше и до календара на чужденците. Седемнайсетата година от управлението на император Кокаку бе 1796 година след Христа. Сега бе 1860 година. Да, шейсет и четири години.

Тя му беше казала, че е на шестнайсет, когато се срещнаха за първи път. Сега твърдеше, че е на деветнайсет. В очите на Киори въобще не се бе променила. Той потръпна, но не заради студената зимна утрин.

— Как бих могла да знам? — попита Шидзука. — Нали вие сте този, който има видения?

— Аз ли?

— Да не би да намеквате, че аз също имам видения?

— Винаги така си твърдяла — отвърна Киори.

— А вие винаги сте го отричали — каза Шидзука. Съсредоточаването образува тънка бразда на челото й. Тя погледна Киори право в очите. — Да не би най-накрая да допускате тази възможност?

Глас отвън позволи на Киори да не отговаря веднага.

— Чаят е готов, господарю мой.

— Влез.

Той разсеяно проследи с поглед как младата прислужница Ханако тихо приплъзва вратата, покланя се, оглежда стаята и спира. Колко неразумно от негова страна. Изправен нехайно до прозореца, той не й посочи нищо. Тя нямаше как да знае къде да сервира чая. Но преди Киори да седне срещу госпожа Шидзука, Ханако отиде точно там, където той би й посочил, точно по средата между мястото, където бе застанал, и мястото, където по принцип би трябвало да седи неговата събеседница. Ханако никога не спираше да го изненадва. От момента, когато бе постъпила на служба като деветгодишно сираче, тя бе проявявала интелигентност и силна интуиция, надхвърлящи дори неговите качества на самурай.

— Благодаря, Ханако. Можеш да излезеш.

— Да, господарю — Ханако се поклони. Отстъпвайки настрани, така че да не обръща гръб на господаря, тя се насочи към вратата.

— Не забравяш ли нещо? — прошепна Шидзука с едва доловим глас, наподобяващ въздишка.

— Ханако, почакай. — Какво ли забравяше? А, да. — Когато куриерът тръгне към Йедо утре сутринта, ти ще го придружиш. После ще се присъединиш към прислугата на владетеля Генджи в двореца „Спокоен жерав“.

— Да, господарю — макар заповедта да бе дошла без предупреждение, Ханако не показа изненадата си. Съгласи се безропотно, което бе правилният отговор.

— Ти ми служи много добре, Ханако. Родителите ти биха се гордели с теб.

Разбира се, Киори не се извини, нито даде обяснения защо я изпраща, без предварително да я уведоми.

— Благодаря, господарю. Вие бяхте много добър да изтърпите недостатъците ми толкова дълго време.

Той пренебрегна официалния израз на смирение.

— Ще бъда много благодарен, ако служите и на внука ми така добре.

— Да, господарю. Ще направя всичко възможно.

Когато тя излезе, Киори изрече:

— Защо я изпращам в „Спокоен жерав“?

— Мен ли питате, господарю?

— Просто мисля на глас — отвърна Киори. — Лош навик, който ми спечели репутацията на по-голям чудак, отколкото съм всъщност.

— Добре е, че се замисляте върху въпроса, след като решението е ваше. — Тя спря за момент, преди да добави: — Нали?

Киори се усмихна горчиво. Намираше се в същото затруднено положение, в което попадаше винаги щом започнеше да разговаря с Шидзука. Неговите разсъждения, колкото и логични да бяха, почти винаги се оказваха погрешни. Това бе разликата между логиката и ясновидското напътствие.

После обясни:

— Изпращам Ханако при внука си, защото след като е поел по-голяма част от задълженията на велик владетел на нашата провинция, той се нуждае в по-голяма степен от надеждни служители, отколкото аз. Особено сега, когато предстои трима нови християнски мисионери да пристигнат в Йедо и да заживеят в Япония под наше покровителство. Присъствието им ще предизвика криза, която ще предопредели бъдещето на нашия род. Освен този първостепенен въпрос аз се надявам между Ханако и Генджи да се развие взаимна привързаност. В сегашния опасен период той се нуждае точно от такава жена до себе си.

— Колко сте последователен, господарю мой. Такава яснота на мисълта, както винаги.

— Възприемам го сякаш съм сбъркал — Киори наля чай за двамата, мил жест, като се има предвид, че Шидзука нямаше да докосне своя.

— Голямата разлика в социалното им положение няма ли да е пречка?

— Тъй като бъдещето ще донесе хаос, характерът е много по-важен от социалното положение.

— Колко мъдро — отбеляза Шидзука, — колко освободено от изкуствените условности на социалния строй, колко съвременно.

— Не си ли съгласна?

— В никакъв случай. Възгледите ми са остарели и знам толкова малко за външния свят, но дори за човек с толкова ограничени разбирания като моите е ясно, че вътрешните качества сега са много по-важни, отколкото наследствения ранг.

— Съгласна си, но, изглежда, думите ми те забавляват. Възприемам го, сякаш Ханако и Генджи не са предназначени един за друг.

— Винаги има какво да се научи — подчерта Шидзука. — Дали то ще бъде научено е друг въпрос. Вие искате ли да знаете повече?

— Искам да знам това, което трябва да знам, за да осигуря благоденствието на нашия род.

— Тогава знаете достатъчно — каза Шидзука.

Киори изпи чая си. Изражението му бе спокойно, прикриващо огромното раздразнение, което изпита от отказа й да задоволи неговото любопитство. Дали Ханако и Генджи ще се влюбят? Той не можеше да я попита, не защото въпросът бе неуместен — той беше доста важен, защото касаеше наследяването на пророческата сила от поколението след Генджи, а не просто някакво романтично предположение. Самото питане обаче щеше да повдигне въпрос, който той бе успявал да избегне в продължение на шейсет и четири години. Ако тя искаше да му каже, щеше да го направи, без той да я моли.

Когато се разбра, че Киори няма да продължи разговора, в очите на Шидзука се появи тъга. Тя притихна. Това се случваше често по време на техните срещи. В подобни моменти на меланхолична пауза красотата й изглеждаше особено безплътна. Можеше ли един мъж да устои на толкова изящна гледка, която сама по себе си беше достатъчна да го подлуди? Ако можеше, това би обяснило доста неща, нали така? Много, много пъти я бе виждал в моменти, когато чарът й беше неустоим.

Когато Киори се надигна да си върви, Шидзука го изненада:

— Никога не съм ви молила за нищо, господарю мой, и никога повече няма да ви моля. Но ще изпълните ли сега една моя молба?

— Каква?

— Ако се съгласите, трябва да ми обещаете, без предварително да знаете за какво става дума.

Недостойно бе един мъж да проявява колебание.

— Тогава приемам.

Шидзука се поклони дълбоко и главата й опря пода пред нея.

— Благодаря, господарю мой.

Киори я изчака да продължи. Тя задържа за дълго главата си надолу, без да проговори. Когато вдигна поглед, очите й бяха влажни. Той не помнеше преди да я бе виждал да плаче.

Сълзите продължаваха да се стичат от очите й и когато продължи:

— Вечеряйте тук и после прекарайте нощта с мен.

— Тази молба е непочтена — отвърна Киори истински ядосан. — Изнудваш ме да се съглася да сторя това, за което съм се заклел в живота си и в честта си да не правя.

— Искам само да споделите с мен стаята, не леглото. Моята кръв е също толкова самурайска, колкото и вашата. Никога няма да ви накарам да нарушите клетва.

Киори продължаваше да е разстроен. Можеше и да не започне нощта в нейното легло, но да остане в една стая с нея цяла нощ, можеше ли да бъде сигурен, че няма да свърши именно там? Независимо от решимостта си, все пак бе мъж с всички слабости, присъщи за мъжа. Нямаше обаче право на избор. Вече се бе съгласил.

— Добре. Само тази нощ.

— Благодаря, господарю — каза Шидзука. Тя вдигна поглед и му се усмихна през сълзи.

Киори не отвърна на усмивката й. Тази нощ щеше да бъде много дълга.

 

 

Ханако опаковаше вещите си за пътуването до Йедо, когато чу две от по-младите прислужнички да разговарят в съседната стая.

— Господарят Киори нареди вечерята му да бъде сервирана във високата кула.

— Не! С колко прибора?

— Два! И специално нареди да няма саке.

— Вечеря във високата кула. И без саке. Колко странно. Той би вечерял там само ако възнамерява да се види с важен гост насаме. Но за такъв гост би поръчал саке, нали?

— Може би не очаква обикновен гост.

— Да не мислиш…

— Да!

— Смяташ ли, че е неговата жена или е онази другата?

Това вече беше твърде много. Ханако остави сгънатата дреха, насочи се към вратата, която разделяше стаите, и я отвори. Двете прислужнички подскочиха, но като видяха кой е, въздъхнаха с облекчение.

— О, това си ти, Ханако.

— Да, аз съм за щастие. А ако не бях аз? А ако беше господарят Киори?

— О, той никога не идва в помещенията за прислугата.

— Както и да е, стига сте клюкарствали — каза Ханако. — Или поне го правете по-дискретно.

— Да, права си — рече една от прислужничките. — Благодаря ти, че ни напомни — и двете се поклониха.

Ханако тъкмо се готвеше да затвори вратата между двете стаи, когато една от прислужничките побърза да я попита, шептейки високо:

— Ханако, ти коя мислиш, че е? Неговата съпруга? Или другата?

— Нищо не мисля. Най-добре е вие да направите същото. — Ханако затвори вратата пред широко отворените очи на момичетата. След неколкоминутно мълчание тя чу, че двете отново си шушукат.

Всъщност Ханако имаше мнение, макар никога да не го бе споделяла. Нямаше да е толкова тежко, ако господарят Киори се срещаше с жена си, госпожа Садако. Но Ханако се съмняваше в това. През тринайсетте години, откакто служеше на рода Окумичи, тя много пъти бе дочувала по нещо от частните разговори на господаря Киори. Той никога не бе споменал името на госпожа Садако, докато разговаряше със своя невидим посетител. А гласът, който използваше, бе шептящ и тайнствен, характерен за тайните любовници. Той не се срещаше с духа на своята съпруга. Срещаше се с другата.

През тялото й премина хлад и спря точно под кожата секунда преди да се превърне в тръпка. Кожата на ръцете, гърба и врата й настръхна, сякаш тънки игли се забиваха в нея.

Зачуди се дали господарят Генджи също ще се среща с онази, другата. После се замисли дали вече не го е правил.

 

 

1311 година, замъкът „Облак врабчета“

Шидзука постоя замислено няколко минути, след като владетелят Киори напусна стаята. След това стана, отиде до прозореца, където бе стоял той, и погледна навън. Дали и той бе видял, това, което виждаше тя? Вечнозелените хълмове на остров Шикоку, почти сивото небе, белите ресни на вълните, изплетени от далечни океански бури и зимни ветрове? Трябваше да го попита. Може би тази вечер. Щяха да стоят заедно до този прозорец във високата кула на техния замък и да гледат навън към тяхната провинция Акаока. Това щеше да е най-дългата им нощ заедно. След това нямаше да се видят никога повече.

— Господарке.

— Влез.

Вратата се отвори с приплъзване. Главната й придворна Аяме заедно с четири придружителки се поклониха при вратата. Никоя от тях не се наведе по обичайния за жените начин с ръце, поставени на пода и смирено сведено чело почти до земята. Вместо това те коленичиха само на едно коляно и леко превиха кръст — поклона на войниците на бойното поле. Бяха облечени в подобни на панталони хакама^[5], а не с надиплените кимона на жените от вътрешния двор, ръкавите на подкъсените им жакети бяха подгънати нагоре, така че ръцете им да могат свободно да размахват дългите заострени нагинати^[6], които носеха. Освен нагината всяка от жените имаше къс меч вакидзаши^[7], втъкнат в копринения й пояс. Единствено Аяме носеше два меча на кръста — вакидзаши и един катана^[8] с дълго острие. Тя бе седемнайсетгодишна девойка и бе олицетворение на героичния самурай. Дори косата й бе къса и не се спускаше до земята зад нея, а стърчеше зад тила й на опашка, дълга около двайсет и пет сантиметра. Мъж или жена лесно можеха да се влюбят в някого с такава красота.

Аяме потвърди:

— Всичко е точно така, както казахте, че ще бъде, господарке. Господарят Хиронобу още не се е върнал от лов. Не е пристигал никакъв пратеник от него. А тук, в замъка, не може да се намери нито един самурай, който да е верен на господаря и на вас.

— Господарке — обади се една от придружителките зад Аяме, — не е твърде късно да избягате. Вземете кон и отидете в замъка на господаря Хикари. Той със сигурност ще ви защити.

— Господарят Хикари е мъртъв — отвърна Шидзука и продължи под изумените погледи на жените. — Както и господарят Бандан. Също и техните наследници и целите им семейства. Предателството се е разпростряло почти навсякъде. Тази нощ замъците им ще бъдат подпалени. Утре през нощта предателите ще бъдат тук.

Аяме отново се поклони като боец и очите й срещнаха погледа на Шидзука.

— Ще вземем с нас много от тях, господарке.

— Да — отвърна Шидзука. — И макар че ние ще умрем, те няма да победят. Родът на господаря Хиронобу ще продължи дълго след като техните родове ще са изчезнали — тя усети бебето да рита и постави длан върху издутия си корем. Спокойно, дете, спокойно. Съвсем скоро ти ще дойдеш на този трагичен свят.

Нейните придворни сведоха глави и заплакаха. Аяме, най-смелата от тях, надви сълзите си. Те се появиха в очите й, но не се отрониха.

Драматизмът напомни на сцена от някоя от пиесите на кабуки^[9], за които господарят Киори понякога споменаваше. По онова време обаче подобно нещо не съществуваше. Кабуки щеше да се появи след около триста години.

 

 

1860 година, замъкът „Облак врабчета“

Докато се промъкваше тихомълком като убиец между сенките по коридорите на замъка на своя род, Шигеру бе обземан ту от голямо спокойствие, ту от внезапно вълнение. Макар човек да можеше да го види с просто око, ако погледът попаднеше на него, Шигеру се движеше така, че нито служителите, нито самураите го забелязваха. Ако го видеха, те щяха да приветстват присъствието му, да го поздравят почтително и да се поклонят. Той от своя страна, тъй като виждаше онова, което не беше там, щеше да извади мечовете си и да ги съсече. Именно това го тревожеше и бе причина за неговата предпазливост. Шигеру губеше контрол и не знаеше колко още ще може да се владее.

В ушите му отекваше дяволска какофония. Очите му се бореха да не виждат недвусмислените сцени на мъчения и клане. Макар все още да различаваше света, в който се намираше, от света, който изникваше в съзнанието му, Шигеру се съмняваше, че ще успее да прави тази разлика още дълго време. От няколко дни не беше спал и виденията, които го държаха буден, го тласкаха все по-настойчиво към умопомрачение. Той бе смятан за един от най-великите воини на своето време, единственият самурай през последните двеста години, чието име си струваше да бъде произнасяно редом с това на Мусаши^[10]. Без прекомерна гордост или фалшива скромност, той вярваше, че славата му е справедлива. Всичките му бойни умения обаче бяха безполезни срещу врага вътре в него.

Когато болестта му се влоши, Шигеру отказа да се обърне към единствения човек, способен да му помогне. Неговият баща. Като единствен оцелял син на владетеля Киори той се срамуваше да признае подобна слабост. Във всяко поколение на рода Окумичи се раждаше по един с пророческа дарба. В предишното поколение дарбата се беше паднала на неговия баща. В следващото поколение — на племенника му Генджи. В неговото собствено, товарът бе паднал върху самия Шигеру. В продължение на шейсет години Киори бе използвал дарбата, за да води и да защитава рода. Как можеше Шигеру да плаче пред него в момента, когато започваха неговите собствени видения?

Сега, вече прекалено късно, той осъзна, че няма друг избор. Виденията не идваха при всеки по един и същи начин и не всеки ясновидец можеше да се справи с тях сам. Шигеру бе потопен в море от халюцинации. Гигантски причудливи машини, наподобяващи чудовища от приказки и легенди, се гърчеха над земята и поглъщаха безучастни редици хора, облечени в странни униформи. Въздух от цветни, многопластови слоеве обгръщаше замъка и града. През нощта небето заръмжа като търбух на огромен невидим звяр и избълва дъжд от огън върху пищящите жертви отдолу.

Какво означаваше това? Ако бяха видения от бъдещето, какво трябваше да му покажат? Само човек с подобни изживявания можеше да го разбере.

Разговорите на прислугата му показаха къде се намира господарят Киори. Във високата кула. Тъй като бе принуден да избягва всякакви срещи, Шигеру посвети близо час, за да измине разстояние, което иначе би извървял само за няколко минути. Той обаче се поздрави наум, че остана незабелязан. Никой не го приветства и следователно никой не умря. Виденията му отслабнаха по време на дългото придвижване. Те със сигурност щяха скоро да се върнат, но почивката беше добре дошла. Тъкмо се канеше да се представи на баща си, когато го чу да говори.

— Изпращам Ханако при своя внук — обясняваше Киори, — тъй като сега, когато е поел по-голямата част от задълженията на велик господар на нашата провинция, той се нуждае в по-голяма степен от надеждни служители, отколкото аз.

Киори замълча, сякаш изслушваше отговор, и отново заговори. Продължи така още известно време. Шигеру насочи цялото си внимание, но нито за миг не успя да чуе гласа на този, с когото разговаряше неговият баща.

— Тъй като бъдещето ще донесе хаос — каза Киори, като че ли отговаряше на нечий въпрос, — характерът е много по-важен, отколкото социалното положение. — После добави след известна пауза. — Съгласна си, но, изглежда, думите ми те забавляват. Имам чувството, че според теб Ханако и Генджи не си подхождат.

Ханако и Генджи? Шигеру бе потресен. Ханако беше прислужница в замъка. Как бе възможно тя да подхожда на един владетел? Възможно ли бе баща му да крои някаква пакост за собствения си внук? Шигеру трябваше да види събеседника на Киори. В зависимост от отслабването и усилването на гласа му, докато говореше, Шигеру можеше да определи накъде гледа Киори. Той изчака удобен момент и тихо плъзна вратата, колкото да образува процеп. Промъкна се през него и като се местеше ту на една, ту на друга страна, огледа стаята, докато разговорът продължаваше.

— Искам да знам толкова, колкото да осигуря благоденствието на нашия род.

Киори седеше в центъра на стаята и отпиваше чай. Имаше прибори за двама. Една пълна чаша стоеше непокътната срещу Киори. Шигеру приключи с огледа на стаята. Там нямаше никой друг. Дали събеседникът не беше излязъл през таен изход, неизвестен на Шигеру. Беше малко вероятно. Но той си спомни, че Киори сам беше конструирал кулата и никой друг не бе виждал скиците. Който и да се бе срещал с него, със сигурност не бе излязъл през прозореца. За да стигне до единствения друг изход, трябваше да мине край Шигеру.

— Каква? — попита Киори.

Тъй като помисли, че са го видели, Шигеру коленичи и се поклони. Поколеба се за момент, без да знае какво да каже, и през това време Киори проговори отново.

— Тогава приемам.

Шигеру се изправи бързо. Следователно там все още имаше някой. Отново огледа стаята. Киори се взря право напред и заговори, сякаш се обръщаше към някой, който стоеше точно срещу него.

— Тази молба е непочтена — отвърна Киори, истински ядосан. — Изнудваш ме да се съглася да сторя това, за което съм се заклел в живота си и в честта си да не правя.

Шигеру се отдръпна назад вцепенен.

— Добре — чу да казва баща му. — Само тази нощ.

Шигеру отстъпи, като отначало се придвижваше внимателно, а сетне побягна с все сили от замъка. Баща му не можеше да му помогне, защото и той беше луд. Киори разговаряше с жена. Може би с госпожа Садако, съпруга на Киори и майка на Шигеру. Това бе достатъчно лошо. Майката на Шигеру бе умряла малко след раждането му. Но Шигеру не вярваше, че баща му говори с неговата майка. Киори бе споменал за някаква нарушена клетва по един особен, заговорнически начин. Баща му не би използвал подобен тон със собствената си съпруга, дори и с нейния дух.

Киори често се усамотяваше продължително във високата кула на замъка „Облак врабчета“ и отдавна се говореше, че тя е обитавана от духове. Често неясните сенки в нея по здрач бяха оприличавани на стари кървави петна. За места, където в миналото са се разигравали трагедии, винаги се приказваха подобни неща, а кой замък в Япония можеше да се похвали, че не е бил свидетел на трагедии? В случая трагедията бе свързана с предателство и ужасяващи убийства, които в древни времена бяха довели рода Окумичи до ръба на унищожението. Всичко това се бе случило през есента на десетата година от управлението на император Го-Ниджо^[11]. Вещица и принцеса, госпожа Шидзука бе прекарала последните си часове в същата тази стая на кулата.

Баща му разговаряше с дух на човек, мъртъв от повече от петстотин години.

 

 

1311 година, замъкът „Облак врабчета“

Шидзука и Аяме погледнаха през прозорците на високата кула и видяха три колони войници да се приближават към „Облак врабчета“.

— Колко предполагаш, че са? — попита Шидзука.

— Шестстотин от изток, триста от север и други сто от запад — отвърна Аяме.

— А ние колко сме?

— Вашите шестнайсет придворни са вътре в кулата. Трийсет мъже, до един лични служители на владетеля Чиаки, очакват предателите на вратите на замъка. Те дойдоха веднага, щом бяха повикани. Изпратени са вестоносци, за да го открият. Може би ще дойде, преди нападението да е започнало.

— Може би — промълви Шидзука със съзнанието, че той няма да дойде.

Аяме възкликна:

— Не мога да повярвам, че Го е предал господаря Хиронобу и самия себе си. Не е ли възможно да се е случило нещо друго?

— Го се е погрижил Чиаки да не е тук, когато настъпи решителният момент — отвърна Шидзука, — защото знае, че предаността на сина му е непоклатима. Отсъствието на Чиаки е доказателството. Го не иска да му се налага да го убива, когато убива мен.

— Колко жесток е животът — каза Аяме. — Господарят Хиронобу е щял да загине като дете, ако не е бил Го. Без непоколебимостта и смелостта на Го не би доживял да стане велик владетел. А сега това. Защо?

— От ревност, лакомия и страх — отвърна Шидзука. — Те могат да унищожат самия рай, ако боговете допуснат миг невнимание. Ние тук, долу, сме много по-уязвими.

Двете жени наблюдаваха как многобройният враг се прегрупира и формира огромен масив от войници. Далеч преди слънцето да се скрие зад планините, лумнаха лагерни огньове.

— Какво чакат? — попита Аяме. — Те имат съкрушително преимущество. Хиляда срещу по-малко от петдесет.

Шидзука се усмихна.

— Уплашени са. Пада нощта. Настъпва часът на вещиците.

Аяме се засмя.

— Какви глупаци. И те искат да управляват света.

— Такъв е стремежът на глупаците — каза Шидзука. — Кажи на придворните и на самураите на Чиаки да си починат. За момента сме в безопасност.

— Да, господарке.

— Не е нужно да се връщаш веднага, Аяме. Аз съм добре. Постой при сестра си.

— Сигурна ли сте, господарке? Ами бебето?

— Тя е добре — увери я Шидзука — и ще дойде на бял свят, когато настъпи часът, не по-рано.

— Тя?

— Тя — отвърна Шидзука.

Ако е възможно човек да изпита голяма радост и голяма тъга едновременно, без да може да ги различи, то може би Аяме постигна точно това, когато сълзи се отрониха от очите й, а на лицето й грейна искрена усмивка. Тя се поклони ниско и излезе мълчаливо.

Шидзука се приготви и зачака пристигането на Киори.

 

 

1860 година, замъкът „Облак врабчета“

Ханако се разходи из централната градина на замъка. При други обстоятелства не би си го позволила. Градината бе предназначена за господарите и господарките от рода, не за прислугата. Но тя реши да рискува. Утре заминаваше за Йедо. Щеше ли да се върне някога пак? Може би никога. Искаше й се да види розите, преди да си тръгне. Тук те цъфтяха в такова изобилие, че понякога хората наричаха замъка „Пазител на розовата градина“ вместо „Облак врабчета“. Ханако предпочиташе името с цветята.

Един цвят привлече погледа й. Той беше по-малък от останалите, но напълно разцъфнал и наситено червен.

На избледняващата светлина на деня блясъкът му бе неустоим. Тя се протегна да го докосне. Невидимо трънче я убоде. Когато отдръпна ръка, видя на върха на пръста си една-единствена малка капка кръв с абсолютно същия цвят като розата.

Ханако потръпна. Не беше ли това някаква поличба?

Тя побърза да се прибере и да се залови с вечерните си задължения.

 

 

— Какво правиш тук? — попита Киори.

Ханако и още една прислужница, която носеше приборите за вечеря, влязоха, както той очакваше. Зад тях без предизвестие се появи Шигеру.

Шигеру се поклони на прага.

— Извинете, че се появявам без предварителното ви одобрение.

Бързият оглед на стаята показа, че баща му беше сам. Размерите на стаята си оставаха същите, така че откакто за последен път беше идвал тук, не бяха изграждани никакви тайни отделения. Тази вечер обаче, както и по-рано през деня, Шигеру бе сигурен, че баща му разговаря с някого.

Киори не обичаше изненадите. Ханако би трябвало да го предупреди, преди да отвори вратата. Той хвърли неодобрителен поглед към нея. Разтревоженото й изражение показа, че тя не е знаела за присъствието на Шигеру. Това означаваше, че Шигеру се е придвижвал тихо, за да остане незабелязан зад нея. Той забеляза изпитото лице на сина си и неестествено трескавите му очи. При други обстоятелства странното му поведение и явните външни признаци за душевен хаос незабавно щяха да привлекат вниманието му към Шигеру. Тази вечер обаче цялото му внимание принадлежеше на госпожа Шидзука. Откакто се срещаха, посещенията й не надхвърляха повече от две на година, но през последната седмица Киори се виждаше с нея всеки ден. Със сигурност това бе признак за влошаване на неговото душевно състояние. С редки изключения ясновидците Окумичи в края на живота си ставаха жертва на собствената си дарба. Защо той трябваше да е изключение? Киори бе решил да не засрамва себе си и рода си. Ако часът му бе настъпил и той повече не бе нужен никому, щеше да сложи край на живота си, вместо да умре като луд. По-късно щеше да се занимае с Шигеру. Ако въобще имаше „по-късно“.

— Добре, за какво става дума?

— Исках да говоря с вас по един важен въпрос. Виждам, че очаквате гост, така че няма да се натрапвам. Ще помоля да ми назначите среща по друго време — Шигеру се поклони и излезе. Той бе направил необходимото, докато храната се приготвяше. Бе дошъл само да се увери в онова, което подозираше. Гостенинът бе видим единствено за неговия баща.

 

 

— Повратният момент в живота му вече е достигнат — отбеляза госпожа Шидзука, когато останаха сами. — Няма какво повече да се направи, освен да се чака неизбежната развръзка.

— Не звучи никак окуражително — отбеляза Киори.

— Защо трябва да сте окуражен или обезкуражен? — попита Шидзука. — Фактите са по-ясни, когато в тях не се намесват чувства.

— Човешките същества — отвърна той — винаги изпитват чувства, макар че въздействието им може да бъде ограничено в резултат на обучение, способности или обстоятелства.

— Човешките същества — повтори Шидзука. — Аз ли си въобразих или вие наблегнахте на тези думи?

— Да, наблегнах. Не зная какво си всъщност, но не си човек.

Тя повдигна ръкав, за да прикрие устата си, и се засмя, а в очите й проблесна почти детинско веселие.

— Колко много си приличаме, господарю мой, и колко много се различаваме. В края на нашите срещи вие стигнахте до почти същия извод, до който стигнах и аз в началото, когато вие за първи път ми се явихте.

Измина известно време, преди Киори да успее да проговори.

— Когато аз ти се явих?

Тя се надигна. Коприната на кимоното й леко прошумоля подобно на листата на глициния, докоснати нежно от лекия бриз, и отиде до източния прозорец.

— Ще ми позволите ли, господарю мой?

Киори бе твърде шокиран, за да се противи. Той се изправи и застана до нея. Тя посочи с ръка навън.

— Какво виждате?

— Нощ — отвърна той.

— И какви са особеностите на нощта?

Той се стараеше да се съсредоточи. Регулира дишането, успокои препускащото си сърце, пренебрегна бурята от мисли и се концентрира върху нощта. Силен вятър откъм брега вдигаше в морето бели гребени върху вълните и ги хвърляше върху скалите отдолу. Същият вятър бе прочистил небето и звездите блестяха, незасенчени от облаци или мъгла. На сушата шумът от вятъра в дърветата заглушаваше звуците на нощните птици.

Киори заговори:

— Силен вятър, ясно небе, бурно море.

Тя го опроверга:

— Нощ е, но няма никакъв вятър. Над долината се спуска лека мъгла и се разстила на изток над лагерните огньове и над морето. На сутринта ще се върне на брега като гъста мъгла. В часа на дракона, когато мъглата ще се вдигне, аз ще умра — тя се усмихна. — Разбира се, това не означава нищо за вас, защото вие вярвате, че аз съм мъртва вече от близо петстотин години.

— Не виждам никакви лагерни огньове — отвърна Киори.

— Зная, че не виждате — отвърна тя, — просто защото аз не съм наистина там и вие не сте наистина тук. — Внезапно тя се раздвижи с неочаквана бързина и леко го докосна, преди той да успее да се отдръпне. Киори не усети топлината на друга човешка ръка, а вместо това…

— Хладина — довърши тя мислите му — не по повърхността на кожата, а вътре в костите, която не прилича на донесената от северния вятър, а е пронизваща като предчувствие за нещастие.

— Да — отвърна той. — А ти какво почувства?

— Същото — потвърди Шидзука. — Слушай. Какво чуваш?

— Вятъра, който се усилва.

— Аз чувам флейта — каза тя. — Госпожа Аяме свири „Невижданата луна“.

— Тази песен ми е позната. Генджи я свиреше често, когато беше дете — рече Киори.

— Как звучи?

Той отново почувства същата хладина.

— Вятърът се усилва — отвърна той.

— Да — съгласи се тя. — Вятърът се усилва.

 

 

Шигеру коленичи пред олтара в храма сред мъждивата светлина на единствения свещник. Оставаше му само един изход. Ако не беше толкова обсебен от своя стремеж към раздвоение, може би щеше да забележи, че нещо става с баща му. Вероятно нямаше да пренебрегне с лекота слуховете за него. Сега беше твърде късно.

Запали първата от сто и осемте клечки тамян, които щеше да изгори по време на престоя си в храма. Сто и осем бяха човешките страдания, сто и осем бяха вечностите, които щеше да прекара в сто и осем мъчения заради престъпленията, които бе започнал да извършва тази нощ. Баща му вече бе мъртъв, отровен от жлъчката на риба балон, приготвена като фугу^[12], която Шигеру бе сложил в храната му. След като приключеше процедурата по покаяние, щеше да намери жена си и децата си. Само племенникът му Генджи щеше да остане жив. Скоро щеше да се появи възможност и Генджи също да умре. Проклятието на ясновидството щеше да свърши. Това, че кръвната линия на рода Окумичи щеше да прекъсне, беше само една неизбежна последица.

С почтителен поклон Шигеру постави тамяна върху смъртния олтар на баща си.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Взе втора пръчка и повтори процедурата.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Няма смисъл бъдещето да се знае. В противен случай то се обръща и поглъща просветените.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Надяваше се, че владетелят Киори не е страдал. Преди да причини смърт, рибната жлъчка предизвикваше особено ярки халюцинации. Може би за последен път се бе видял в прегръдките на своята тайнствена любовница.

Шигеру запали петнайсетата пръчка тамян. Димът започна да изпълва малкия храм.

В небето навън усилващият се вятър бе събрал облаци над брега. Луната, която преди час бе пълна и ярка, сега се бе скрила и не се виждаше.

 

 

Дворецът „Спокоен жерав“ в Йедо

Окумичи-но-ками-Генджи, следващият, който щеше да наследи управлението на провинция Акаока, се излегна на пода по обичайния за него начин, нетипичен за един воин, и се подпря на лакът с чаша саке в ръка и лека усмивка на устните си. Над десетина гейши танцуваха и пееха и изтръгваха игриви звуци от струните на техните кото^[13] и шамисен^[14]. Една гейша седеше до него, готова всеки момент да напълни чашата му.

Попита го:

— Защо спряхте да пеете, господарю мой? Сигурно знаете думите. „Абатът и куртизанката“ е една от най-известните песни напоследък.

Той се засмя и поднесе чашата към гейшата.

— В борбата между песента и пиенето, мисля, че песента винаги губи — след като отпи, той свали чашата надолу. Държеше се като пиян, но очите му оставаха ясни и блестящи, все едно бе абсолютно трезвен.

Косата на Генджи, подредена в сложна и официална прическа, както подхождаше на високопоставен владетел, вече бе в лек безпорядък и един заблуден кичур се спускаше над челото. Той не само затвърдяваше впечатлението за леко пиян човек, но и намекваше за известна женственост — внушение, подсилено и от самото кимоно. Прекалено ярките цветове и сложната бродерия не подхождаха на сериозен самурай на двайсет и четири години, особено на самурай, който бе обречен един ден да стане велик владетел. В цяла Япония имаше само двеста и шейсет владетели като него, всеки от тях абсолютен господар в своята провинция. Впечатлението от неподходящото облекло на Генджи се подсилваше от неговото лице, което опасно граничеше с хубостта. Гладката му кожа, дългите мигли и деликатно оформените устни биха подобрили външността на всяка от присъстващите гейши. С изключение на една. Именно тя в момента приковаваше цялото внимание на Генджи, макар той умело да прикриваше своя интерес.

Майонака-но-Хейко — Среднощно равновесие — седеше в противоположния край на стаята и свиреше на шамисен. Тя бе най-прочутата гейша този сезон. През последните седмици Генджи много бе слушал за нейното съвършенство. Но не бе повярвал. Подобни слухове се разпространяваха редовно всеки сезон. Несравнимата красота от миналата година неминуемо бе засенчвана от нова красота през настоящата година, точно както и тазгодишната красота щеше да отстъпи догодина пред друга. Най-сетне Генджи покани прочутата гейша в своя замък не толкова от интерес, колкото за да поддържа славата си на най-повърхностния и несериозен владетел в столицата на шогуна, Йедо. Сега гейшата беше тук и за изненада на Генджи надминаваше дори най-пламенните описания, които бе чувал.

Истинската красота надхвърляше чисто физическата хубост. Всяко нейно движение бе толкова изящно, че той не бе сигурен дали е в реалния свят, или е в омаята на илюзиите. Свиването и разтварянето на деликатните пръсти на ръката й, навеждането на главата в една иди друга посока, леко разтворените й устни, докато поемаше дъх в знак на учтива изненада от нечия явно остроумна забележка, начинът, по който се раждаше усмивката й — не на устните, а в очите, както се ражда всяко искрено изражение.

Тя, разбира се, нямаше никакви физически несъвършенства. Очите й имаха идеалната форма на продълговати бадеми, кожата й бе чиста като нощен сняг, който падаше на светлината на пълната зимна луна, меките извивки на тялото й идеално допълваха драперията на коприната на нейното кимоно, малките кости на китките говореха за възбуждащата деликатност на нейното тяло.

Генджи никога не бе виждал толкова красива жена. Дори не си бе представял, че има.

Гейшата до него въздъхна.

— О, тази Хейко. Присъствието й никога не ни позволява да задържим нечие внимание. Колко жесток е животът.

— За кого говориш? — попита Генджи. — Как бих могъл да погледна друга, след като ти си толкова близо до мен? — Галантността му щеше да има по-голям ефект, ако бе споменал поне името й, но в действителност вече не го помнеше.

— О, господарю Генджи, вие сте толкова мил. Но аз разбирам кога съм победена — тя се усмихна, поклони се и се насочи към Хейко. Двете размениха няколко думи. Хейко й подаде шамисена и дойде да седне до Генджи. Докато прекосяваше стаята, очите на всички мъже я следваха. Дори Сайки, мрачният управител на двора на владетеля Генджи, и Кудо, началникът на сигурността, не съумяха да се сдържат. Ако сред неговите самураи имаше предатели, както подозираше дядо му, сега бе идеалният момент те да убият Генджи. Освен, разбира се, ако самите предатели, ако въобще имаше такива, също не гледаха Хейко. Мощта на красотата й бе толкова велика, че тя побеждаваше и дисциплината, и разума.

— Не исках да прекъсвам изпълнението ти — каза Генджи.

Хейко се поклони и седна до него. Лекото шумолене на коприненото й кимоно му напомни шума на вълните, които нежно се връщат от отдалечен бряг.

— Не ме прекъснахте, господарю мой — отговори Хейко.

Той за първи път я чуваше да говори. Наложи му се да мобилизира цялата си самодисциплина, за да спотаи въздишката. Гласът й приличаше на камбанен звън, чийто екот изглеждаше безкраен, дори когато утихваше. Сега, когато тя се намираше близо до него, той забеляза следи от светли лунички под грима. Тя лесно би могла да ги скрие, но не го бе направила. Малкият дефект напомняше за задължителните несъвършенства на самия живот, неговата краткотрайност и непредсказуемост и обогатяваше красотата й с перфектен намек за меланхолия. Наистина ли тя бе толкова пленителна, или той само си въобразяваше, че се преструва на пиян?

— Прекъснах те — каза Генджи. — Вече не свириш на шамисен.

— Вярно е — рече Хейко, — но аз все още не съм завършила своето изпълнение.

— Така ли? И какъв инструмент използваш?

Тя разтвори празните си ръце, все едно, че показваше нещо. Усмивката й бе едва забележима. Погледна го право в очите, докато той не почервеня, изненадан както от думите, така и от погледа й.

— И в какво се състои твоето изпълнение?

— Преструвам се, че съм гейша, която се преструва, че е по-заинтересувана от своя гост, отколкото е всъщност — каза Хейко. Усмивката й вече бе станала по-видима.

— Много откровено. Никоя гейша, която познавам, не би направила подобно признание. Не е ли против правилата на вашия занаят дори да допускате възможността за неискреност?

— Само като нарушавам правилата, ще постигна своята цел, господарю Генджи.

— И каква е твоята цел?

Над ръкава, който Хейко вдигна, за да прикрие усмивката върху устните, очите й живо се усмихваха на Генджи. Тя отговори:

— Ако ви кажа, господарю мой, няма да има какво повече да откривате в мен, освен моето тяло и тогава колко дълго бих задържала вашия интерес, независимо от моята изкусителност и умения?

Генджи се засмя.

— Бях чувал за твоята красота. Никой обаче не ми бе казал колко си умна.

— За жената красота без ум е все едно сила без смелост за мъжа.

— Или благородство без военна дисциплина за самурая — продължи Генджи със самоирония.

— Колко забавно може да бъде — възкликна Хейко. — Аз ще се преструвам, че съм гейша, която ще се преструва, че е по-заинтересувана от своя гост, отколкото е всъщност, а вие ще се преструвате, че сте владетел без военна дисциплина.

— Ако само се преструваш, че се преструваш, това означава ли, че наистина се интересуваш от твоя гост?

— Разбира се, господарю. Как може да не се интересувам от вас? Толкова съм слушала за вас. И вие сте толкова различен от другите владетели.

— Не съм чак толкова различен — каза Генджи. — Мнозина са пропилели силата и богатството си по жени, поезия и саке.

— О, но аз не познавам друг като вас, който да се преструва, че го е направил — отвърна Хейко.

Генджи отново се засмя, макар да не му бе до смях. Отпи още саке, за да спечели време и да обмисли нейните думи. Наистина ли тя виждаше уловката? Или думите й бяха само бръщолевене на една гейша?

— Добре, аз мога да се преструвам, че се преструвам, докато през цялото време ще съм това, което се преструвам, че съм.

— Или може да оставим всякаква преструвка — каза Хейко, — и да бъдем един с друг такива, каквито сме в действителност.

— Невъзможно — отвърна Генджи и отпи още саке. — Аз съм владетел. Ти си гейша. Преструването е смисълът на нашето съществуване. Не можем да бъдем естествени дори когато сме напълно и съвършено самотни.

— Може като начало — каза Хейко, докато допълваше чашата му — да се преструваме, че сме естествени. Но само когато сме един с друг. — Тя вдигна своята чаша. — Ще ми се закълнете ли?

— Разбира се — отвърна Генджи. — Ще бъде забавно.

Дядо му го беше предупредил, че скоро ще се зададе голяма опасност под формата на предатели. Киори не го бе предупреждавал, че е възможно да става дума за умна гейша.

Какво да прави с нея? Генджи щеше да се постарае двамата с дядо му да се срещнат, когато Киори се върне в Йедо след Нова година. В тези несигурни времена единственото, на което можеше да се вярва, беше преценката на Киори. Надарен с безпогрешна пророческа дарба, той никога не можеше да сбърка.

— За какво се замислихте, господарю мой? — попита Хейко.

— За дядо си — отвърна Генджи.

— Лъжец — подразни го Хейко.

Генджи се засмя. Когато истината бе немислима и когато лъжите повече разкриваха, отколкото прикриваха, как ли щеше да изглежда една любовна връзка? Наистина беше много вълнуващо.

Управителят на двора Сайки се доближи до Генджи.

— Господарю, става късно. Време е да отпратим гейшите.

— Това би било много негостоприемно — възпротиви се Генджи. — Нека да останат тук през нощта. Имаме достатъчно стаи. Южното крило е празно. — Там бяха жилищата на охраната, където доскоро живееха двайсет от най-добрите му самураи. Те заедно с началника на конницата сега се намираха в манастира „Мушиндо“, преоблечени като монаси.

— Господарю — настоя Сайки с гневна гримаса. — Това би било много непредпазливо от наша страна. Сигурността ни би била сериозно компрометирана. Половината от охраната я няма и ние се излагаме на голяма опасност. Няма да можем да наблюдаваме толкова много хора.

— Какво има да се наблюдава? — Генджи отхвърли следващото възражение на Сайки още преди той да го е произнесъл. — Толкова ли сме слаби, че да се страхуваме от десетина полупияни жени?

— Аз не съм полупияна, господарю мой — обади се Хейко. — Аз съм напълно пияна. — Тя се обърна към Сайки. — Чудя се, господин управителю, дали това ме прави особено опасна или напълно безвредна?

Подобна намеса от страна на всеки друг несъмнено би предизвикала гнева на Сайки. Но макар и без да се усмихва, той отговори на шегата й:

— Особено опасна, госпожо Хейко, особено опасна. Несъмнено. И когато спите, ще бъдете още по-опасна. Ето защо настоявам господарят да изпрати вас и вашите придружителки у дома.

Разговорът развесели Генджи. Дори непоносимо мрачен самурай като Сайки не бе в състояние да устои на Хейко. Генджи се намеси:

— В политическите въпроси и на бойното поле винаги ще се вслушвам в съвета на моя управител. По отношение на гейшите и спането имам скромното мнение, че съм по-голям експерт. Нека приготвят южното крило за нашите гостенки.

Сайки прекрати спора. За самураите от старата школа, към която принадлежеше той, щом господарят вземеше решение, подчинението бе единственият възможен ход.

Той се поклони с думите.

— Ще бъде изпълнено, господарю.

По време на краткия разговор между Генджи и Сайки Хейко изпразни още две чаши саке. Цяла вечер бе пила много. Ако той бе изпил същото количество, отдавна да е изпаднал в безсъзнание.

Хейко не бе напълно стабилна, докато седеше в класическата поза на колене. Като се добави и сънливото й примигване, се създаваше чувството, че всеки миг ще падне. Той бе готов да я подхване, но се съмняваше, че тя би допуснала подобно нещо. Би било твърде изтъркано клише. За краткото време, откакто я познаваше, се убеди, че тя никога не прави това, което се очаква от нея. Дори видимите ефекти от нейното състояние бяха необичайни. Повечето жени, включително и най-опитните и първокласни гейши, губеха част от своята привлекателност, когато бяха пияни. Известна небрежност във външния вид и поведението разкриваше прекалено много от човешката същност зад приказната красота.

Виното обаче имаше абсолютно противоположен ефект върху Хейко. Въпреки че тя леко се олюляваше настрани, напред и назад, нито един кичур от косата й не бе напуснал мястото си, а гримът й, значително по-лек от обичайното, оставаше безупречен. Коприната на кимоното й се спускаше върху тялото по същия перфектен начин, както когато бе дошла. Поясът и поклонът й бяха все така елегантни, както и преди. Макар много от гейшите да придобиваха по-освободено поведение, когато губеха своята трезвеност, Хейко ставаше още по-целомъдрена. Деколтето на кимоното бе още по-затворено, полата добре подвита около бедрата и глезените, а самата тя продължаваше здраво да седи на коленете си. Какво трябваше да направи мъжът, за да пробие тази дисциплинирана сдържаност? Жените често подпухваха от големи количества алкохол. При Хейко обаче те само идеално покриваха клепачите и ушите й с ярка червенина, подчертавайки съблазнителната бледност на нейния тен. Той се зачуди на кои други места по тялото й също има червенина.

Генджи не покани Хейко да прекара нощта при него. Бе сигурен, че щеше да откаже. Дори в подобно състояние тя бе твърде изискана, за да отстъпи пред някой мъж, било то и бъдещ велик владетел. Още повече, че за него би било противно грубо да го поиска от жена в нетрезво състояние. Потенциалната дълбочина на връзката, която бяха започнали, налагаше търпение и изисканост. За първи път от дванайсет години, откакто претендираше, че е любител на жените, той бе искрено очарован от характера на една жена. Възможността за истинско изследване не биваше да се пропилява напразно. Дали щеше да бъде така заинтригуван, ако тя не беше толкова красива? Познаваше се прекалено добре, за да не храни илюзии. Имаше търпението на бодхисатва^[15], но все още не бе един от тях.

— Господарю мой?

Прислужницата, която приготвяше леглото му, спря и го погледна. Докато разсъждаваше, се бе засмял на глас.

— Няма нищо — отвърна той.

Тя се поклони и отново се зае с работата си. Другите две прислужници продължиха да му помагат да се съблече. След като приключиха, трите млади жени коленичиха до вратата и се поклониха. Те останаха в стаята в очакване на неговите нареждания. Подобно на всички жени, които обслужваха пряко господарите в дворците, те бяха доста хубави. Генджи се различаваше от останалите мъже, защото беше високопоставен владетел с голяма власт. Но той все пак беше мъж. Освен рутинните дейности задълженията на прислужничките включваха и предоставянето на интимна близост, в случай че той пожелае. Тази нощ обаче той не желаеше. Мислите му бяха изцяло обсебени от Хейко.

— Благодаря — каза Генджи.

— Лека нощ, господарю Генджи — пожела най-старшата прислужница. Жените се оттеглиха от стаята на колене. Вратата тихо се приплъзна и се затвори след тях.

Генджи отиде до другия край на стаята и отвори една врата, която гледаше към вътрешната градина. До зазоряване оставаше по-малко от час. Той обичаше да гледа как лъчите на изгряващото слънце осветяват старателно оформените растения, образуват сложна плетеница от сенки по наклонения каменен басейн, вдъхновяват песните на птиците. Той седна, като кръстоса колене в поза сейдза, постави ръцете си в дзен мудра^[16] за медитация и позволи на очите почти да се затворят. Щеше да отпрати всички мисли и да се концентрира, доколкото можеше. Слънцето щеше да го извади от медитацията, когато се издигне достатъчно високо и го огрее.

Ако някой го погледнеше в този момент, щеше да види човек, съвсем различен от пияния безделник отпреди няколко минути. Позата му бе изправена и стабилна. Нямаше съмнение, че е самурай, който се подготвя за битка или за ритуално самоубийство. Точно така изглеждаше Генджи сега.

Вътрешното му състояние обаче бе доста различно. Както винаги, когато започваше да медитира, той установи, че се отдава на мислите си, вместо да ги отпраща.

Първите му мисли бяха за Хейко, следващите за нейната недосегаемост в момента, а после бързо се насочиха към прислужничките, които току-що си бяха отишли. Уме, най-закръглената и най-закачливата от трите, му бе доста забавна преди. Може би твърде бързо я бе отпратил.

Тази мисъл му припомни разговор, който неотдавна бе водил с един християнски мисионер. Мисионерът дебело бе подчертал значението на това, което наричаше „вярност“. Той твърдеше, че след като се ожени, християнинът спи само със съпругата си. Генджи беше силно изненадан. Смяташе го за невъзможно. Подобно поведение бе толкова неестествено, че дори чужденците, колкото и странни да бяха те, не можеха да го спазват. Разбира се, всички мъже лъжеха, но само глупаците говореха лъжи, на които никой друг не вярваше. Генджи се чудеше какъв ли бе мотивът на мисионера?

Търсенето на мотиви не притесняваше неговия дядо. Далновиден още от петнайсетата си година и надарен с удивително точни видения през годините, Киори бе мъж, който знаеше, а не се чудеше. Киори му бе казал, че Генджи ще има три, само три видения през целия си живот. Генджи не можеше да си представи как три видения можеха да просветлят цял един живот. Неговият дядо обаче никога не грешеше, така че трябваше да му се вярва дори и ако той не можеше да помогне. Генджи бе вече почти на двайсет и четири години и до момента не бе видял нищо от бъдещето.

О, той се отдаваше, а не се освобождаваше от мислите си. За щастие се овладя, преди да е отишъл прекалено далеч. Пое дълбоко въздух и се отдаде на медитация.

Измина час или само минута. Времето имаше различни измерения, докато човек медитира. Генджи усети топлината на слънчевата светлина върху лицето си. Отвори очи. И вместо да види градината…

 

 

… Генджи се озовава сред тълпа от крещящи мъже, облечен в грубите дрехи на чужденците. Те не носят прически. Косите им са в пълен безпорядък като на луди хора и затворници. Напълно необичайно за него, Генджи се оглежда за оръжия, от които да се брани, но не намира нищо. Никой не е въоръжен. Това трябва да означава, че вече не са самураи. Опитва се да намери собствените си мечове. Но не може да помръдне нито главата, нито очите, нито ръцете, нито краката, нито една част от тялото си. Той върви право напред по дългата пътека между редиците, някакъв странник в неговото собствено тяло. Поне осъзнава, че тялото е неговото, макар докато върви напред, да не вижда нищо от него освен малка част от ръцете.

В дъното седи възрастен мъж с бяла коса и удря с малък дървен чук върху нещо, поставено на масата.

— Тишина! Тишина! Охраната да въдвори ред!

Гласът се губи в потока от думи от двете страни на пътеката, по която върви Генджи.

— Проклет да си!

— Бандзай!^[17] Ти спаси нацията!

— Прояви достойнство и се самоубий!

— Нека боговете и Буда те благословят и те закрилят!

Гласовете му показват, че той с еднаква жар е мразен и почитан. Одобрителните викове идват отляво, а проклятията — отдясно. Той вдига ръка, за да поздрави почитателите си. В това време странникът Генджи вижда, че ръката наистина е неговата, макар и белязана от хода на времето.

Миг по-късно отдясно идва вик:

— Да живее императорът!

Върху него се нахвърля млад мъж. Той носи тъмна униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана съвсем късо. В ръцете си държи къс меч вакидзаши.

Генджи се опитва да се отдръпне и да се защити. Тялото му обаче не помръдва. Докато е принуден само да наблюдава безучастно, младият мъж вкарва меча дълбоко в гърдите на Генджи. Странник или не, той усеща внезапния удар и едно остро парещо чувство, сякаш е ужилен от огромно отровно същество. Кръв изпръсква лицето на неговия нападател. След секунда Генджи осъзнава, че кръвта е неговата собствена. Изведнъж мускулите му омекват и той се свлича на земята.

Сред лицата, взиращи се в него, е и лицето на една необикновено красива млада жена — красотата й е едновременно нетипична и неизмерима. Очите й приличат на лешници, косата й е светлокестенява, чертите й са прекалено едри и чувствени и подсказват, че тя е от чужденците. Напомня му на някого, но не може да си спомни точно на кого. Тя пада на колене и без да обръща внимание на кръвта, взима главата му в ръце.

Усмихва му се през сълзи и казва:

— Ти винаги ще бъдеш моят сияен принц.

Това е вид игра с името на Генджи, същото име като на древен митичен герой.

Генджи усеща, че тялото му се опитва да проговори, но никакви думи не излизат. Вижда как нещо проблясва на дългата й гладка шия. Медальон със стилизирана лилия. След което престава да вижда, да чува и да усеща…

 

 

— Господарю Генджи! Господарю Генджи!

Той отвори очи. Прислужничката Уме бе коленичила до него и го гледаше разтревожено. Повдигна се на лакът. Докато е бил в безсъзнание, бе паднал от стаята в градината.

— Добре ли сте, господарю? Извинете, че дойдох без разрешение. Стоях пред стаята ви, чух глух удар и когато ви повиках, вие не отговорихте.

— Добре съм — отвърна Генджи. Той се опря на Уме и седна на терасата.

— Може би ще трябва да повикаме доктор Одзава — предложи Уме. — За всеки случай.

— Да, може би. Изпрати някой да го повика.

— Добре, господарю Генджи — тя забърза към вратата, прошепна нещо на една друга прислужничка, която чакаше там, и бързо се върна.

— Да ви донеса ли чай, господарю?

— Не, просто остани при мен.

Припаднал ли беше? Или най-сетне това бе едно от виденията, които очакваше? Възможно ли бе? Нямаше логика. Ако беше видение, той бе видял собствената си смърт. Каква беше ползата от него? За първи път в живота си изпита дълбок, смразяващ страх. Може би вместо да стане ясновидец, той бе обречен на ранно умопомрачение. Това се бе случвало често в неговото семейство. Все още замаян от падането и видението или съня, или халюцинацията, той загуби равновесие.

Уме ловко го опря на тялото си.

Генджи се облегна на нея твърде уплашен. Днес щеше да изпрати съобщение на дядо си и да го помоли бързо да дойде в Йедо. Само Киори можеше да обясни какво се бе случило с него. Само Киори можеше да прозре смисъла, ако въобще имаше такъв.

Преди обаче вестоносецът да потегли, друг вестоносец пристигна от замъка „Облак врабчета“.

Окумичи-но-ками-Киори, воинът и пророкът, уважаваният велик владетел на Акаока в продължение на шейсет и четири години, беше мъртъв.