Бо Онест
Отблизо и лично (5)

Тогава:

Иво Ников цял ден бе кръстосвал планините и вече се прибираше, напълнил раницата с гъби, нетърпелив по-скоро да ги пъхне във фурната.

Тъкмо отключваше вратата, когато видя някаква пародия на човешко същество да стои приклекнало до оградата и в първия момент можеше да се закълне, че е зърнал елф.

Буйна коса, брада и мустаци, обрамчваха кръглото лице, опряно в стоборките. Дрехите му бяха целите покрити с кръпки и изглеждаха, че всеки момент ще се разпаднат, дори тук на село бяха демоде от 50–60 години. На краката носеше някакви подобия на ботуши, за които после му бе обяснено, че са от сърнешка кожа. От елека, навлечен най-отгоре висяха репеи и накъсани вълнени конци, в този вид той трудно би минал и на благотворителна разпродажба.

Типичен Робинзон! Но и облеклото, и стойката му придаваха някаква рядко срещана анонимност.

Колкото и странен да бе човекът, още по-странно прозвучаха думите му и Ников за кой ли път се убеди, че чудесата никога не свършват:

— Днеска много обикалях,

дрехите си аз изкалях,

може ли да се изкъпя

или да си хващам пътя?

Иво го напуши смях, все едно бе в детска приказка, а и човекът напевно продължи:

— Мислиш, че не те познавам,

но понеже обикалям

често виждам те в гората,

аз от там се препитавам.

Това оригинално човече започваше да му харесва. Седеше си там, вперило поглед в него и търпеливо очакваше отговор.

Заради буйната растителност по главата не можеше да определи възрастта на създанието, затова го попита:

— Как се казваш, чиче? Загубил ли си се, никога не съм те виждал тъдява? Искаш ли нещо за хапване?

А странникът напевно отговори:

— Казах ти, че тук живея,

виждаш ли, ей там баира,

ако малко ти походиш,

стигаш моята квартира.

 

Може ли да се изкъпя,

разреши ми, бе, човек,

после бързо ще изсъхна,

виж навън какъв е пек!

Туше! Как да пропуснеш да се опознаеш с такъв уникат.

Широко усмихнат той слезе, преведе човека през портата и го покани вътре. Очакваше, че дрехите му ще смърдят ужасно, но не беше така, дори долови слаб аромат на горски цветя. Установи, че не е и дребен, беше среден на ръст и се движеше учудващо пъргаво, а очите му дяволито святкаха.

Във вилата веднага предложи на госта храна, от пръв поглед този човек му стана симпатичен и като добър домакин отрупа масата с ядене. Забеляза обаче, че новият му познат най-много набляга на хляба, рядко хапваше от някой колбас, хранеше се бавно и спокойно и личеше, че не е търпял лишения.

В стаята вече заговори нормално, а не в мерена реч, но не бе многословен, някак пестеше думите.

След храната му приготви голяма кърпа и го заведе до банята, вътре имаше монтиран проточен бойлер, така, че топлата вода бе в изобилие.

Когато странникът излезе от банята чист и освежен, му благодари, поклони се театрално и се накани да си ходи.

На вратата домакинът му подаде пакет с няколко сандвича и го попита:

— Ти така и не ми каза как се казваш и къде живееш. Аз съм Иво, ако пак имаш нужда от нещо и видиш, че вечер тук свети — отбивай се!

— Виж, Иво, има време за всичко. Не съм свикнал на хорско внимание, а съм и малко параноик. Засега няма да ти се представям, но тъй като излезе свястно момче, предполагам, че пак ще се видим. Хайде, остани си със здраве и благодаря за всичко!

Непознатият, за Иво той щеше да остане завинаги като Робинзон, излезе от двора и бързо потъна в шубраците.

„Какъв чешит — мислеше си Иво. В него има някакво смирение, но излъчва и голяма душевна сила, самият поглед издаваше интелигентност. А и не говореше глупости, всичките му приказки бяха точно на място.“

* * *

Така отборът стана от двама, Иво намери спътник в своя траур, но с това нещата не приключиха. Започнаха да действат заедно и се превърнаха в непобедим екип, решаха ли нещо, постигаха го. Единият планираше, другият изпълняваше. И това не беше случайно, новият му приятел се оказа бивша барета от ония старите, които не познаваха провала.

От спецчастите го бяха изритали след злополучната акция, кръстена от медиите „Белите брези“. По-възрастните читатели навярно си спомнят случая, тогава заради лошата координация между службите, няколко майки останаха без децата си.

Бюрократите си бяха измиха ръцете и му показали вратата, лишавайки се от най-способния си боец. Едно на нула за престъпниците, но това не бе изненада, в нашата страна началниците винаги оцеляваха, отнасяха го по-беззащитните, колкото и читави да бяха те.

Доверие не се печели лесно, хората живели дълго и преживели какво ли не, знаят това най-добре. Оцелели са, защото са били недоверчиви.

Много вода изтече откак се видяха за пръв път, навярно минаха месеци, но един ден предопределеното се случи, горянинът реши да му се довери.