Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (14)

Глава XIII
Моргалов е прав

В Москва всичко тръгна много по-добре, отколкото предполагах. А може би Моргалов ме беше заразил с такава енергия, че аз бърже и твърде успешно убедих всички незабавно да започнем търсенето на Хиреновата гробница.

Дори стария Савелиев почти не ми се наложи да убеждавам. Едва му бях разказал за моята догадка и започнах „иронично“ да чета „Повествованието“, разкривайки подтекста, Михаил Сергеевич изтръгна книгата от ръцете ми и заби очи в нея.

— Като че си прав — промърмори той, свирепо ме стрелна и отново се наведе над книгата. — Но как не съм разбрал това по-рано, ах, стар пън!

Все пак какъв славен мъж е старият! В състояние е да се откаже дори от собствената си отдавна лелеяна теория, след като се е убедил в нейната погрешност.

Просто ме сърбеше езикът от пространните доказателства, които си бях приготвил за защита на моята хипотеза. И колкото да е смешно, стана ми дори обидно, че изобщо не се наложи да убеждавам стареца.

Но затова пък каква бясна дейност разви той сега, за да ми помогне по-скоро да тръгна да търся Хиреновата гробница! Изтерза с телефонни разговори директора на Института, хвърли в трепет всички снабдители и счетоводни служители, на заседанието на Научния съвет заплашително повтаряше със станалата пословична настойчивост на Катон:

— Хиреновата гробница трябва да бъде намерена и спасена за науката!

По негово настояване ни дадоха най-съвременно съоръжение: най-нова апаратура за електрическо и магнитно разузнаване, радиометри, портативен радиопредавател.

— Няма защо да се скъпим — повтаряше той. — Става дума за проучване на епохата на най-древните народни въстания, на основния прелом в обществените отношения. Та кой трябва да се занимава с това, ако не нашите, съветските археолози? Тук такива стълбове на чуждестранната археология, като онзи професор Меро, няма какво да правят, те само ще създадат някаква идеалистична мъгла. Така че тази работа трябва да се проведе на най-високо научно равнище. Никакво занаятчийство! И подберете си за експедицията най-добрите хора, най-способните, не се стеснявайте!

Савелиев толкова се разпали, че дори се готвеше да изпрати на египетските власти писмо с предупреждение за опасната дейност на „лъжеархеолога Уудсток, над когото трябва да се установи постоянно, непрекъснато наблюдение“ — не малко труд ми струваше да го удържа. Колко съжалявах после за това!…

А защо няма никакви вести от Моргалов? Дали ще получи някакъв резултат от анализирането на текстовете, защото аз му ги бях изпратил веднага след като се върнах в Москва.

Вече се готвех да пиша в Ленинград, когато Моргалов, сякаш почувствувал моето нетърпение, сам ми изпрати едно кратичко, много топло писмо. Съобщаваше, че съвсем не е забравил за предложението си и се занимава с изпратените документи — „дори в ущърб на моята основна работа според мнението на нашия директор. Но съставянето на програмата и превеждането на вашите йероглифи, твърде напомнящи на места онези кученца и птички, каквито всички ние сме рисували през милото си детство, се оказа работа, много по-продължителна и трудна, отколкото предполагах…“

Писмото завършваше пак с пожелание за всякакви успехи и сполуки, а отдолу имаше постскриптум:

„Предайте привет на мормируса, ако, разбира се, ви се удаде да го уловите…“

Писмото ме успокои: можех да замина за Египет, Моргалов сам ще доведе изследванията докрай.

И ето най-сетне цялата суетня по подготовката е минала. Москва ни изпраща с продължителен есенен дъждец, а в Кайро — благоуханна като в парник задуха, от която всички ние вече бяхме успели да отвикнем.

Първата ми работа беше, разбира се, да отида в болницата да навестя професор Меро. Той беше отслабнал и много посърнал. Явно болестта го беше измъчила и той много ми се зарадва.

— Ето, виждате ли, драги колега, колко бърже ми стопи масчицата проклетата пирамида на вашия опасен Хирен — каза той, като слабо ми стисна ръката. — Сигурно съм станал жертва на фараоновата мъст, ако се вярва на вестниците. Боже мой, каква глупост! Но по неволя ще започнеш да вярваш в нея, защото всички тези местни знахари никак не могат да проумеят моята болест. Трябва по-скоро да се измъкна във Франция, там бърже ще ме дигнат на крака…

Той непредпазливо се обърна в кревата и се намръщи от болка.

— И главното — тези проклети язви никак не зарастват. Къде ли пък съм можал да хвана тази отвратителна тропическа зараза?

Тропическа зараза… Дали да му кажа истинската причина на болестта? Не се реших и премълчах.

Той ме разпитваше за нашите планове. Някъде наблизо, съвсем до ухото ми, гръмко цъкаше часовник. Огледах се и го видях върху шкафчето до кревата. Това беше все същият познат ми часовник с полуизтритите от старост усукани буквички. „Докато гледате часовника, времето минава“ — прочетох аз и станах да се сбогувам.

След това отидох в кабинета на главния лекар и поверително му разказах за нашите подозрения. Мършавият и строен доктор арабин със съвсем побеляла глава ме изслуша много внимателно.

— Ние подозирахме нещичко — замислено каза той, — но се съмнявахме, защото не знаехме причината. Сега много работи ми стават ясни, благодаря ви. Но много ви моля, я ефенди: засега на вестникарите — ни дума за това. И на самия болен, разбира се, надявам се, че нищо не сте казали, нали?…

Съобщих и на местните власти за нашите предположения относно радиоактивната заразеност на Хиреновата пирамида. Посъветваха ме, щом пристигна в Асуан, незабавно да се свържа с инженер Али Сабир, възглавяващ там геоложката служба.

Колкото и да ме съблазняваше да се възползувам от случая и да разгледам древните паметници по пътя, особено желаех да надзърна в Долината на царете, където се намираше гробницата на Тутанхамон, и в Тел-ал-Амарн, развалините на бившата столица на еретика Ехнатон — ние не биваше никъде да се бавим. Премного ми се искаше по-скоро да проверя догадките и предположенията, които все още се струваха дори на нас невероятни. А ако те се оправдаят, ще трябва без бавене да се търси истинската гробница на Хирен по новите, по-определени признаци.

Ето го пак и Асуан — древните порти на легендарната страна Куш! Наместниците на фараона, които са живеели тук, се наричали именно „пазители на портите на Юга“. До тези скали някога е завършил своите пътешествия великият географ на древността Страбон — по-нататък за него започвала мъглявата „тера инкогнита“ — „неизвестна земя“. Тук Ератостен направил първите в историята на човечеството измервания на дължината на екватора, доказвайки кълбовидността на нашата планета; тук умрял в изгнание и прекрасният римски сатирик Ювенал — всеки камък тук е облъхан с диханието на историята.

И тъй своеобразно се преплита тук съвременността с древността. Спомням си първите ми впечатления: градът ми се стори многолюден, но тогава не се учудих на това, защото наблизо е грамадният строеж.

Близо до хидростанцията има изсечени в скалата стъпала, изтрити, изтъркани от милиони подметки през вековете. Това е знаменитият ниломер. По него жреците са съставяли „прогнози“ за разливането на Великия Хапи, очаквано с нетърпение от цялата страна.

А редом с него се изгражда новата язовирна стена Сад-ал-Аали, едно от най-забележителните съоръжения на нашето време. На дъното на стометровата кариера се бяха впили в скалите съветските екскаватори, по тесния път, изкачващ се на серпантини от тази ръкотворна клисура, бучейки тежко, пълзяха един след друг могъщи МАЗ-ове… Всичко изглеждаше така, сякаш изведнъж бяхме попаднали някъде край бреговете на Енисей.

Тук потомците на древните египтяни строят бъдещето. А пирамидите… Макар че с много голямо наслаждение се ровя из тях, не мога да не се съглася със злъчната забележка на Хенри Торо:

„Най-удивителното в пирамидите е, че толкова хора са могли така да се унизят, че да си пропилеят живота за построяването на гробница за някакъв си честолюбив глупак.“

Може би е лишена от чувство за историзъм, но по същество е вярна.

Геологът Сабир, когото най-после намерихме в дъсчената барака на края на кариерата, се оказа съвсем млад, кръглолик, с мънички мустачки над подпухналата горна устна. От разказа ми изпадна в краен екстаз. Той веднага започна да търси някакви карти, да ги навива на руло, да слага в една оръфана брезентена чанта разни инструменти.

Беше готов незабавно да тръгне, още сега да се вмъкне в пирамидата на Хирен — и много се огорчи, че ще можем да отплуваме едва утре след пладне.

Но ето ние вече седим с него на палубата на пъхтящия параход. От гъстата като супа вода бавно изпълзява облепената с глина котвена верига. Тънък писък на сбогуване — и отново край нас се носят величаво древните храмове, разлистват се страниците на историята.

Експедицията беше в същия състав както и пролетта. Бяхме се добре сработили и се разбирахме от половин дума. Дойде само още един новак — Толя Петров. Синеок, стеснителен, той едва миналата година беше завършил Московския университет, а сега работеше в един научноизследователски институт. Препоръчаха ми го като „макар и млад, но даващ твърде големи надежди“ специалист по всевъзможните уреди, с които ни предстоеше да изследваме радиоактивността. Въпреки тази солидна препоръка всички се отнасяхме към него с някаква бащинска загриженост, ласкаво го наричахме Толик и по всякакъв начин бдяхме над него. Шефството поеха Зиночка и Женя Лавровски и сега го гонеха от единия борд на другия, разказвайки му един през друг за всички исторически забележителности, покрай които минавахме.

Кафеникавата вода стремително кипеше и пробягваше покрай бордовете, като създаваше лъжливата представа, че ние именно бърже се движим към целта. Но насрещното течение ни задържаше и всички се измъчихме, докато се добрахме най-сетне до познатото ни селище, което беше станало за нас също като втори дом.

Почти всички жители ни посрещнаха на брега. Дяволски приятно беше да видиш отново познати лица, сияещи усмивки, черните мустаци на величествения раис, стърчащи като бойни копия. А ето и стария Хануси ме посреща с нисък поклон и с все тъй неизменното:

— Ахлан ва сахлан, я хавага!

Но дори и това не може сега да помрачи настроението ми.

Прегръдки, приветствия, традиционни въпроси за трудностите по пътя и за здравето на домашните ни. Подредихме лагера си вече по тъмно, при светлината на огньове — набърже, без много придирвания, защото се надявахме, че само след ден-два ще продължим пътя си към пустинята.

— Тръгваме ли? — пита ме Сабир.

Ах, как и аз самият изгарям от нетърпение още сега, през нощта, да тръгна за Хиреновата пирамида, като взема със себе си гайгеровия брояч!

А раисът, без да подозира нещо за нашите изживявания, бавно си сърба кафето и ни разказва, че „мистер Уудсток със своите момчета“ също започнал работа. Те се появили в тукашните околности преди около седмица и вече на три пъти успели да влизат в Хиреновата пирамида.

— Не е добро място, я устаз. Йесхатак^[1]!

Тъй, значи! Тези авантюристи обаче не си губят времето. И откъде ли вземат пари за такива широки „издирвания“? Изглежда, че Атанасопуло и Уудсток работят за някого, който разполага със солидни средства. Не бива да ги подценяваме, струва ми се, че всичко това е по-сериозно, отколкото предполагах…

Едва дочакахме утрото. Хануси ни приготви закуската по-рано и ние я изгълтахме набърже, без особен апетит.

Напущайки лагера, видях, че старият готвач разстила на пясъка мрежа — готвеше се, види се, след завръщането ни да ни нагости с прясна риба. Тогава изведнъж си спомних за молбата на Моргалов и казах:

— Я слушайте, Хануси-ака, не бихте ли могли да ни уловите една такава рибка — мормирус? Може би у вас тя другояче се нарича? Такава една с дълъг като тръбичка заострен нос.

Аз усилено си помагах с жестове. Отстрани те сигурно изглеждаха твърде смешни и глупави. Но струва ми се, че Хануси разбра. Той кимна и след като се поклони, отиде някъде зад палатката.

Очаквах с интерес да видя какво ще стане по-нататък. След няколко минути старецът се появи с въдица в ръка.

— А защо ви е въдицата, Хануси? — преструвайки се, че нищо не разбирам, запитах аз. — Нали си имаме мрежа.

— Но тази риба не се лови с мрежа, я хавага.

— Защо?

Старецът вдигна рамене и след като помисли малко, каза:

— Не зная, но тя никога не попада в мрежата. Види се, такава е волята на аллах, я хавага…

Когато минавахме по улиците на селището, където всеки бързаше да излезе навън и да ни поздрави, забелязахме, че много от къщите са вече запустели. Значи, както бегло спомена вчера раисът, наистина е започнало евакуирането на жителите от зоната на заливането и ние трябва да бързаме, да бързаме!

Ала сам раисът, изглежда, нямаше намерение никъде да заминава. Във всеки случай върху предната стена на неговия дом се бе появила нова рисунка — ярко нашарено изображение… на крачна шевна машина, която му бях донесъл миналата година като подарък. Види се, беше се харесала на домакините.

Не успяхме да отминем дома на раиса. Ако се съди по това, че при нашето приближаване стопанинът веднага се появи на вратата, той отдавна ни е очаквал.

— Кубански чай — каза раисът с нисък величествен поклон. — Моля ви. Ахлан ва сахлан!

Невъзможно беше да му откажем; колкото и да бързахме по-скоро да отидем в пирамидата, наложи се да си събуем обувките, да влезем в полутъмната прохладна стая и да седнем на рогозките, разстлани върху пръстения под. Започнахме да наблюдаваме как раисът прави своите магии край мъничкия спиртник, приготовлявайки знаменития чай.

Това наистина божествено питие е получило своето име, изглежда, в чест на селището, откъдето беше родом раисът. Затова той твърде се гордееше с ненадминатото си умение да приготовлява този чай, силен като вино и уханен, подобно на най-фино благовоние.

Ние го пиехме от мънички фарфорни чашки на мънички глътки, сякаш свещенодействувахме, и само от време на време си подхвърляхме възторжени възклицания и учтиви въпроси за времето, за здравето на домакина и семейството му, за всичките му роднини до седмо коляно.

Накрай тържествената церемония завърши и след като поблагодарихме на стопанина, можахме да потеглим.

Колкото повече приближавахме пирамидата, толкова повече ускорявахме крачките си. Напред се носеше Али Сабир. Толик Петров се спусна да тича в галоп и го надмина. Но когато се озърна да ме види, го досрамя и намали скоростта. И самият аз бях готов да тичам като момченце.

Ала когато се приближихме до пирамидата, Али Сабир изведнъж стана деловит и съсредоточен. Той бавно изтри почервенялото си лице, отърси праха от калъфа, в който лежеше гайгеровият брояч, и чак след това извади уреда и старателно го огледа. Ние го наобиколихме и го подканвахме с погледи да бърза.

— Иншала, — тържествено каза геологът и бавно вмъкна ръката си с брояча в тъмния отвор, пробит някога от Красовски в стената на пирамидата.

Никакъв ефект! Броячът мълчеше. Чуваше се само нашето развълнувано пъхтене.

Сабир запали фенерчето си и приведен се вмъкна в прохода. Ние влязохме подир него. След като направи няколко крачки, той се спря — броячът мълчеше. Геологът го вдигна над главата си и го допря до тавана, после до стените и дори клекнал — до прашния под. Никакви признаци на радиоактивност!

Ние смутено се спогледахме.

За пръв път броячът се обади доста плахо чак когато влязохме в коридора, който непосредствено преминаваше, както си спомняте, точно над погребалната камера. И сега с всеки метър цъкането зачестяваше! А когато един след друг се спуснахме в погребалната камера през отвора, пробит от древните грабители в пода на коридора, от бесния трясък на непрекъснатите сега вече пукоти мравки запълзяха по кожата ни.

„Ето колко странна е все пак психиката! — помислих си аз. — Докато не знаех, че камерата е изпълнена с радиоактивно излъчване, чувствувах се в нея съвсем спокойно. И сега знам, разбирам с ума си, че такова кратковременно пребиваване в нея не представлява особена опасност — и все пак е неприятно. Разбирам го с ума си, но не мога да овладея някакви си там мускули, които напират по-скоро да ме измъкнат оттук. Те си имат своя логика на поведение. Сякаш се беше създал някакъв условен рефлекс срещу този проклет пукот. Засрами се, виж колко спокоен е Сабир.“

Геологът буквално се беше долепил до стените. Той почукваше по тях с чукче, правеше някакви драсканици, като мърмореше нещо под носа си:

— Настуран, несъмнен настуран… впръсквания на арсениди, интересно!…

Та ето в какво се заключавала пагубната мъст на фараона, поразяваща дори след тридесет века!

Аз се насилих да приседна на ръба на саркофага и да чакам, докато Сабир завърши своето магьосничество.

В камерата нищо не беше се изменило от времето, когато бях идвал тук. Уудсток, изглежда, не беше оставил никакви следи, от което аз, право да си кажа, мъничко се опасявах след разказа на раиса вечерта. Макар че какво ли пък можеха да изнесат оттук? Дали празния саркофаг, тежащ няколко тона, или никому ненужния похлупак?

Сабир завърши манипулациите си, с помощта на Андрей отчупи няколко парчета от облицовката на стената на онова място, където и без това грабителите я бяха повредили при пробиването на входа. След това всички бързо се измъкнахме на чист въздух, седнахме на припек, от който нямаше къде да се денем в пустинята, и набързо си направихме равносметка.

И тъй, поразителната хипотеза на Моргалов се оправда напълно. Самата пирамида е строена с блокове от обикновен пясъчник и само за облицовката на погребалната камера строителите са използували гранит, отличаващ се със силна радиоактивност. Значи, Хирен наистина е направил това съвсем съзнателно. Той знаел за пагубните свойства на този зловещ черен камък, добит някъде в глъбините на неговите родни Нубийски планини!

Сега трябва да търсим онези древни, изоставени каменоломни, които са били използувани от строителите на пирамидата. И може новата нишчица на удивителни открития, както си мечтаех, да ни доведе и до тайната гробница на Хирен: защото и за нейната защита той сигурно е използувал същия онзи радиоактивен гранит.

А дали пък този фараон-строител не е измислил нещо съвсем друго? Явно, не са му липсвали изобретателност и идеи.

— Трябва да запечатам входа на пирамидата и да поставя тук охрана — каза Сабир, като ставаше. — Така че вие не ме чакайте, връщайте се в лагера и ми изпратете двама по-сигурни работници.

През време на обеда старият готвач на няколко пъти приближаваше до масата и някак странно ме поглеждаше.

— Нещо като че ли искате да ми кажете, Хануси-ака? — запитах го най-после аз.

— Харесва ли ви рибата, я хавага? Това е онази, която вие желаехте.

— Мормирус?!

Хануси леко се поклони:

— Сготвих я със сос от чеснов лук, я хавага. Хареса ли ви?

Аз само въздъхнах и погледнах чинийката, в която бяха останали само няколко оглозгани костички.

А какво ще кажа сега на Моргалов? Че съм изял злополучния мормирус дори без да го разгледам ли? Но на вкус беше превъзходен!…