Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (10)

Глава IX
Сфинксовете мълчат

Така се измъчвах в напразни издирвания, без да се придвижа засега нито крачка напред. Накрай се завърна от санаториум моят стар учител, академик Савелиев. Отдавна го очаквах. Сега реших да изчакам още един-два дена, за да му дам време да уреди разните неотложни работи, натрупали се, докато той е почивал. Но старецът сам ми позвъни още първата вечер и със своя тъй познат, недопускащ никакви възражения глас, накъсо ми нареди незабавно да се явя и да доложа „какво ново има там при фараоните“.

Приятно ми беше да го намеря все такъв деловит, подвижен и деен, макар че, като се взреш, би могъл да забележиш, че старецът май още повече е отслабнал, съсухрил се е и дори е станал още по-нисък. Но нима не беше такъв и в онези — уви, вече доста далечни — години, когато след първата встъпителна лекция съвсем сериозно ни каза:

— Аз вече не старея. Приживе съм се мумифицирал. Според една рецепта на древните египтяни, знаете. По-късно ще ви открия тайната.

И тогава ние, зелени първокурсници, май че сериозно му повярвахме.

А сега, едва бях пристъпил прага на познатия кабинет, където не само всички стени, но дори и част от тавана бяха скрити за очите от безкрайни библиотечни полици, аз изведнъж пак се почувствувах като плах студент пред изпит.

И на този изпит май че ме скъсаха…

След като изслуша, без да ме прекъсва, моя дълъг и подробен разказ за целия ход на разкопките и за нашите проучвателни странствувания из пустинята, старецът одобрително изхъмка и кратко каза:

— Хирен е голяма фигура! Струва си заради него да си поблъскаш главата.

Аз въздъхнах с облекчение: сега всичко е наред, с такъв съюзник сигурно ще успея да защитя промяната в плана на по-нататъшните работи.

Но веднага учителят изля върху мен отрезвяващото ведро с традиционната студена вода:

— Надписът е интересен, ала ето че анализът, който сте му направили, младежо, намирисва малко на долнокачествено дилетантство. Вкопчил се за една фраза, за един съвпадащ се израз — и вече е готова прибързаната хипотеза. Не тежи.

— Но все пак е някаква нишчица, Михаил Сергеевич.

— Нишчица, ама гнила. Къса се, щом я докоснеш. „Сине мой, мъстителю мой!“ — Той нарочно го изблея с отвратителен глас, за да ме уязви по-силно. Ами че такъв шаблонен израз се среща хиляди пъти. Та вие сам казвате, че и през епохата на Тутмос е имало сходни надписи. Вероятно ще се намерят и още, ако потърсите както се следва. А ето, ако паметта ми не ме лъже, и в „Горестното повествование“. Какво, според вас и него ли е съчинил Хирен?

— Къде? Не може да бъде!

Старецът зверски ме стрелна и се втурна като тигър към полиците, с ловкостта на маймуна се изкачи по разклатената и скърцаща стълбичка някъде под тавана и след миг тържествуващо ми тикна под носа една книга, която безпогрешно отвори на нужната страница.

— Четете! Четете на глас! — заповяда той.

И аз послушно прочетох с отпаднал глас:

— „Сине мой, мъстителю мой, към тебе се обръщам! Виж: племената на пустинята вредом се превръщат в египтяни. Нубийците стават опитни в занаятчийските работи на Делтата…“

— Как ли съм пропуснал това? — промърморих аз, като разглеждах книгата.

— Това е лайденското издание, а вие сте се ограничили само с дрезденското. Папирусът съществува в два варианта, с различни тълкувания. Дори студентите сега знаят това.

„Да имах твоята памет!“ — със завист си помислих аз.

А старецът не мирясваше:

— И тъй, ако следваме вашата красива хипотеза, това „Повествование“ също ли Хирен е написал? Но вие нали твърдите, че уж въпросният Хирен бил последовател на покойния Ехнатон, споделял неговите еретични мисли? Как тогава би могъл той да съчини едно толкова верноподаническо „Повествование“, а? Получава се нещо съвсем противоречиво.

Аз мълчах. И след като се наслади на това мълчание, старецът делово каза:

— Хубаво, ще помислим какво да правим по-нататък. Засега едно е ясно: трябва да се продължат търсенията в предпланините, а онова крайбрежно селище — зарежете го, нищо интересно там няма да намерите. Да се сравняват йероглифите, е също добре, разбира се, в извън работно време. Разработете подробен план на издирванията и идвайте при мен, ще го обсъдим. А и аз в това време ще се поровя. — Като стисна силно червения молив, той веднага направи с широк почерк няколко тайнствени бележчици в един измачкан бележник, който се въргаляше на масата между книгите.

— Михаил Сергеевич, а да не се ли поровим допълнително в архива на Красовски? — предложих аз.

Старецът смешно се смръщи.

— А къде е той, този архив? Според мен той изобщо не съществува в природата. Пък и доколкото си спомням този Красовски, той едва ли е оставил някакъв архив. Беше голям неврастеник и затворен човек, все нещо пазеше в тайна, всички гледаше накриво.

— Но все пак той е направил най-пълното изследване на пирамидата.

— Голяма работа, изследване! На стари години стана мистик и се увлече едва ли не и от кабалистиката. Макар че, пардон, вие с него май че имате родствени души, а? „Сине мой, мъстителю мой!“ — подигра ме той и свирепо ме заплаши с пръст. — Точка. Довиждане.

Макар и кратък, разговорът беше достатъчно отрезвяващ. Ала аз все пак реших да потърся архива на Красовски — та може би са запазени някакви записки освен онези, които попаднаха в печатните трудове на покойния археолог? А пък той се показа не лош изследовател, каквото и да си говореше старецът в своята разгорещеност. Мистиката винаги може да бъде отсеяна. Във всеки случай трябва да се провери всяка възможна насока на издирванията, щом засега съм се озовал в задънена улица с моите чисто филологически тълкувания на намерените надписи.

„Ако сме разбити, не ни остава нищо друго, освен да започнем отначало!“ — Колко често повтарях в онези дни харесалите ми се горди думи на Енгелс.

И често ме измъчваше мисълта: „А какво ли прави там Уудсток? Дали не е успял вече да попадне на следите на гробницата?“ Редовно преглеждах каирските вестници. И изведнъж в един от тях неочаквано се натъкнах на съобщение за заболяването на професор Меро. Разбира се, неговата болест се представяше за „съвсем загадъчна и необяснима, но несъмнено свързана по някакъв тайнствен начин с работата му в Хиреновата пирамида, която местните жители наричат «Свърталище на дявола» и я заобикалят отдалеч…“ Накратко казано, отново около тази болест започваше същата суеверна оргия, както на времето си с гробницата на Тутанхамон.

В Москва, както и очаквах, не се оказаха никакви следи от архива на Красовски. Запитахме Ленинград. Измина една седмица и вече бях започнал да се опасявам, че и тази нишчица ще се окаже също гнила и ще се скъса в самото начало, когато ненадейно от Ленинград ми съобщиха, че в един от техните архиви наистина имало някакви документи на покойния археолог. Същата вечер заминах за Ленинград.

Моето нетърпение беше толкова голямо, че направо от гарата, след като оставих куфарчето си на гардероб, без да се отбивам някъде, се понесох с такси към архива. Цялата обикновена бавна процедура, докато попълвах анкетния лист и въпросника, ми се стори този път ужасно уморителна и дълга.

И ето най-сетне на масата пред мен поставят една-единствена червеникава папка. С непокоряващи се пръсти бърже развързвам шнурчетата, отварям я…

Това прилича на подигравка. Пред мен лежат три мънички листенца от синкава хартия, изписани със ситен почерк. Грешка? Но не, на последното листче стои четлив подпис: В. Красовски.

Въртя папката в ръце, тръскам я — но в нея няма нищо друго. Тогава започвам да чета какво е написано на тези три къси листчета — и ме обхваща пълно разочарование. Това е всичко на всичко кратичък отчет за първото пътешествие на Красовски в Египет в края на миналия век. Тогава той не бил открил нищо друго освен два съвсем неинтересни надписа, за което честно и докладва в записката си до Източното отделение на императорското Руско археологическо дружество.

Никакви други книжа на Красовски не са запазени в ленинградските архиви. В това окончателно се убеждавам още привечер на същия ден, когато, изморен от тичане и безбройни телефонни разговори с различни учреждения, сядам на масата в стаята на хотела, за да си направя равносметка.

Но докато си почивам, постепенно започвам да придобивам отново надеждите, които почти бях изгубил. Припомням си, че само при това свое първо неуспешно пътешествие Красовски е използувал финансовата подкрепа на Археологическото дружество. Естествено е той да се и отчете за изразходваните средства. А после саможивият изследовател се скарал с това дружество, което по негово мнение се отнесло недостатъчно внимателно към него, и всички по-нататъшни издирвания е правил вече за своя сметка. Значи, напълно естествено е също той и да не е представял вече никакви официални отчети. Няма защо да ги търся в държавните архиви.

Затова пък много по-вероятно е някъде да е запазен личният архив на Красовски, най-сигурно — у някой негов родственик. Него именно трябва да търся!

Лесно е да се каже, но как да се направи това?

На следния ден отрупвам с въпроси работниците в адресната служба. И привечер отново си правя равносметка, също толкова неутешителна.

Красовски умрял в 1914 година. След него останала вдовицата му, Ана Карловна, с мъничката дъщеричка и в 1920 те емигрирали във Франция, като навярно са взели със себе си книжата на покойния.

Изглежда, пълен крах. Но изведнъж отново заблещука слаба надежда. Узнавам, че в Париж дъщерята на Красовски се омъжила за един служител на нашето посолство и в 1939 година, след смъртта на майка си, се завърнала с него в родината — възможно е все пак да е донесла обратно в Русия поне някакви книжа от личния архив на баща си.

Но и тази нишчица веднага се прекъсна, когато узнавам, че Таисия Василевна Земцова, по баща Красовска (при раждането баща й я нарекъл с името на древната царица Таи, но после го променили на по-обикновеното Таисия), умряла през време на блокадата на Ленинград.

Ами мъжът й? Трябва да го издирим!

Беше ме завладяла вече страстта към дирене и аз не мога да се успокоя — подобно на ловджийско куче, попаднало на следата и изведнъж я загубило.

Отново атакувам адресната служба — и ето стоя на крайбрежната улица с току-що получената бланка с отговора в ръце:

„Сергей Сергеевич Земцов през април 1944 година се преселил от град Ленинград в град Свердловск“.

Мушкам листчето в джоба си и унило скитам по крайбрежната улица…

Когато главата е празна или пък, напротив, прекалено заета с трудни въпроси, започва незабелязано да действува паметта на мускулите. Тя ме отвежда на онова място, където честичко обичах да идвам още като студент, мечтаейки да отида някога в Египет — отведе ме при знаменитите сфинксове, величествено лежащи върху своите гранитни пиедестали срещу старото здание на Художествената академия. След като били купени от египетското правителство за четиридесет хиляди златни рубли, с не малко труд били докарани тук, на бреговете на Нева, в 1832 година. Те поразително са се „врасли“ в строгия пейзаж на гранитната крайбрежна улица, сякаш са намерили тук втора родина.

Очи в очи вторачили, безмълвни,

изпълнени със свят копнеж, с тъга,

дочуват сякаш те вълните сънни

на другата тържествена река…

Възрозовият гранит, потъмнял от хилядолетията, някога е бил изваден от каменоломните на Картас. И странно, неправдоподобно ми се стори в този миг, че и аз самият съвсем неотдавна скитах из онези места, плавайки с баржата край древните каменоломни, седях вечер на пясъчните брегове на същата тази „друга, тържествена река“.

А пък тези сфинксове са били свидетели на онези загадъчни събития, чието кълбо сега напразно се мъча да размотая. Дори до известна степен и участници в тях.

Тези сфинксове, както свидетелствува надписът, проточил се като пояс по всеки постамент, били изваяни за прослава на Аменхотеп III. А при неговия син, еретика Ехнатон, надписите били поправени, изличили от тях ненавистното име на отменения бог Амон.

Следите от тази „корекция“ добре личат: ето тук отчетливо се виждат драскотините от секача, а пък тук майсторът, след като поправил една дума, забравил да я съгласува с другите и се получили нелепи съчетания и крещящи граматически грешки. Види се, работило се е много набързо.

Върху камъка се забелязват и следите на вече нови, по-късни поправки: заличавали са името на Атон и отново са възстановявали възвърнатия в храмовете Амон. Това се правело вече в онези смутни години, които най-много ме интересуват. И кой знае: може би тайнственият Хирен също някога е стоял, както аз сега, пред мълчаливите каменни истукани и е размишлявал за превратностите на съдбата.

Ако можеха камъните да говорят! Имаше за какво да разказват. Но уви…

Мълчат ковчези, мумии — словата

са живи само там:

в мъртвилото звучат през времената

сал древни Писмена.

Колко пъти, съкрушен от загадъчната немота на изкопаните от земята находки, съм си приповтарял тези стихове на Бунин! Но какво да се прави, такава ни е участта на нас, археолозите — обикновено се занимаваме с безмълвни паметници и се стараем да накараме да заговорят най-незначителните на пръв поглед предмети: чиреп от глинено гърне, случайно изтървано преди хиляди години стъклено мънисто, спечена от жегата бучка шлак от древна грънчарска пещ.

След като помахах на сфинксовете с ръка, отправих се към междуградската телефонна станция, за да позвъня незабавно в Свердловск на тамошната адресна служба. С всяка крачка вървежът ми ставаше все по-уверен и по-бодър; но когато, завивайки от крайбрежната улица в една пресечка, се обърнах, стори ми се, като че ли сфинксовете гледаха след мен с явна подигравка.

Потръгна ми: привечер установих, че Сергей Сергеевич Земцов, съпруг на покойната дъщеря на Красовски, е жив, все още живее в Свердловск и дори има домашен телефон; неговия номер също ми съобщиха в адресната служба. И ето, след като поръчах бърз разговор, аз седя в стаята си в хотела и очаквам телефонния звън.

За да съкратя мъчителното очакване, започнах, както обикновено правех през всичките тези дни, отново да разглеждам — за кой ли път вече! — книгите и фотокопията на надписите, които бях взел със себе си в Ленинград. Това вече приличаше не на обмислено изследване, а по-скоро на упорито разглеждане на такива скрити картинки, каквито често се печатат в списанията, с напразната надежда: ами ако успееш най-сетне да откриеш къде се е скрило кучето на ловеца?

Разбира се, бях взел със себе си и двата варианта на „Горестното повествование“ — лайденския и дрезденския. И отново препрочитах злополучните редове. В тях, сякаш бях някакво немирно пале, ми навря носа старият Савелиев и безжалостно разруши тъй красиво построената хипотеза.

„Сине мой, мъстителю мой, към тебе се обръщам! Виж племената на пустинята вредом се превръщат в египтяни. Нубийците стават опитни в занаятчийските работи на Делтата…“

Дълго чаканият звън ме накара да подскоча. Грабнах слушалката.

— Ленинград? Не оставяйте слушалката, говорете със Свердловск…

— Слушам! Слушам!

След продължителна пауза, изпълнена с шума и отзвуците на нечии обаждащи се гласове, един старчески пресипнал бас неуверено произнесе:

— Ало! На телефона Земцов…

— Сергей Сергеевич, вие ли сте?

— Да, слушам. Кой говори?

— Безпокои ви археологът Зубарьов.

— Какъв археолог? Не дочух вашето име.

— Зубарьов. Но това не е толкова важно. Кажете, Сергей Сергеевич, вие ли сте бил женен за Таисия Красовска?

Пауза на недоумение, после:

— Да. Но какво има? Защо ви интересува това?

— Ние търсим архива на бащата на вашата покойна съпруга, археолога Красовски. Това е много важно за науката. Кажете, когато се завърнахте от Франция, Таисия Василевна не е ли донесла със себе си някакви документи от архива на своя баща? Може би те са сега у вас, а?

— Не, у мене нищо няма. Нищо не остана. — Гласът му затрепера, стана някак си пресеклив. — Пък и според мен у Таси нямаше нищо. Само някакви семейни фотографии. А пък книжа според мене нямаше…

Обезкуражен, аз мълчах толкова дълго, че Земцов тревожно ми извика:

— Ало! Слушате ли? Ало!

— Да, слушам ви, Сергей Сергеевич. Много жалко, че не можете с нищо да ни помогнете.

— С нищо, гълъбче, с нищо.

— Е, всичко хубаво и извинете за безпокойството. Довиждане.

— Сбогом — отвърна той отдалеч.

Аз вече оставях слушалката, когато внезапно тя заклокочи, нещо замърмори. Отново я поднесох бързо към ухото си.

— Ало, слушате ли? — викаше Земцов.

— Да, да!

— А вие питахте ли брата на Таси, може би у него са запазени някакви книжа? Защото той през цялото време си беше в Русия, никъде не е заминавал.

— Какъв брат?

— Тасиният брат, синът на професор Красовски.

— Нима той е имал син?

— Имаше. Преди войната той наминаваше у нас, наистина рядко. Наричахме го Антон, макар че баща му, струва ми се, му дал някакво древно име, както и на Таисия.

— Атон? — досетих се аз.

— Именно. Значи, вие го знаете? А ние го наричахме Антон, по руски.

— Не съм го виждал и дори не подозирах, че Красовски има син! — извиках аз в слушалката. — А къде живее той, също в Ленинград ли?

— Виж, това не зная, гълъбче. До войната живееше там, а оттогава много вода изтече.

— Не се ли лъжете, Сергей Сергеевич? — запитах аз, тъй като много добре си спомнях, че според достигналите до нас сведения, като че ли Красовски не е имал никакъв син.

Но слушалката вече ми отговори с напевно женско гласче:

— Времето ви изтече, прекъсвам…

Откъде е могъл да дойде пък този загадъчен син?

Едва дочакал утрото, отново хуквам към адресната служба. Ако синът на Красовски наистина съществува, няма да бъде много трудно да го намеря. Първо, за разлика от сестра си, той не си е променял фамилното име. Второ, в паспорта му навярно е записан „Атон“, а едва ли ще се намерят много други Красовски с такова екзотично име.

И пак всичко рухва за някакъв си час и половина! В Ленинград не живее нито Атон, нито Антон Красовски. Нещо повече, както установиха служителите в адресната служба, които аз заразих с треската на издирванията, и никога не е живял.

Види се, Земцов се е излъгал, паметта му е изневерила. А нито един от археолозите, които са познавали покойния Красовски лично, както отново ми потвърдиха в Ермитажа, не е вече жив: блокадата покоси най-първо старците. Нишчицата се прекъсва окончателно.

Напускайки Ермитажа, не се сдържах и слязох в египетската зала. Статуетката ушебти ми се усмихна от витрината със същата онази подигравателно-загадъчна усмивка, както и на намерилия я някога си в пирамидата Красовски.