Бо Онест
Отблизо и лично (28)

Тогава:

" … — Хайде да се хванем и да отървем хората в У. от проблемите им, а така ще спрем и изсичането на последните гори. Знаеш, че това ми е болна тема. Още като ми разказваше на какъв хал са, в главата ми назря план как можем да прогоним джигитите оттам и съм убеден, че ще се получи. Щом имат тартор няма да е трудно, така е нужно да притиснем само един човек.

— Нима ще е толкова лесно?

— Предполагам! Ще ми трябват само някои дребни подробности за обстановката там и един стар, но по-голям транзистор.

Иво се замисли. Неговата война бе с други, джигитите по никакъв начин не бяха свързани със смъртта на дъщеря му, нито бяха сторили нещо лично на него. Но от друга страна те вършеха огромни злини и то умишлено, с ясното съзнание, че няма кой да ги спре. Той мразеше несправедливостите и след като му предлагаха да ги прекрати, не виждаше защо трябва да се дърпа.

— И вярваш, че само двамата ще се справим, така ли?

— Ако подходим умно, да! Разузнай кой е босът им и къде ходи вечер, другото остави на мен!

— А транзисторът за какво ти е?

— Той ще бъде за сплашване, като завършек на всичко, а и за да ги убедя, че не се шегувам. Те обичат да крадат, при тях това е генетично заложено, но освен това са и страхливи, затова се делят на кланове, нещо като самозащита. При тях е като в пчелен кошер, има една пчела-майка, а другите са работнички и изпълняват всичко, което тя нареди, освен това я пазят, затова й казват царица. Това е образно казано, но е факт, че джигитите почитат и се подчиняват безпрекословно на тартора си, каквото им каже го правят.

— Нямам голям транзистор, но се сещам, че пазя един касетофон, още отпреди двайсетина-трийсет години.

— И той ще свърши работа. Когато можеш ми го донеси да го подготвя, научи в коя кръчма пие вечер тарторът и ще отидем на една нощна мисия.

— Окей, ти събуди любопитството ми. Още довечера ще ти донеса касетофона, а за шефа им не се безпокой, когато бях в У. жената ми го показа. Там, в горния край на градчето има 2–3 кръчми, все в едната ще го открием.

— И така става, от теб искам само да ми го посочиш.

— Как така само да ти го посоча, няма ли по някакъв начин да ти помагам?

— Ще отидем още утре следобед, на свечеряване, но трябва да сме с кола. Щом искаш да помагаш, на теб ще възложа да оставиш касетофона в някой двор, но на такова място, че да се вижда от пътя. После ще предупредим собствениците да не го пипат, ще изчакаме да мръкне и ще започнем да обикаляме кръчмите, докато намерим боса. Тогава аз ще поема нещата в свои ръце, а ти ще ме чакаш наблизо в колата, ако имам нужда от помощ ще те извикам.

— Добре, съгласен съм, но въпреки всичко още не съм наясно как ще ги убедиш да се махнат.

— Ти за това не мисли, имай ми доверие! За малко да забравя, ще ми трябва пълен комплект нови батерии за касетофона.

— Аз не знам дори дали още работи.

— Няма да го пускаме да свири, батериите ми трябват за друго.

— Тогава още тази вечер ще дойда до пещерата с касетофона и с батериите, друго какво ще ти трябва?

— Малко пари — 30–40 лева за джобни.

— Добре, сега отивам да приготвя всичко и довечера ще се видим.

— Чувствам, че се въодушеви от идеята, вече нямаш търпение.

— Така е, но все още не мога да проумея как ще стане цялата работа.

— Ще видиш! Донеси каквото сме се разбрали и можем още утре следобед да действаме!

Озадачен Иво слезе в града, порови се в склада на къщата и измъкна стария си касетофон, японско „Хитачи“. Навремето беше върхът на техниката, но сега бе безвъзвратно остарял, дисковете и флашките отдавна замениха касетите. Провери какъв размер батерии са нужни и купи един комплект „Дюрасел“, скъпи, но сигурни. Докато свърши още това-онова се свечери и той отново подкара нагоре към вилата. Остави колата в двора и без да губи време навлезе в гората, по познатите пътеки безшумно стигна до леговището на странния си приятел. Тихо подсвирна и се мушна във входа, обитателят се бе надвесил над нещо и съсредоточено го сглобяваше.

— Донесе ли го? А, голям е, направо е идеален за целта. Дай ми и батериите, още тази нощ ще го сглобя и ако искаш утре можем да действаме. Свободен ли си следобед?

— Да, и да изскочи нещо ще го отложа.

— Тогава около 16 часа се качи с колата на вилата да ме вземеш и ще попътуваме до У. Облечи нещо спортно и удобно, особено обувките, защото може да се наложи и да се биеш или пък да бягаш!

— Добре, всичко ще изпълня. Като съм се хванал на хорото, ще го играя докрай.

— Тогава се разбрахме, ще те чакам в 16 часа на вилата.

Иво тръгна обратно през гората, май нямаше смисъл да слиза в града и после отново да се качва. Скоро стигна до къщата си, излезе на терасата и се замисли. Какво ли е решил Робинзон, защо бе така сигурен, че ще прогони джигитите от У.? Той бе опасна личност, в това Иво се убеждаваше всеки ден, но сам човек срещу 20–30 пияни мъже нямаше шансове. И защо му беше този касетофон, да не мислеше да ги привлича с музика?

Небето напълно притъмня и той влезе вътре да си ляга, за утре трябваше да е свеж и отпочинал.

Спа непробудно и се събуди чак към 8 часа, толкова спокойно бе наоколо. Нямаше шум от коли, нямаше дори хорска глъч, чуваха се само птиците и самотния лай на съседското куче. Разсъни се, пи кафе и излезе да тренира, до обед бе станал вир-вода, но се усещаше в страхотна форма. Върна се, обядва и започна да цепи дърва, после вароса дръвчетата в градината. Когато стана 15.30 влезе да се изкъпе и преоблече, снощи му бяха поръчали да бъде с удобни дрехи. Облече се, за всеки случай пъхна един бокс в джоба си и отброи 50 лева за приятеля си, а в това време дворната врата се хлопна. Ето, и самоубиецът идваше. Заключи и слезе при колата, приятелят му го чакаше до нея с касетофона в ръка.

— Готов ли си, партньоре?

— Напълно, дори потренирах, за да съм във форма.

— Добре си направил, въпреки че твоята роля няма да е толкова опасна. Днес ти ще бъдеш по-скоро шофьор!

— Какви са ни плановете?

— Карай към У., а там ще пообиколим квартала, в който са се заселили пришълците!

Качиха се и той подкара пежото надолу, градчето, окупирано от джигитите не беше далеч и стигнаха бързо, още повече, е напоследък покрай Николов често му се налагаше да минава по този маршрут.

— Сега обикаляй, а аз ще гледам за подходящо място, където да оставим касетофона!

— Какво точно целиш?

— Искам да го откраднат. Това ще бъде последното предупреждение към тях, че така повече не може да продължава, хората не ги искат и е време да си ходят. В оставащата част от деня аз ще съм главното действащо лице, ти само ще ми покриваш тила.

— Щом искаш да го откраднат, знам къде ще го подхвърлим. Когато идвах предния път жената в парка каза, че последните къщи са обирани вече по няколко пъти. Види се те са им най-лесни, ако мярнат нещо ценно пак ще опитат.

— Добре, карай натам!

— Не ме дръж в напрежение и кажи после какво ще се случи!

— Снощи до късно си играх и заредих една метална тръба с барута от два ловни патрона, а нея я затворих от двете страни с винтове. Получава се малка и сравнително маломощна бомба, защото аз още не искам да убивам никого. Наричат ги тръбни бомби и се използват за сплашване. В стената на тръбата съм пробил малка дупчица и в нея съм пъхнал две тънки жички, които се докосват. Така съм свързал електрическата верига, че ако натиснеш бутона „PLAY“ батериите подават ток, а оголените жички в тръбата правят мощна искра, достатъчна да подпали барута. Той е в затворено пространство и ще гръмне много яко, е, не толкова колкото тротил или нитроглицерин, но все пак достатъчно. Както ти казах целта е да ги уплаша и нараня, не да ги убивам.

Докато разговаряха преминаха през цялото градче и стигнаха края му, тотално завзет от джигитите. Навсякъде висеше захабено пране, жени готвеха на огньове пред къщите, а от няколко различни места се носеше рев на бебета и оглушителна музика. Тук нормален човек не можеше да съществува и Иво, свикнал на спокойния и тих живот в планината съжали малкото останали обитатели, които заради покъщнината си още не се бяха изнесли.

— Спри там, зад ъгъла и остави хитачито някъде в двора, но предупреди стопаните да не го докосват, не трябва да се взривява в неподходящи ръце!

Иво влезе и почука на вратата. Чака дълго, но накрая търпението му бе възнаградено, отвътре се показа уплашен възрастен мъж с малка брадвичка в ръка.

— Добър ден, г-не, идвам с мир! Няколко човека сме решили да помогнем на градчето да се отърве от тази напаст, но за целта трябва да сложа този касетофон някъде в двора, искаме да примамим джигитите. Моля ви за съдействие, но ви предупреждавам вие в никакъв случай да не го пипате.

— Да сте ми живи и здрави, дано успеете! Оставете го на дувара, там всеки от пътя ще го види! Аз живея сам, нямам семейство и след като бяхте така любезен да ме информирате, само ще наблюдавам от прозореца. Те на мен вече всичко ми откраднаха, но такава лъскава вещ веднага ще ги привлече.

— Добре, г-не, там ще го сложа, а вие се приберете и се заключете!

Той остави касетофона на посоченото място и се върна в колата за да разкаже на приятеля си докъде са стигнали.

— Идеално, сега карай бавно по главната да огледам къде са кръчмите!

Подкараха и откриха две отворени заведения, третото беше с разбити прозорци и не работеше.

— Робинзон, виждаш ли оня джигит с мустаците пред къщата, точно той е шефът им. Като го гледам, е доста як, а и не е сам.

— Престани да съдиш за силата на един мъж по мускулите му! По принцип трудно ще разпознаеш един истински опасен човек, за да си такъв не е нужно да си като Шварценегер. Все ще измисля нещо! Само това ли са кръчмите?

— В този квартал „да“, той явно е отседнал тук и отсега запиват. Виж го какъв е грозник, а и тия с него имат все отблъскващи физиономии!

— За това имам теория и макар да не е научно доказана, предполагам, че ще ти прозвучи логично.

— Ще ми е интересно да те чуя, време имаме.

— Замислял ли си се защо джигитите имат по много деца? Нали не вярваш, че това е защото са добри родители? Цялата работа е, че те каквито и пари да изкарат ги дават за ядене и най-вече за пиене, такива неща като плащане на битови сметки тях не ги вълнуват. Ядене, пиене и веселба, навярно си забелязал, че дори някои подвижни катуни разполагат със сателитни чинии. Вечер и Айше и Хасан здраво се напиват, после лягат под юргана, а алкохолът си е мощен афродизиак. Никой от тях и не помисля за предпазни средства, а някои жени и надали са чували за спирали, противозачатъчни и презервативи, така, че никой не мисли за последствията. След девет месеца Айше ражда дете, но то е толкова увредено от алкохола в сперматозоидите на Хасан, че дори акушерките като го погледнат и се извръщат. По-нататък тази генетична обремененост му пречи и в умственото развитие и затова най-често повечето от тях стават престъпници.

— То и в престъпленията хич ги няма, още на втория ден ги хващат.

— Защото ракията уврежда най-вече черния дроб и мозъка. Естествено е като нямаш мозък да допускаш груби грешки. Ще подкрепя думите си с един пример. В Индия, където живеят изключително много етноси, включително и джигити, но алкохолът е забранен, всички са си съвсем наред и дори икономиката им е в първата петица по най-бързо развитие в света.

— Сега като се замисля, ми се струва, че може и да си прав. Когато през целия си живот непрестанно се наливаш няма как да си наред.

— Ако това продължи две-три поколения вече се превръща във вроден дефект и личи дори външно. При жените посиняват венците, зъбите растат накриво, а на мъжете се изкривяват физиономиите.

— Точно като на тия отсреща. Но според мен има и друга причина, жените им започват да раждат още като са деца. И бащата и майката първия път обикновено са под 15-годишни, а природата такива аномалии не обича. Всъщност това бързо може да се поправи, нашите закони забраняват секса с малолетни и ако държавата си вършеше работата както трябва такива баш-татковци щяха да са в Бойчиновци. Вкарай го там да я кара на чекии докато не навърши осемнайсет и ще видиш, че останалите мераклии ще се замислят!

— Така си е, при този етнос много рано разбират истината за щъркелите. Те се оправдават, че по техния закон можело, от векове било така.

— Това потвърждава моята теза, от дълго време са си увреждали гените. Колкото до оправданията им нека да си направят една тяхна държава като израелците и там да я карат по техните закони, сега ще спазват нашите. Те и зулусите ядат хора, но там, по Африка. Отидат ли в друга държава и се култивират.

— Това се нарича върховенство на закона, напредналите държави са безкомпромисни в това отношение.

— И затова всичко им е наред. Опа, виж ги, влизат в кръчмата!

— Още по-добре, няма какво да чакаме да мръкне, че тогава и останалите ще се върнат от гората. Сега са по-малобройни и шансът да успея, е много по-голям. По-късно ще си продължим разговора!

— Ако оцелеем! Сега какво ще искаш от мен?

— Щом желаеш да помогнеш, спри колата пред заведението, но не гаси двигателя и не разрешавай на никого да влиза! Като гледам няма хора, което ще те улесни!

— Добре! Нося си и бокса, ако трябва ще го използвам, но ще опазя вратата.

— Така те искам! Когато съм очи в очи с противника владея положението, но промъкне ли се някой зад мен всичко може да се случи. Те обикновено носят ножове и не се притесняват да ги използват, затова искам някой да ми пази гърба.

— Направо не виждам как ще се справиш, вътре сигурно е пълно с пияни дървосекачи.

— Това, че са пияни ми е от полза, ти не си ли спомняш, че навремето когато пиеше не ставаше за нищо?

— Вярно е, бях като парцал.

— И те, ако са обърнали по някоя мастика ще са същите, с голямо его, но без никаква координация. Такива лесно ги манипулирам, ако няма непредвидени изненади ще ги натръшкам.

— Умирам от любопитство как ще стане, но и съм малко притеснен.

— Не се бой, брани входа и гледай някой да не влезе, а аз ще се оправя с присъстващите!

Иво спря досами вратата, за да може през прозорците да вижда какво става вътре, а приятелят му взе парите, влезе в заведението и сред настаналата пълна тишина най-спокойно се настани на една свободна маса. Собственикът излезе иззад тезгяха и уплашен притича до него, мислеше, че този посетител се е объркал като случайно е влязъл и без да иска е допуснал непростима грешка.

— Извинете — зашушна му той — трябва да си тръгнете, тук не е безопасно за вас!

Човекът притеснен кимна към масата зад него и сведе поглед.

Новодошлият се огледа наоколо и видя озверелите физиономии на джигитите, тарторът им нагло бе вперил погледа си в него.

— Така ли, че защо да е опасно? Както виждам тук сме само хора, няма мечки. Донесете ми, ако обичате, една голяма ракия и нещо безалкохолно, че цял ден пътувам и жаждата здраво ме мъчи!

За непосветения човек той наистина приличаше на изгубил се пътник. Гъстата му рошава коса и брадата скриваха цялото му лице, само очите дяволито святкаха, с кърпеното си елече приличаше на горянин от приказките, какъвто всъщност си и беше.

Едрият джигит заговори нещо на своите хора и те се захилиха, а в това време съдържателят занесе на Робинзон ракията.

— Ха наздраве, добри хора, който от вас желае може да си поръча за моя сметка!

Той гаврътна половината от питието си и доволен въздъхна, а после отпи от безалкохолното. Тарторът, вбесен, че някой се държи така спокойно в негово присъствие отново изръмжа нещо и двама от хората му се надигнаха и без покана седнаха при новодошлия. Заплахата вече витаеше във въздуха и Иво едва се сдържаше да не влезе вътре и да не изведе приятеля си докато е време, но още се двоумеше и засега само наблюдаваше.

— Аркадаш, ти каза, че искаш да черпиш. Ние си имаме пиене, не щем от теб, но трябва да си платиш за престоя тук.

— Че аз си плащам, нали виждам на ценоразписа кое колко струва, само, че цена за престой няма нанесена. Логично е да помисля, че той навярно е безплатен.

— Не се ебавай с нас, ами плащай! И без това ще ти вземем парите, но по-добре да е без бой, че като те гледам едва дишаш.

Колко много се лъжеше наивникът и колко скоро щеше да разбере, че външния вид не прави човека.

— А, така не става, или пийте или не, аз заеми не давам!

— Какви заеми, бе — другите се запревиваха от смях — то остана и лихва да искаш.

— Ако давах заеми щях да искам, разбира се, но аз не съм банка. Много сте нагли и вече се отказах да ви черпя, можете да се върнете по столовете си, а мен оставете да си допия! Няма да е лошо и да изперете довечера дрехите си, не усещате ли, че смърдите ужасно? Вашите повлекани вкъщи не са ли чували за сапун?

— Ах, ти, тъпо човече…!

Още двама джигити се изправиха и наобиколиха масата на новодошлия, така при тартора останаха само трима. Робинзон се направи на уплашен и като стана от мястото си започна да си бърка по джобовете, все едно че търсеше пари. Извади си ръката, но вместо банкноти стискаше къса полицейска палка като на Иво, но професионална, която с едно рязко движение на китката разтвори и удвои дължината й. Седналите натрапници не му бяха проблем и тях ги остави за накрая, започна с правия от лявата си страна. Палката със страшна сила се вряза в черепа му и оня рухна, все едно някой му бе изключил тока. Десният получи ритник между краката, но толкова силен, че се озова върху масата и там се запревива, а от крачолите му започна да се стича пикня, примесена с нещо друго, което миришеше ужасно, по-лошо и от дрипите му.

Дойде ред на двамата, които се бяха самонастанили, за четвърт секунда палката раздроби черепите и на тях и Робинзон без да губи време, с три крачки стигна до масата на боса и тримата му придружители. Двама от тях вече бяха извадили ножовете си и с обиграни движения посегнаха към корема му, но той се дръпна и с къс удар халоса патрона им по носа, а после с наваши-гери в главата го свали на пода.

Нападателите се ококориха и загубиха ценно време, едва сега те започнаха да осъзнават, че срещу този човек нямаха големи шансове. Останал сам срещу само трима той наистина се развихри, откачи каишката на палката от китката си и я запокити към най-якия с ножа, тя се заби в едното му око и остана да стърчи там като кола от окото на Циклопа в „Островът на Одисей“. Оня се развряка, навярно се молеше на неговия си бог, но той едва ли го чу, защото с нищо не му помогна. Робинзон не губи време, миг невнимание и щяха да го изкормят, затова се насочи към последните двама, които в този момент се чудеха на кой свят се намират. Вече с голи ръце и крака ги връхлетя и Иво от своя пост се убеди, че наученото преди години в специалните сили е било на ниво. Чуваха се само глухи удари и викове, а тялото на приятеля му се премяташе във въздуха в невероятни акробатични изпълнения. След миг всичко бе свършило, в съзнание бяха само барманът, тарторът и нашият герой. Той се наведе и повдигна един нож от земята, после погледна към ужасения собственик на заведението.

— Скрий се някъде, по-добре да не виждаш какво предстои!

Човечецът изтича към една врата в дъното, радостен, че се е отървал без наранявания, а Робинзон опипа острието с палеца си и клекна до боса, патронът, когото всички джигити слушаха и му се подчиняваха.

— Е, налудува ли се? Нали разбираш, че си жив само защото си ми нужен!

Той с бързо движение отряза едното му ухо и го разлюля пред очите му.

— Не мисли обаче, че ще се отървеш толкова лесно, искам дълго да помниш нашата среща! Вече винаги, когато се погледнеш в огледалото и ще се сещаш за мен. Чуй сега какво ще ти кажа! Давам ти два дни срок да се изнесете всички от този град, чуваш ли ме — два дни.

Той хвана другото му ухо и с острия нож отдели и него.

— Два дни, колкото са тия уши, ясен ли съм?

Сащисаният джигит не можеше да повярва какво го е сполетяло, от кръвозагубата той всеки момент щеше да припадне, а тогава мъчителят му нямаше да е сигурен, че е бил разбран правилно и дали го е убедил напълно.

— Сега ще ти резна и ташаците, тогава ще спечелиш още два дни — той разряза копчетата на панталона и го хвана за чатала — и без това си толкова грозен, че повече деца не ти трябват, а и искам да съм сигурен, че си ме чул добре. Да не мислиш, че като си пуснал тия мустаци, набъкани с трохи от вчерашното ядене, ще скриеш отвратителната си мутра от останалите?

Джигитът вече плачеше и почти на правилен български език несвързано заговори:

— Разбрах те, ще си тръгнем! Имаш думата ми, само не прави това!

— Сигурен ли си? Да не се налага някоя нощ пак да ти идвам на посещение?

— Да, да, още тази вечер ще им кажа да си събират багажа.

— Вярвам ти! Е, засега ще си останеш мъж, но дръж на мъжката си дума! И още нещо — предай на твоите хора да спрат да крадат от хората, на всички вече им писна от вас. Ако някой открадне още нещо, лошо му се пише, ще има последствия.

— Всичко разбрах, това също ще им го кажа. Пусни ме вече да си ходя, че трябва да се превържа, започна да ми се приспива!

— Радвай се, че на теб само ти се приспива, защото виж твоите главорези, част от тях никога няма да се събудят! Помни какво съм ти казал, след два дни да ви няма, защото следващия път няма да съм толкова мил!

Той го остави да се търкаля в кръвта си, влезе зад бара и на мивката изми ръцете си. После пусна току-що отрязаните уши в широка водна чаша и я напълни догоре с водка. Погледна се в огледалото, нямаше никакви наранявания, което малко го учуди. Да се справиш с осем яки мъже си беше постижение, но да останеш и без драскотина си бе направо подвиг. Погледна навън към Иво, който му сочеше надолу по улицата, явно пристигаше друга тумба жадни за алкохол джигити. Върна се при тартора, приклекна до него и отново му заговори, но оня вече губеше съзнание.

— И спрете да сечете гората, че мамицата ви ще разкатая! Създавайте нещо, градете, не може само да мислите какво да разрушите или да откраднете! Ще откриеш ушите си в една чаша на бара, ако до час се добереш до кадърен хирург той ще ти ги пришие отново. Помоли го да ти намести и счупения нос, тогава може отново да заприличаш на човек, стига да махнеш грозната растителност над бърните си.

Погледът му отново се насочи към колата и към помощника му, който тъкмо си слагаше бокса. Нямаше нужда да чака повече, момчето не бе така тренирано като него и можеше да пострада. Измъкна палката си от очната ябълка на лежащия на земята мъж, който навярно вече си отиваше, но краката му още потрепваха, а ръката конвулсивно стискаше острия нож. Излезе бързо и без да губят повече време се натовариха в колата и потеглиха, точно когато първите работници нахлуха в кръчмата."

 

 

Страхотни спомени! Един човек разказа играта на цяла шайка главорези.

А малко по-късно, когато бече бяха привлекли в групата и Командо, Бог да го прости, Робинзон реши да ги води на бар в Търново. Тогава Иво се убеди, че случилото се в У. не е било случайност…