Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (16)

Глава XV
Прекалено много змии

Пробудих се от студ. На челото ми бе сложено влажно парцалче и водата, струейки по лицето ми, се стичаше в устата! Протегнах устни, за да я глътна, да гълтам, да гълтам безкрай. И слънцето вече не висеше като поразяващ меч над главата ми. Вместо него кротко трепкаха и светеха звездите.

На три крачки от мене се чернееше някаква загадъчна фигура с уродливо дълга, същинска змийска шия. Понадигнах се и чак сега разбрах, че това е камила. От нея се отдели друга сянка, приближи се към мен и се наведе, като затули звездите.

— Ти ли си, Азиз? — едва чуто прошепнах аз и успокоен легнах отново.

Водачът запали примуса. Изпих няколко чаши горещ силен чай и заспах. Насън пак ме измъчваше жажда, отново се катерех по горещите камъни, но с изгрева на слънцето се събудих почти съвсем здрав. Само ме мъчеше слабост и ме наболяваха издрасканите и наранени до кръв пръсти.

Щом се събудих, най-напред започнах да търся с очи радиометъра. Ето го, невредим, сложен върху килимчето недалеч от мен. Но ние бяхме някъде съвсем на друго място, не тук бях изгубил съзнание.

— Къде ме намери, Азиз? — запитах аз.

— Там, я устаз. — Той неопределено показа някъде на юг.

— А защо ме пренесе тук? Далече ли е оттук?

— Лошо място, я устаз. Там не бива да се нощува… Шайтанът скита, йесхатак!

Смътен спомен ми подсказа следващия припрян въпрос:

— Кажи, Азиз, ами ей този уред… апаратът… Пукаше ли, пукаше ли, когато ме намери?

Бедуинът стрелна с очи радиометъра и мрачно кимна.

— Силно ли пукаше? И често ли?

— Много силно, я устаз. — Като че ли не му се искаше да говори на тази тема. Той пак с неприязън врътна очи към уреда и добави: — Толкова силно трещеше, сякаш че стреляха с автомат. По неговия трясък и те намерих, благодарение на аллаха.

Скочих, олюлявайки се от слабост.

— Ние трябва незабавно да отидем там!

Азиз се намръщи още повече и нищо не отговори.

— Чуваш ли? Натовари камилите и ще отидем на онова място, където си ме намерил.

— Аз не го запомних — опита се да излъже водачът, но това излезе толкова несполучливо, че аз се разсмях, а той смутено се извърна да скрие погледа си.

— Разбери, Азиз, та именно затова ние тръгнахме с теб да скитаме из тези планини. — Реших да го убедя съвсем. — Щом там уредът силно е щракал, значи, ние сме намерили тъкмо онова, което търсехме. Трябва да се върнем там и да проверим, а сетне — по-скоро в базата.

Споменаването за скорошно завръщане в базата май се оказа решаващо. Азиз започна да товари камилите, като все още си мърмореше мрачно нещо под носа. Аз също започнах да се стягам за път: прибрах си вещите, избръснах се и започнах да сменям батериите в радиометъра. Но внезапно тихият възглас на водача ме накара да вдигна глава.

Той стоеше с въже в ръка и се ослушваше в нещо. Всичко наоколо беше все така спокойно и тихо, но Азиз уверено каза:

— Някой идва към нас, я устаз. — И като се ослуша отново, добави: — Много бърза.

Той взе пушката и стреля два пъти във въздуха, за да подскаже къде сме.

След двадесетина минути иззад завоя на клисурата наистина се показа човек. Той се насочваше към нас.

— Зариф — кратко каза Азиз.

Сега вече и аз видях, че идващият е един от нашите работници, младият веселяк Зариф. Каква ли новина ни носи?

— Саида, я устаз! — поздрави Зариф, приближавайки. — Саида, Азиз!

Нямах търпение да науча новините, но беше невежливо веднага да задавам въпроси. Първо трябва да поговорим за времето, за това, как е минало пътуването, да предложим на гостенина вода.

— Беда! — съкрушено каза той. — Ето бележка.

Бързо разгънах протегнатото ми късче хартия:

„Алексей Николаевич! Отново имаме ухапани от кобра — този път двама наведнъж: Толик Петров и работникът Хасан Зураб. Взех всички мерки, но по-добре е да се върнете за известно дреме при нас. П.“

Пак нова пречка! И също както у Горбунов: „За кой ли път на туй място!…“

И как пък е успяла проклетата змия да ухапе тъкмо Толик? Хубаво начало за първата му експедиция! А ние сега се лишаваме за известно време от опитен радиометрист.

До базата беше сравнително близо, двадесетина километра. Камилите вървяха добре, бързаха за дома.

Ето и нашите палатки, приютили се край ръба на една скала.

Павлик беше много смутен и обезкуражен, веднага започна да се оправдава:

— Аз предупреждавах и проверявах всички, както наредихте, Алексей Николаевич. Но тези проклети кобри пак се промъкнали в палатката, две изведнъж, и пак нощем…

— Как се чувствуват Петров и Хасан?

— Май че нищо им няма… Но вчера при уплахата си съобщих за тази работа по радиото в Асуан и тази сутрин, когато се свързахме, оттам ни съобщиха, че изпращат при нас самолет. Аз не съм молил за това, честна дума.

— Нищо, няма да е лошо. Нека ги вземат в болницата. Но къде ще кацне той?

— Веднага щом узнахме за излетяването, намерихме тук наблизо една малка площадка. Равна и просторна, добре ще кацне. Изпратих там две момчета да дежурят, защото и без това за днес работата е провалена.

Влязохме с него в палатката, където лежаха ухапаните. Край тях шеташе Зиночка в бяла престилка. Хасан изглеждаше вече напълно здрав и ме посрещна с весела усмивка. А Толя Петров се опита да се понадигне, но веднага отпусна безсилно глава на възглавницата.

— Лежи си, лежи си — спря го Зина. — Ей сега ще дойде самолетът за вас.

— Но как стана така, че изведнъж и двамата да пострадате? — с досада запитах аз.

— Ами че вие сам казвахте, змията си е змия побърза да отговори Павлик вместо пострадалите. — Явно, тук мястото е такова… змийско. Трябва да преместим базата.

В този момент дочухме далечното бръмчене на мотор и побързахме да посрещнем самолета. Това беше двумоторен „Бичкрафт“. Като направи няколко кръга над височините, той започна да слиза. Значи, избраната площадка беше харесала на пилота.

Когато приближихме самолета, летецът, застанал на крилото, вече покриваше мотора с брезентен калъф. А в сянката на крилото нетърпеливо се разтъпкваше Али Сабир и ни чакаше.

— Не се стърпях и долетях — каза геологът, като силно ми стисна ръката. — Поиска ми се и аз да полазя по тези планини. А как са вашите хора?

— Единият, изглежда, се оправя, втория ще трябва да изпратим в болницата.

— Ах, мискин^[1]! — изцъка съчувствено с език Сабир. — Добре, летецът ще си почине малко, ще изпие един чай и ще го откара. Ах, какъв шайтан е този ханаш, ах, какъв шайтан! Но двама изведнъж, а?

Геологът съкрушено поклати глава и изведнъж каза:

— Но запознайте се, този е моят помощник. Ще ми помага мъничко.

Едва сега забелязах, че в сянката под корпуса на самолета седи още един човек — слабичък, млад, с изтъркан и изцапан с масло комбинезон. Той не дойде при нас, а само отдалеч се поклони леко, без да става.

— Ами какви са успехите? — запита нетърпеливо Сабир.

Докато отивахме към лагера, разказах му накратко приключенията си.

— Да, йесхатак! — внезапно викна геологът, като се спря и се удари по челото. — Едва не забравих, помолиха ме да ви предам ей това…

Той се порови в своята оръфана войнишка торба и ми подаде измачкана телеграфна бланка.

„Асуан експедиция Зубарьов — прочетох аз. — Резултатите успешни горният текст от намерената плоча запетая надписът на пирамидата запетая текстът на повествованието идентични долният надпис сходен с текста на скалата обаче изисква уточняване точка готвим подробен отчет копие ще изпратим поздравявам Моргалов“

Значи, все пак успяхме! Електронната машина помогна да установим, че и „Горестното повествование“ и горната част на текста под слънчевия диск върху плочата, която намерихме през пролетта, принадлежат на същия, който е оставил надписа и във фалшивата гробница на пирамидата — на Хирен!

Значи, моята хипотеза се потвърди: „Горестното повествование“ наистина принадлежи на Хирен. В него той е възхвалявал въстанието, призовавал народа към борба. Как изведнъж израства неговата фигура, каква интересна и значителна става; и откъслечните сведения, с които разполагахме досега за онова смутно време, изведнъж се проясняват и изпъкват в нова светлина. Сега нам предстои работа: да търсим, да търсим, да търсим!…

Голяма беше радостта ни, но все пак моето приключение, изглежда, оказваше влиянието си. Усетих такава слабост, че побързах да вляза в палатката и легнах край Павлик на кревата. И неусетно съм задрямал; а когато се събудих, вече беше настъпила вечер, насред лагера горяха три фенера, поставени направо върху земята по краищата на брезентената „кръгла маса“, и оттам се чуваха спорещи гласове.

Оказа се, че самолетът отдавна е отлетял, а аз дори не съм го чул. Откарали Толя Петров в болницата, но Хасан отказал да лети и сега с апетит лапаше уханната тамия от боб със сос от чеснов лук.

Сабир седеше край другия фенер, малко настрана, умислено-печално си тананикаше под носа нещо и оглеждайки, проверяваше радиометъра. Кой знае защо, край него го нямаше помощника му. Той през цялата вечер се въртеше между работниците, бърбореше нещо с тях и нито веднъж не се приближи до геолога.

Чак преди края на работния ден видях как този помощник настойчиво разговаряше с готвача и чух как Хануси рязко му отговори:

— Инта малаак?!^[2]

След вечеря направихме кратко съвещание и по съвета на Сабир решихме на сутринта да продължим по-нататък из планинските долини, докъдето отидат колите. Оказа се, че Павлик вече беше направил в тази посока разузнавателен поход и дори набелязал подходящо място за бъдещия лагер.

Мястото беше удобно — доста висок планински хребет го покриваше със сянката си през една част от деня. Но не можахме да се доберем дотам — накамарени навред грамадни блокове преградиха пътя на колите. Наложи се да спрем на около километър и половина от мястото, което Павлик беше харесал.

За мене това беше дори по-добре. Непременно исках да отида на онова място, където бях загубил съзнание. А според моите предположения то се намира тъкмо на отвъдната страна на този висок хребет и оттук, където се бяхме установили, беше по-близко до него.

На следното утро, като изчакахме всички да се пръснат по набелязаните маршрути, ние с водача и геолога, качени на двете камили, се отправихме към мястото на моите беди.

Азиз ни поведе не твърде охотно, но Сабир му подвикна сърдито и бедуинът се подчини. Разбира се, той хитруваше и много добре беше запомнил злополучното място — ние бърже го намерихме.

Аз веднага познах и тази тясна клисура, и стръмния склон на височината — как ли съм могъл да се катеря по него? Сега се оказа много трудно да се изкачим. Ние се обливахме в пот, но пълзяхме, като се залавяхме за скалите.

— Има! — викна Сабир, като притискаше по-силно слушалките към главата си. Той дълго време пълзя по скалите, прислушваше планината също както доктор болния и така се увлече, че веднъж едва не се сгромоляса. За щастие водачът успя навреме да го подхване.

— Нищо не разбирам — уморено каза накрай Сабир, като сваляше слушалките от главата си, и седна на камъка. — Нищо не разбирам — повтори той и започна да глади мъничките си мустачки, поглеждайки някъде нагоре, към върха на стръмнината. — Активен е само един отломък, а наоколо е чисто. Да не би да се е търколил оттам, от върха? Йесхатак! Ние обаче не можем да стигнем там.

— Може от другата страна, откъм лагера, да е по-удобно, а? — казах аз.

— Да, като че ли ще трябва оттам — съгласи се Сабир. — Във всеки случай там работниците ще ни помогнат да се изкачим.

Но сега беше вече късно да се връщаме в лагера. Тъмнината неминуемо би ни настигнала в този забъркан лабиринт от планински клисури, а пък аз вече бях изпитал върху собствената си кожа как може да завърши това. Решихме да пренощуваме тук.

Преди да заспя, изведнъж си припомних човека, когото, както тогава ми се стори, видях на върха на височината, преди да изпадна в безсъзнание. Съществуваше ли той в действителност, или ми се привидя?

Спахме спокойно и дълбоко въпреки горестните вопли на чакалите. На разсъмване, след като пихме чай, бавно тръгнахме на път.

И не бяхме изминали още половината път, когато иззад един завой изскочи задъхан човек. Беше пак онзи Зариф и като го видях, сърцето ми трепна: какво ли пак е станало там?

— Намерихме! — завика той още отдалеч. — Намерихме камък с печат! Чакал на печата, я устаз!

— Ва салаам^[3]! — възкликна Сабир, като ме тупна по рамото.