Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (21)

Епилог

Така щастливо завършиха нашите дълги издирвания. Макар че за самите нас те далеч още не са завършени. Предстои дълга и упорита работа по лабораторното изследване на всички находки. Рано е още да се прави равносметка преди нейното завършване.

Но нещо твърде важно и интересно вече стана ясно. Преди всичко, разбира се, се изясни, излезе из тъмата на времето и се открои много по-отчетливо фигурата на самия Хирен. Вече няма никакви съмнения, че той действително се е опитвал да продължи реформите на Ехнатон и дори да ги направи още по-демократични с желанието си да привлече на своя страна целия народ: това доказваше „Горестното повествование“, което ни се удаде да установим, като анализирахме текстовете с електронно-изчислителната машина, че принадлежи на Хирен.

А сега ние получихме и нови доказателства за това. В надписите на фреските, покриващи стените на погребалната камера, се споменаваха имена на приближени на фараона Хирен. Както отбеляза нашият мастит лингвист Женя Лавровски, много от тези имена са били явно простонародни, а в един от надписите дори се споменаваше за някой си Ирамун — „бивш каменоделец, удостоен с големи милости“.

Измежду изображенията на фреските нямаше и никакви богове освен, слънчевия диск — Атон, и това потвърждаваше, че именно за Хирен, както и предполагах, се отнася лаконичният запис в един от оцелелите документи от онова време: „Той желаеше да превърне боговете в хора…“

По-пълна представа за неговата дейност ще получим без съмнение, когато бъдат проучени намерените в гробницата папируси. Измежду тях се оказа, както вече споменах, един чертеж и още някакъв математически ръкопис. Тях ще трябва да проучим с помощта на специалисти — инженери и математици. И възможно е тогава техническите таланти на Хирен да се открият в съвсем нова светлина.

А засега ние непрекъснато се възхищаваме от секретите на неговата тайна гробница, така ловко скрита в пустинните скали, и на фалшивата пирамида, издигната край бреговете на Нил, за да заблуди алчните погледи на грабителите.

Анализ на желязото, от което е изкован уникалният ковчег, засега не бива да се прави — преголяма е проникналата в метала радиоактивност. В гробницата намерихме още няколко железни вещи, измежду тях един кинжал в златна ножница. В продължение на тези тридесет и три века върху неговото блестящо острие не беше се появило нито едно ръждиво петънце — нима това не говори за високото майсторство на създалите го под наблюдението на Хирен древни металурзи и оръжейници? Ами радиоактивната облицовка на погребалните камери! Нима тя не дава богата храна за размисъл и на нас, археолозите, и на физиците, и на медиците, и на историографите на техниката.

Накрай посмъртният подарък за родната страна — откритото по такъв необикновен начин богато находище на уран?

Хирен надхитри всички. Но, струва ми се, в края на краищата все пак и самия него надхитриха…

Измежду най-новите методи, които използуват понастоящем археолозите, е така нареченият радиоактивационен анализ. Той е може би по-прост, отколкото заплашителното му название.

Заключава се в това, че предметите се подлагат на въздействието на гама-лъчи. Тогава специални уреди помагат да се установи от какви вещества се състои изследваният материал.

Мумията на Хирен не се налагаше да облъчваме допълнително, пък и никой не възнамеряваше да прави това. Така че за удивителното откритие ни помогна случаят или по-точно хрумването на самия Хирен. Щом самият той се беше подложил на продължително облъчване, решихме да направим с мумията му и радиоактивационен анализ. С това се заеха Зина и Толя Петров.

Получиха се толкова неочаквани резултати, че те ги проверяваха шест пъти. Но няма съмнение: в организма на покойния фараон се откри небивало високо съдържание на живак. Това извиква твърде тежки и сериозни подозрения, че Хирен е бил отровен!

Види се, враговете му не са могли да го надвият в открит бой, но затова пък са прибягнали към изпитаното коварство на придворните интриги и заговори — тиванските жреци са имали богат опит в подмолната борба.

Когато узнах за това, сърцето ми трепна, сякаш одраскано от долетелия отзвук от древните смъртоносни схватки…

… Откритията ни забавиха и ние напущахме Египет този път необичайно късно, в края на май. Реката вече беше преградена при Асуан. Радиото разнесе из цялата страна деловите гласове на строителите, укротяващи Великия Хапи, бученето и рева на самосвалите, плисъка на водата, кипяща под градушката на скриващите се в нея каменни блокове.

В Кайро, където беше много горещо, ни се наложи да останем няколко дни. Трябваше да се изпълнят всички формалности по регистрирането на находките. В каирския музей бързаха да приготвят за тях специално хранилище, за да ги изложат после с разрешението на медиците пред посетителите.

По решение на правителството на Обединената арабска република половината от находките се предаваха на нашата страна. Част от тях ние вече получихме и се заехме с опаковането им за морското пътешествие.

Отмереният, плавен ход на нашите делови делници от време на време се нарушаваше от интересни събития.

Веднъж привечер по телефона ми се обади доктор Шакур:

— Направихме интересен анализ на цветята, намерени в Хиреновата гробница. Ако се интересувате, наминете утре към мен, драги.

Скромните полски цветя помогнаха да си изясним наистина любопитни неща. Те цъфтят край бреговете на Нил тъкмо по време на жътва, през март-април. Значи, именно по това време е умрял Хирен, отровен от враговете си.

Освен цветя в ковчега се оказаха няколко листчета от маслина. Сега това дърво е рядкост в Египет, среща се само в малко градини. Но по времето на Хирен възможно е тук да са шумели под полъха на вятъра цели маслинови горички.

А на следния ден ме повикаха в полицейското управление…

В една малка неуютна стая с прозорци към канала ме прие същият оня чиновник, който вече ме беше разпитвал веднъж в палатката край Хиреновата гробница. Само че сега той не беше в сиво наметало, а в строгата униформа на капитан от полицията.

— Моля да ме извините, че отново ви безпокоя, я устаз — каза той, като стана и силно ми стисна ръката. — Но отново се нуждаем от вашата помощ.

— Слушам ви.

Капитанът се приближи към една ниска каса в ъгъла на кабинета, отвори дебелата стоманена врата…

— Познавате ли това?

Протегнал ръка по-далеч от себе си, той с погнуса държеше с два пръста за оръфаната каишка старомодния издут часовник.

— Да, този часовник Уудсток подари на професор Меро.

— Можете ли да потвърдите това?

— Разбира се. Аз го видях у Уудсток и след това у Меро.

— И това е същият часовник, който той се опитваше да подари на вас?

— Да. Но какво има?

Капитанът с гримаса на отврата по лицето сложи обратно часовника в касата и затръшна вратата й.

— Аллах ви е опазил, че не сте го взели — каза той много сериозно, като сядаше срещу мен зад масата. — Похлупакът на този часовник е покрит отвътре с тънък слой от някакъв състав, съдържащ твърде солидна доза радий…

Та ето от какво се бяха появили онези загадъчни язви по гърдите на Меро!

— Страшни хора, способни на всичко — като поклати глава, каза полицаят и започна да пише нещо бърже.

Излиза, че неволно съм насочил следствието първоначално по лъжлив път, като смятах, че причина за всичко е заразената с облъчване погребална камера на пирамидата. Собствено Уудсток на това се е и надявал.

Но, значи, той е знаел от преди каква именно мъст е бил намислил Хирен?

Сякаш прочел разкъсаните ми мисли, капитанът извади от папката, която лежеше пред него, някакво листче хартия и ми го подаде.

— Лесли Уудсток помоли да ви предам това. — Навярно на лицето ми, без да искам, се е изписала отврата, защото той настойчиво повтори: — Много молеше и аз мисля, че вие би трябвало да го прочетете, я устаз.

С колебание поех листчето. Плътна синкава пощенска хартия, на такава пишеха в началото на този век. Горе към нея беше прикрепено мъничко парченце, върху което набързо бе написано на английски:

„За бога, прочетете това! Искам вие да знаете: баща ми в нищо не е виновен.“

Листчето от пощенската хартия се оказа нечие кратко писъмце.

„Мила Ани!

Както ти бях обещал, показах нашия нещастен приятел на най-добрите столични светила. Тяхната присъда е единодушна: навярно дните му са прочетени… Наистина мненията на консилиума малко се разделиха. Един от професорите заяви, че болестта на Василий подозрително му напомня онова ново загадъчно заболяване, от което бил страдал французинът Бекерел, който откри в Париж някакви си невидими лъчи. Но не е ли все едно от какво ще умре? Още повече, че сам професорът призна, че никой не знае как се лекува тази новомодна болест. Така че бъди смела, драга Ани, очакват те тежки дни. Постарай се поне в началото на май да се върнеш в Петербург.

Любещият те С.“

Всичко ставаше ясно. Ето откъде Уудсток е узнал за тайната на погребалната камера! От това старо писмо, попаднало в ръцете му по някакъв начин от архива на Красовски. Без съмнение то е било адресирано до вдовицата на покойния археолог — Ана Карловна. Значи, както и се опасявах, част от архива тя все пак е оставила у себе си.

Писмото е попаднало у Лесли Уудсток. Той се е заинтересувал от предположението, изказано край леглото на умиращия Красовски от някакъв лекар, проверил го и се е убедил, че е вярно. А старият Уудсток, по всичко изглежда, наистина няма нищо общо с това. Никакви документи относно Хирен не е укривал.

— Завършихте ли вече разследването? — запитах аз капитана. — Да си призная, не мислех, че в наше време могат да стават такива мрачни авантюри в Рокамболов дух.

Той меланхолично вдигна рамене.

— Ако взема да ви поразкажа какви дела ни се случва да разплитаме, ще престанете да се учудвате, я устаз — уморено отвърна той. — Уудсток и Атанасопуло са само пешки в голямата игра, марионетки. Нишките от тях отвеждат далеч, отвъд океана. В наши дни кражбата на културни ценности също стана бизнес. Има цели тайни концерни, международни тръстове, а такива като Атанасопуло само изпълняват техните поръки — там да се открадне уникална картина от музей, тук да се ограби древна гробница с помощта на научния консултант Уудсток. Работата е поставена на широка, напълно съвременна нога.

— Ще ги съдят ли?

— Ще се постараем. Но Уудсток има вече превъзходен защитник от Мексико, а за Атанасопуло предложиха гаранция от десет хиляди долара няколко активни членове на пакистанския Червен полумесец.

— Защо на пакистанския? Та той, струва ми се, е грък?

— А защо пък да не бъде и на пакистанския? Такива като него нямат родина. — Капитанът въздъхна, помълча, загледан през прозореца, като нервно почукваше с пръсти по масата; после изведнъж рязко стисна юмрук. — Но този път ние ще ги изхвърлим от нашата страна! Това е сигурно.

— А как е професор Меро?

— Той е в Париж и се надявам, че все пак ще успеят да го излекуват.

— Мога ли да взема това със себе си? — помахах аз писмото. — Това писмо е от архива на руския археолог Красовски, който откри Хиреновата пирамида. За вас то няма никаква стойност.

Капитанът кимна и ми подаде протокола за разпита, за да го подпиша.

И тъй, постепенно се развързваха заплетените възелчета, ставаше просто и ясно всичко тъмно и струващо ми се неразбираемо, загадъчно.

Приятно беше да се завръщаш дома с радостното чувство на голям успех!

А в Москва стана още една удивителна случка, за която ми се иска да разкажа в заключение на тази история.

Измежду находките, които донесохме от гробницата на Хирен, имаше една съвсем незначителна на вид. Мъничка дървена дъсчица, изрязана във формата на примитивна човешка фигура, грижливо обвита в бинтове. В средата й е издълбана една малка ямичка и там преди тридесет и три века бяха сложили мъничко от тлъстата нилска тиня и едно пшеничено зрънце.

Това беше ритуална фигурка на бог Озирис, която често се среща в египетските гробници.

И ето в Москва стана едно чудо. Вследствие повишената влажност на въздуха зърното, което изглеждаше мъртво — оживя! От него пред очите ни упорито и победно се извиши нежно бледозелено стъбълце, сякаш символ на неумиращия живот, който, помитайки всички прегради, вечно се стреми напред и все напред, от вчера към утре…