Бо Онест
Отблизо и лично (13)

Тогава:

Тъкмо с Нели си бяха наели една малка вила до Балчик и се двоумяха дали да слязат към плажа на разходка или да проверят качествата на матрака в спалнята, когато телефонът му завибрира.

Беше Робинзон, който никога не би звъннал без основателна причина и Иво подсъзнателно се подготви да чуе лоши новини.

— Шефе, здравей! Как така се сети за мен?

— Извинявай, че ти нарушавам почивката, моето момче, но тук се случват някои обезпокоителни събития и реших да ти се обадя.

На Иво му настръхна косата, в първия момент си помисли, че полицията е намерила доказателства за някое тяхно убийство и нещата за тримата съзаклятници са се влошили непоправимо.

— Казвай, приятелю, не ме дръж в напрежение!

— По понятни причини не мога да говоря с подробности, затова ще ти обясня по-набързо.

— Слушам те!

— Знаеш, че всяка сутрин преглеждам записите от камерите, правя го за общо успокоение. Преди 3–4 дни забелязах как двама обикалят покрай моя дувар и внимателно оглеждат мястото, било е в три часа след полунощ и не вярвам по това време да са се разхождали в гората. Знаеш, че съм мнителен и сериозно се притесних, защото имам дарбата да преценявам хората, а тези си бяха с подготовка. Вече бе късно да предприемам каквото и да било, затова заседнах пред монитора и през следващите две нощи не се отделих от него, дори Рита прибирах в плевнята, че ако ония се върнат да не й сторят нещо. Но всичко си беше постарому, цяла нощ пълно спокойствие, на следващата също и аз си помислих, че може и да съм се подвел, което честно да ти кажа, ме зарадва. Обаче днес сутринта отново седнах и пуснах на бързи обороти записа от последната нощ и какво да видя — същите двама пича се появиха откъм гората, с пълзене стигнаха отново до каменния зид и единия се качи на гърба на другия, за да надникне в двора. Викам си, тия май са решили да прекарат нова пътека към дома ми. Това вече не може да е съвпадение, нито случайност, тези хора или разузнават, или се готвят да извършат нещо, но повярвай ми, не ни мислят доброто.

— Някакви други подробности?

— Тогава поогледаха, пообиколиха и отново се скриха между дърветата. Когато изгледах целия запис заключих къщата и тръгнах по стъпките им, но на едно горско пътче те са се качили в някакво голямо превозно средство и са отпътували, така, че ги изгубих. Вече имам няколко идеи за присъствието на тези хора тук, но ще си говорим насаме, сега исках само да те информирам.

— Хич не ми харесва тази работа, мирише ми на сериозни неприятности.

— Така е, знаеш, че лесно не се плаша, но тези не са обикновени апаши, личи им, че са преминали някакво обучение. Твърде е вероятно да сме се появили на радара.

— Още днес ще се прибера, само удръж фронта до довечера!

— Не е лошо да си дойдеш, като сме двама ще съм по-спокоен!

— Скоро ще се видим, не се безпокой! Нека не губя повече време в приказки, сега затварям!

— Тогава доскоро!

Иво излезе на просторната тераса, където Нели полугола се наслаждаваше на слънцето, а като го видя, закачливо му се усмихна.

— Усещам какво ти се върти в главата, но има промяна в плана. Синът ти тези дни дали е свободен?

— Доколкото знам, сега той чете за изпити, скоро имат сесия.

— Питам, защото се налага спешно да си тръгна, Робинзон има нужда от мен. Ако искаш, обади се на сина си и го покани тук да ти прави компания, може да си вземе и учебниците. Останете колкото искате, ето ти пари да не ви липсва нищо, а когато ви омръзне се прибирай към Х.!

— Щом така се разбърза, явно работата е сериозна!

— Иначе не бих тръгнал, само като погледна от терасата надолу направо ти завиждам, че ще можеш да останеш и да се насладиш на това прекрасно място.

— Иди и му помогни, той винаги е правил всичко за теб!

— Така и ще направя! Обади се на сина си или на някоя твоя приятелка да дойде, а аз ще тръгвам, че всяка минута е ценна.

— Да не е болен?

— Него ако го видя болен, много ще се учудя. Не, друг е проблемът и ние ще го разрешим по мъжки.

Той влезе в стаята, набързо си събра багажа, прегърна Нели, качи се в колата и отпътува.

За да се реши приятелят му да се обади, работата наистина беше сериозна и не биваше да губи никакво време. Робинзон отдавна бе минал петдесетте, вече нямаше никакви илюзии, а предвид това, с което се бе занимавал в миналото, преценката му в подобни ситуации не подлежеше на съмнение. Зовът му определено бе повод за загриженост.

На магистралата настъпи педала и се съсредоточи в шофирането, с тази скорост трябваше да е максимално внимателен.

Градовете и селцата прелитаха край него, скоро в далечината изникна Търново и там на разклона той слезе от магистралата, стрелката на километража чувствително падна. Вече караше по-бавно, но си бе почти вкъщи и малко се успокои, надали от обаждането на приятеля му бяха минали и три часа, а и ония досега се показваха само нощем.

След малко пред очите му се повиха първите кокетни къщички на Х., но той не влезе в града, а се качи направо в селцето. Паркира пежото в двора на вилата си и без да губи време за багажа се затича към имението на развълнувания новодомец. На портата се спря за миг, подаде уговорения сигнал и чак тогава влезе, не искаше да стресира човека допълнително.

— Как успя да пристигнеш толкова бързо, сигурно си шофирал като на рали?

— Да, усетих, че си развълнуван и понатиснах педала. Може и да съм си докарал някоя глоба, но сигурността е по-важна от парите.

— Сядай сега тук и виж какво се случи през въпросните нощи, а аз ще ти направя кафе!

Той донесе един лаптоп на масата, поигра си с клавиатурата, намери каквото търсеше и го остави да гледа, после хлътна в кухнята. Иво се намести удобно и удивен загледа кадрите, които се появиха пред очите му. Приятелят му не бе преувеличил, всичко бе протекло точно така, както му го обясни сутринта. Пусна записа още веднъж, но на бавни обороти, а после се пресегна и спря кадъра върху лицето на единия среднощен натрапник.

— Шефе, тази програма може ли да увеличава образа, мутрата на по-високия ми се вижда позната?

— И аз установих нещо подобно, но исках независимо мнение. Добре е врагът ти да има лице, сега поне знаем срещу кого се изправяме.

Той се приближи, кликна с курсора върху образа и екранът се изпълни, поради качествената техника можеха да прочетат и бръчките по физиономията на човека. Двамата се наведоха напред и след миг почти в един глас заговориха:

— Този е един от хората, които се въртяха около Унгарския ресторант, беше в групата, която товареше и разтоварваше колите на дилърите, по-точно тази на Цецо, Бог да го прости.

— Точно така, и на мен ми се стори познат, но не можех да се досетя къде съм го виждал. Но как, по дяволите, толкова бързо са разбрали кои сме и къде живеем?

— И аз не мога да си го обясня. Но в ерата на сателитите и на напредналите технологии всичко е възможно, а ако в началото, при самото ни пристигане в столицата сме били невнимателни и непредпазливи, дори някоя улична камера може да ги е насочила към нас. А и двамата знаем, че мафията има дълга памет и още по-дълга ръка.

— Каквото и да е, положението хич не е добро. Щом са ни открили е въпрос на време да изпратят цяла армия, а като знам за какви пари става дума, това няма да закъснее.

— Прав си, какво предлагаш?

— Те не предполагат, че сме ги усетили и все още са спокойни и поради това невнимателни. Има още няколко часа докато мръкне, ела с мен навън да се подсигурим за тази нощ!

Те излязоха на двора и първата им работа бе да огледат трезора, но той бе така добре замаскиран, че ако човек не знаеше точното му местоположение, никога не би го открил. Робинзон го поведе към плевнята, отключи масивната дървена врата и откачи от стената четири челюстни капана от най-големия размер, дори в сумрака зъбите на захапващите дъги зловещо проблясваха.

— Учил съм ви, че добрата защита е на много нива, затова ще им спретнем няколко изненади. Ще заложа капаните около оградата и ще ги замаскирам. Ако дойдат пак от тази посока, някой от тях неминуемо ще активира пружината и мигом отпада от играта, защото от удара и от болката може и да изгуби съзнание. Капаните са за лов на мечки и кракът му най-вероятно ще се счупи като клечка.

— После какво ще правим?

— Аз ще застана на този ъгъл с арбалета, а ти ще заредиш ветеринарната пушка с двойна доза от транквиланта и ще се маскираш до отсрещната стена, за да наблюдаваш и другата посока. Ако ти се удаде случай стреляй бързо и без предупреждение, а аз с арбалета ще изчакам, защото после искам да ги разпитаме за повече подробности.

— Това ще е в случай че са само двамата, но я си представи, че са повече!

— Виж какво, хванат ли ни, при всички случаи ще ни убият. Първо ще ни принудят да им кажем къде са парите, а после закономерно ще се отърват от нас, защо са им живи свидетели на това, което вършат? Но предполагам, че още не са надушили къде е Командо, навярно си мислят, че сме тук и тримата. Вече знаем, че ще дойдат и това е голямо предимство за нас, след като контролираме точките за достъп, първата битка вероятно ще я спечелим ние.

— А след това?

— Нямаме бъдеще вече, приятелю! Това е началото на края ни. Щом веднъж са ни открили, навярно са съобщили на началниците си нашите координати и е въпрос на време да ни пипнат. Те разполагат с неизчерпаем ресурс от обучени и готови на всичко момчета, след тези двамата неминуемо ще изпратят още. Ние разбунихме гнездото на осите, окрадохме ги и сега ще си носим последствията. Но нека не губим повече време, остави ме да заложа капаните, а ти прибери Рита в някоя стая, че много се привързах към това кученце! За бъдещето ще мислим по-късно!

— Ще го сторя, но и аз имам нещо наум! Нали останаха свободни няколко дистанционни камери, които купихме, а са оказа, че са излишни. Ще взема една и набързо ще я монтирам на входа на селото, така ще засичаме всеки автомобил, който идва насам. Обхватът й е няколкостотин метра и без проблем ще приемаме сигнала, който тя ще ни изпраща.

— Умна идея, влез в склада и избери някоя! Само един вход към селото ли има?

— Един е, пътят свършва в самия център и за да се върнеш обратно пак по него минаваш.

— Идеално, така, ако дойдат с превозно средство ще имаме много повече време да се подготвим.

Двамата се разделиха и всеки се зае със задачите си, след около четиридесет минути се събраха отново и заредиха две стрелички с тройна доза от приспивателното, защото като изчислиха килограмите на кучето и на човека се оказа, че по-малко количество няма да осигури желания ефект.

— Този препарат е приготвен за животни, дали ще е ефективен и при хората?

— Предполагам, че да, щом го използват при маймуни и примати, нали според Дарвин сме роднини с тях.

— Тогава мисля, че сме готови, приятелю, ако тази нощ се появят ще останат неприятно изненадани.

— Дано да са все още само двамата, с повече хора трудно ще се справим.

— Пак можем да ги победим, изненадата е на наша страна! Важното е да не допускаме някой от тях да се измъкне, че ще предупреди другите. Ти все още ли виждаш добре нощем?

— След толкова витамин А, който изпих навремето, съм като бухал.

— Тогава гледай да не пропуснеш с пушката, предполагам, че ако пак се появят само двамата, единият ще се хване в капана, но другия трябва да го свалиш!

— Ако нещо се издъня и не улуча, зная, че ти с арбалета си безпогрешен.

— Така е, но с него вероятно ще го убия, а аз искам да ги разпитам, след това ще ни е много по-лесно да планираме ходовете си. Командо кога ще се връща?

— Не знам със сигурност, но постоянно се чуваме, мога да го попитам. Все пак до десетина дни трябва да си дойде, такава бе първоначалната уговорка.

— Повече не му звъни от твоя телефон, те имат хора в МВР и сигурно го подслушват! Нека да мине тази нощ, да разберем в кого са били по-силните карти и утре, ако сме още живи ще го потърсим от друг номер! Налага се и него да предупредим, че да е нащрек още от аерогарата, а стигне ли си в къщата вече ще съм по-спокоен, там ще бъде като в крепост.

— Мисля, че излишно се безпокоиш! Ако сме прави в предположенията си, че неканените ни гости са изпратени от София, не вярвам за толкова кратко време да са научили и неговия адрес.

— Може и да си прав, но нека да бъдем подготвени и за такъв вариант!

— Хайде тогава да влизаме вътре, че искам да проверя как излъчва последната камера! Като мръкне ще се преоблечем с камуфлажните дрехи и ще заемем позициите си, че може да изкараме в чакане и до сутринта.

Двамата влязоха вътре, хапнаха набързо и се загледаха в монитора, но бе още рано и навън цареше пълно спокойствие. Кученцето сякаш също бе усетило важността на момента и не им се пречкаше, а се бе свило в едно ъгълче и не сваляше умните си очи от тях. Опашчицата му радостно тупкаше по пода, а все още клепналите му малки ушички помръдваха и при най-малкия шум в стаята. Камерата, монтирана само преди няколко часа обхващаше входа към селото, поради високата й резолюция виждаха дори номерата на колите, с които обитателите на съседните къщи от време на време се прибираха. Тези автомобили те знаеха наизуст, защото всеки ден ги срещаха по улиците и засега бяха спокойни.

Около 23 часа обаче се случи нещо необичайно и двамата бързо се приведоха към екрана. Един огромен джип „Хамър“ с изгасени светлини бавно навлезе в обсега, мина през разклончето и пое в тяхната посока, в купето ясно различиха две фигури, говорещи си нещо. Робинзон хвърли един последен поглед на мониторите и кимна на Иво.

— Това превозно средство не ти ли е познато? Ако си спомняш точно преди да го убием, с подобен модел докараха депутата Янко Попов до Унгарския ресторант за една последна вечеря.

— Не с подобен, точно такъв беше.

— Значи вече твърдо сме убедени, че точно те ни преследват, досега не бях много сигурен. Тези автомобили са редки, не вярвам да е съвпадение.

Робинзон си погледна часовника.

— Хайде, партньоре, време е! Това, че са само двама неимоверно ни улеснява! Да вървим и да ги разбием!

Двамата пъргаво се надигнаха, изгасиха осветлението и тихо напуснаха къщата, след миг сенките им безшумно се стопиха в нощта.

* * *

Иво се бе притаил в своето скривалище и със заредена пушка очакваше появата на двамата мъже, които бяха засекли преди малко. Според изчисленията му те щяха да се появят след трийсетина минути, защото първо трябваше да скрият някъде превозното си средство, а после и да стигнат дотук. Беше се слял със зеленината наоколо и не помръдваше, защото от уроците на приятеля си бе запомнил, че и най-малкото движение привлича погледите. Тези хора бяха обучени и предпазливи, но тъй като предните нощи не бяха срещали особени трудности, сега нямаше да бъдат толкова внимателни, а неговият ментор отдавна го бе научил, че в техния занаят рутината обърква всички предварителни сметки.

С периферното си зрение долови някакво движение откъм гората и бавно, точно като совите обърна главата си натам. В първия момент не различи нищо, поляната бе все така пуста и само лекия ветрец нарушаваше пълната тишина. Впери поглед и зачака, след малко вече ясно открои двете фигури, които полуприведени, внимателно се промъкваха точно в неговата посока и само след минута-две щяха да са точно пред мерника му. Той притаи дъх и бавно вдигна пушката, през оптиката й различаваше двамата натрапници много по-ясно. Скоро те достигнаха до каменния дувар и както предишната нощ, единият се покачи на раменете на партньора си и надникна в двора.

Тъй като кучето бе прибрано в къщата, вътре нямаше никакво движение и успокоени двамата сближиха глави и нещо си зашепнаха. После единият тръгна точно към Иво, а другият се отдалечи в посока към Робинзон, явно решили да обиколят терена.

Това беше, наближаваше най-подходящия момент за стрелба, оставаха още десетина метра и човекът щеше да влезе в обсега на пушката му.

Успокои дишането си и пръстът му меко обгърна спусъка, през качествения мерник ясно виждаше къде трябва да насочи стреличката.

Всичко вървеше по план и вече мислеше да стреля, когато в далечината се чу болезнен рев и тишината бе нарушена от гневни псувни и стенания. Мишената пред него рязко спря и се обърна с гръб, точно този момент избра Иво и натисна спусъка. Острието се заби между плешките на човека и в първия момент оня дори не усети какво става, той вече бързаше да види какво се е случило с партньора му. Иво продължи да го следи през мерника, в един момент видя как Робинзон изникна от нищото и с един удар повали вече упоената жертва на земята, после клекна до тялото. Бе облечен с наметалото, което сам си бе изработил преди години от клонки и папрати и сякаш изчезна, дотолкова се сливаше с околната среда.

Иво напусна укритието си и се запромъква към него, скоро различи изпадналият в безсъзнание човек, а току-що се бе убедил, че и приятелят му е някъде наоколо.

— Тук съм, да не ме застреляш!

Безформената купчина на земята придоби човешки облик и Робинзон се материализира сякаш от нищото.

— Върви точно след мен, че да не стъпиш и ти в някой капан! Чуваш ли го оня как реве на умряло, сигурно много го боли?

— Нека, не му е работа да дебне хората по нощите! Този да не се събуди и да офейка?

— Поне още два часа няма да мръдне, погрижил съм се. Нека да освободим другия, че скоро с тези крясъци ще събуди цялото село!

Двамата се насочиха към мястото, където предполагаха, че човекът е активирал капана, сега от тази посока се носеха само тихи стенения.

— След малко и той ще се отнесе, шокът ще го приспи и по-лесно ще ги замъкнем в плевнята. Там ще му окажем първа помощ и ще ги оставим да си ближат раните, а на сутринта ще опитаме да поговорим с тях.

Докато си шепнеха и се придвижваха приятелят му обезопасяваше капаните и скоро се озоваха при втория натрапник, който вече едва дишаше.

— Как е, боли ли? Сигурно боли, но да си беше стоял вкъщи! Къде си тръгнал да се мериш с големите?

Той го освободи от челюстите и под разкъсания тактически панталон зейна огромна рана, там зъбите, запоени за метала се бяха впили дълбоко в плътта.

— Иди и замъкни другия в плевнята, аз ще се погрижа за този!

Двамата се разделиха, Иво се върна назад и награби все още упоения човек, прехвърли го през рамо и се запъти към постройката в дъното на двора.

Тази нощ се справиха безпроблемно, сега оставаше само да ги убедят да говорят, за да разберат какво знаеше врагът. Но Робинзон бе прав, вече ги бяха открили и рано или късно щяха да ги пипнат, това бе неизбежно. Всичките им планове се проваляха и трябваше цял живот да бягат и да се крият, но имаше и друг вариант, да издирят и да убият виновникът за всичко това, човекът, измислил престъпната схема. Ако приключеха с него навреме, цялата организация щеше да се разпадне и на останалите нямаше и да им хрумне да ги търсят повече, те щяха да са заети със собственото си оцеляване. Мислеше си как само с един ход могат да решат всичките си проблеми, но кого трябваше да търсят, кой бе митичният Главен? Робинзон твърдеше, че няма човек, който да не може да бъде издебнат и убит, но засега началникът с този прякор беше призрак, за който само бяха чували.

В далечината различи постройката на плевнята и се запъти натам, тялото на рамото му висеше отпуснато и все така не показваше никакви признаци на живот. Отвори вратата и го стовари в ъгъла, после седна до него и зачака приятеля си. След няколко дни и Командо се връщаше от Сейшелите, тримата трябваше да седнат и да решат какво ще предприемат в бъдеще. Ясно бе, че няма да стоят със скръстени ръце и да чакат като телета в кланицата, изход винаги имаше и се надяваше да го намерят.

Отвън се чу тътрене на крака, вратата изскърца и приятелят му домъкна с пъшкане и втория им пленник, после клекна до него и запретна крачола на скъсания от удара панталон.

— Иди и пусни Рита да не се мъчи вътре, а на връщане ми донеси аптечката да спрем кръвта на този, че като нищо ще го изпуснем. На полигона се правят на големи мъжкари, но изправят ли се пред реални проблеми се насират от страх, тогава установяват, че животът има и друга страна, не толкова приятна.

Иво го остави с двамата им пленници и отиде да изпълни заръката. Бързо намери кутията с медикаменти и на връщане кученцето зарадвано го последва, но като наближиха плевнята заръмжа и козината на гърба му настръхна.

— Точно така, моето момиче, и ти усещаш, че тия не са от добрите. Заради такива като тях ще трябва да бягаме оттук, това и на тебе няма да ти се понрави.

Той влезе вътре и включи лампата, на приятеля му бе нужна светлина, а и вече нямаше от кого да се крият. Робинзон пое аптечката, отвори я и след няколко минути кракът на ранения бе умело бинтован. После стана и от един дървен сандък извади два чифта белезници и дълъг синджир, окова двамата пленници и прекара края на веригата през дебела халка, здраво зазидана в стената.

— Навремето тук са връзвали биковете, металът може да удържи и слон. Мисля, че засега тук приключихме, нека ги оставим да поспят до сутринта, а ние с теб ще отидем да открием хамъра в гората и да го приберем в двора.

— Претърси ги, виж дали ключовете не са някъде по джобовете им!

— Вече го сторих, ето какво друго открих!

Отзад до стената приятелят му беше подредил два пистолета, два ножа в калъфи и чифт джобни радиостанции със слушалки.

— Телефоните им навярно са в колата, неписано правило е на мисия да не ходиш с телефон. Все намират да се раззвънят в най-неподходящия момент и обявяват позицията ти на всички. Ела, искам да ти покажа още нещо!

Той извади единия нож от калъфа и му го подаде.

— Това е американски боен нож „Бауи“, използват го техните специални части. Виждаш ли колко често е заточвано острието му, на другия е в същото състояние. Нали не си мислиш, че са ги използвали само, за да си белят ябълки! Пред тези нови и нахъсани попълнения дори Джак Изкормвача би изглеждал като хорист в църква. Двамата са абсолютни главорези, добре, че не им попаднахме в ръцете. А и пистолетите им са качествени — „Хеклер и Кох“, една от любимите ми марки. Немско оръжие, сигурно и точно, но и безумно скъпо.

— Е, вече няма да им трябва, сега ще служи на нас. Идва ни точно навреме, нали ти е ясно, че в близките дни трябва да се покрием в нелегалност?

— Всичко ще се изясни при разпита, но и аз съм на твоето мнение. Ще заключим къщите си и за начало ще се скрием в пещерата, там сме на сигурно място. Ще ти трябва и нова СИМ карта, тази направо я изгори! Като успокоим топката ще се свържем с Командо, може да се наложи да призовем под знамената и него.

— Тези какво ще ги правим? Знаеш, че не можем да ги пуснем.

— То е ясно! Като изцедя от тях всичко, което знаят, ще ги убия, друг начин няма. Но те напълно заслужават тази участ, кой знае досега на колко човека са отнели живота?

— А и се занимават с дрога, това окончателно им подписва присъдите. Убивал съм за много по-малки количества, а тези работят направо с килограми.

— Бих казал дори с тонове, те от години зареждат цялата страна.

— Когато им свихме парите, Командо ми каза, че единият гараж на Вълев е бил пълен догоре с наркотици, затова и ги подпалихме. Ония отрепки тогава си получиха заслуженото, сега е време и тия да ги последват.

— Не бързай толкова, по-важно е да разберем какво са научили за нас и какво са докладвали на шефовете, така и ние ще сме по-подготвени за предстоящото. Знаеш ли, тази идея да си купим част от остров и то надалеч, започва все повече да ми харесва, тя може да се окаже и единственото ни спасение.

— Така е, нека да изчакаме Командо да докладва и ако всичко е наред ще задействаме сделката с Буров. Може обаче да се наложи да звъннеш на бат Сали и да го помолиш за един фалшив паспорт, иначе как ще напуснеш страната?

— Не ми се иска да разчитам на него за толкова важни неща. Във Варна беше друго, там наказвахме дребните риби и не ми пукаше, че го моля за услуга, но сега става дума за живота и на трима ни и не искам да се доверявам на бандит, та макар и бивш. Ще се наложи да измислим нещо друго и то в най-скоро време, защото софиянците след броени часове ще се усетят, че техните хора не се обаждат и навярно им се е случило нещо непредвидено.

— Тогава да не губим ценно време, вземи един прожектор и да вървим да търсим джипа!

Те провериха отново пленниците си, убедиха се, че са здраво оковани, излязоха навън и заключиха масивната врата. Тръгнаха към мястото, откъдето се появиха двамата им неканени гости, с помощта на немската овчарка не се лутаха дълго в тъмното и скоро на едно горско пътче откриха скритата и замаскирана с клони кола.

Натовариха се в нея и тримата, подкараха я и малко преди зазоряване я прибраха в просторния двор на Робинзон. Той заключи голямата порта, качиха се по стаите и легнаха в хладните чаршафи, цяла нощ бяха на крак и искаха поне малко да починат.

* * *

След няколко часа освежителен сън двамата се събраха около масата в кухнята, на нея вече димеше цяла кана ароматно колумбийско кафе. И двамата усещаха, че скоро ще се наложи да се лишат от тези малки удоволствия, за да запазят живота си щеше да им се наложи временно или завинаги да се покрият някъде.

— Значи ето аз как виждам нещата — започна Робинзон — днес ни предстои важната задача да разберем с каква информация разполагат нашите преследвачи и според нея да координираме и бъдещите си действия. Следващите дни и нощи ще са много напечени, но няма как, трябва да изчакаме Командо и заедно с него да вземем най-важните решения в живота си. Предполагам, че до 4–5 дни той ще се върне и когато тримата обобщим ситуацията ще предприемем и нашите ответни ходове. Хапни сега нещо и нека не губим повече време, нашите неканени гости в плевнята навярно ни очакват с нетърпение!

— Дано научим нещо съществено!

— Всичко, което знаят те, трябва да го разберем и ние, но най-вече ме интересува как са попаднали на нас и какво са успели да предадат на своите началници в столицата.

— Тогава да се заемаме с работа, нека не ги караме да чакат повече!

Двамата се надигнаха, напълниха в една бутилка вода за своите пленници и нетърпеливо се запътиха към временния им затвор.

Стигнаха до яката порта и очакващи поредната изненада долепиха ухо на нея, отвътре се чуваше приглушен говор.

Робинзон отмести резетата, отключи и надникна вътре, а после направи знак на Иво да го последва.

— Добро утро, момчета, добре ли спахте?

Вътре ония разтревожено се размърдаха, не знаеха какво да очакват и бяха нащрек. Превръзката на ранения се бе напоила с кръв и се бе свлякла надолу, откривайки част от ужасната рана, причинена нощес от мечия капан.

— Ето ви вода, пийнете си! С моя приятел все още не сме решили какво да ви правим, нашето отношение към вас ще зависи изцяло от отговорите, които ще ни дадете. Е, кой иска да е пръв?

Окованите бабаити обнадеждени се спогледаха, значи можеха и да се отърват. По-едрият възбудено заговори:

— Снощи навлязохме с колата в гората и се изгубихме, в тъмното не знаехме къде се намираме. Дойдохме насам за да потърсим помощ, но вие явно ни помислихте за крадци и ни нападнахте.

Без да каже нищо Робинзон стана, откачи веригата от стената и поведе човекът навън, а Иво остана при другия. Предполагаше, че приятелят му иска да ги раздели, това бе общоприета практика при провеждане на разпит.

Погледна ранения и съчувствено му заговори:

— Разкажи ни всичко и ще те закараме в болница. Състоянието ти никак не е добро и спешно се нуждаеш от лекар. Тук няма кой да ти помогне, ако не говориш, раната ще се инфектира и като нищо ще останеш с един крак. Това ли искаш?

— Всичко ще ви кажа, но нека си остане между нас! Партньорът ми не трябва да разбира, че съм си отворил устата, ще ме наклепа пред шефовете, а те не си поплюват.

— Тогава говори, но не крий нищо! После ще разпитаме и другия и ако открием несъответствия в разказите ви ще последват строги наказания.

— Изпратиха ни от София. Аз по принцип работя в полицията, но сега сме по-скоро като частни лица. Преди няколко месеца неизвестни засега извършители убиха и ограбиха бившият ни шеф, новината беше дълго време по първите страници на вестниците.

— Това нас какво ни касае, не виждам връзката?

— Работата е там, че ние се занимаваме и със странична дейност, не съвсем законна. Вършим определени задачи извън нашите правомощия, но тъй като се въртят огромни пари и са замесени хора на високи постове, досега не бяхме имали проблеми. Всичко започна когато някакви убиха шефа и партньора му, а после свиха на Организацията голяма сума пари. Тези нагоре по веригата побесняха и задействаха целия си ресурс, за да открият извършителите. Първата им работа бе да изземат записите от охранителните камери пред ресторанта, където бяха извършени убийствата и да ни ги предоставят за анализ. След внимателен оглед, продължил няколко дни, отделихме двайсетина съмнителни автомобила, които най-често са посещавали паркинга в дните преди покушенията и по номерата им определихме техните собственици. После се разделихме на групи по двама и започнахме да обикаляме заподозрените, та да им видим и физиономиите, защото долу-горе вече имахме представа кои може да са били атентаторите. На нас двамата с моя колега се падна габровския регион и вие по ирония на съдбата се оказахте първите проверени, след това щяхме да отскочим и до самия град Габрово, където има още две коли, посещавали паркинга през оня период.

— Е, ние с моя приятел отговаряме ли на описанието, че ни отделихте цели три нощи?

— Загубихме толкова време по чиста случайност, защото все не успявахме да ви засечем и да ви сравним със снимките, които носим. Но не сте вие, ония са били трима и освен това изглеждат по съвсем различен начин.

Иво много-много не му вярваше, но той рядко вярваше на хората. Навярно не би повярвал и на папата, ако нямаше надежден свидетел. Сега обаче мислено благодари на далновидността на Робинзон, който тогава настоя всички да си променят визиите и те с Командо подходиха сериозно към исканията му. Оказваше се, че това им бе спасило живота и сега им даваше още малко време, за да успеят да организират бягството си. Усещаше, че от тия повече нямаше отърване, дори и засега да не ги подозираха, щяха да се върнат и да си отмъстят за отношението.

В този момент вратата се отвори и партньорът му влезе в плевнята, погледна го и му намигна.

— Сядай да чуеш този служител на реда каква интересна история разказва, оказва се, че властите са организирали мащабно издирване на някакви убийци и затова са обикаляли наоколо.

Той набързо му съобщи какво е научил, а раненият младеж само ги слушаше и кимаше с глава.

— Ела да излезем навън, искам да поговорим насаме!

Отдалечиха се достатъчно, че да не ги чуе някой и зашепнаха:

— Засега сме в безопасност, но е въпрос на време някой в София да се запита къде са им съгледвачите и да проверят от къде са докладвали за последно. Давай да се отърваме от тия, да скрием някъде труповете и на спокойствие да обмислим бъдещето си. Какво ще кажеш?

— Така и ще направим щом изпращат такива посредствени хулигани да ни издирват, но нека поне да ги умъртвим безболезнено. Ти им приготви нещо за хапване, а аз ще сваря чай от онази билка, която ти приготвих миналата година, за да приспиш Искрен. Този път ще сложа повече, когато заспят няма и да се събудят. Днес през целия ден ги дръж жадни, а довечера ще примесим отварата с някакво безалкохолно, най-добре с портокалов пунш, че по аромата да не се усетят какво им готвим. Ти вече спечели доверието на тоя, излъжи го, че утре ще ги освободим!

— А ти какво направи с другия?

— Още е жив, само го оковах изкъсо за едно дърво, че другия път да не лъже. Както и да е, той вече не ни е необходим, защото имаме цялата информация. Оказва се, че щом не са ни разпознали можехме и да ги оставим да си ходят, но в такива ситуации човек никога не може да бъде сигурен и е най-добре да се подсигури. Освен това тия напълно са заслужили смъртта си, нали лично ги видяхме в какви схеми участват.

— Точно затова се чудя дали направо да не вляза при тях и да им прочета присъдите. Нека и те малко да се поизпотят като знаят какви вреди са причинявали на хората с тези наркотици!

— По-добре недей, нека да проявим малко хуманност. Някой път направо ме учудваш с твоята кръвожадност.

— Не виждам как това може да е проблем! Ако беше на моето място, досега да си отишъл и да си ги избил. Само си представи какво ми е било когато видях дъщеря си на масата в моргата, от ужаса, който изпитах тогава, почти година бях като в транс. Точно наркотиците я убиха, кажи ми защо трябва да прощавам на тези, които ги разпространяват! Още когато са започнали тази дейност те са си поели риска, всеки знае, че това е строго наказуемо. Те продават смърт, те са смъртта! Да не говорим, че са уж служители на закона и предвид правомощията, с които разполагат като такива, са триж по-опасни.

— Чакай, аз не те разубеждавам, само споделих, че ме изненадва жестокостта ти.

— Навремето бях много хрисим и какво спечелих? Загубих детето си, а престъпниците спокойно се разхождаха по улиците, сега поне тях спирам. И аз усещам, че съм се променил, но добротата е несъвместима с нещата, които върша. Но ще ти споделя нещо — всички, които убиваме, заслужават да умрат.

— Е, тук не мога да ти противореча. Истината си е истина! Хайде тогава да прибираме и другия вътре, че работа ме чака! Имам упойки да приготвям!

С общи усилия вкараха ругаещия бабаит при другия, оковаха го и отново заключиха вратата.

И двамата натрапници не подозираха какво ги очаква и ставаха все по-нагли и настъпателни, но какво от това, на осъдените на смърт винаги им се дава право да изкажат последните си думи.

В къщата Робинзон изсипа изсушени билки в една тенджерка и започна да ги вари, като от време на време разбъркваше субстанцията, та да провери доколко гъста смес се е получила. Мърмореше си нещо и Иво се позачуди дали не си нашепва някакви заклинания. Приятелят му ту намаляваше огъня, ту го усилваше, а веднъж дори близна от течността. Мислеше си за свои работи. Допреди две години живееше по горите и бе станал истински знахар, тогава тревите, билките и гъбите му бяха единственото средство за оцеляване. Ако не се бе запознал с Иво, а после и с Командо и досега щеше да живее в пещерата, в която бе преминал почти половината му живот. Новите приятели му помогнаха отново да си стъпи на краката и да се върне в цивилизацията, благодарение на тях сега притежаваше и тази чудесна къща. Е, сега се налагаше отново да я напусне, но поне щеше да е жив, а и с такива другари където и да бяха, все щеше да е интересно.

След трийсетина минути упойката бе готова и той изключи котлона.

— Иво, вземи единия от техните телефони и звънни на Командо, уреди среща в най-скоро време!

— Чакай, сега ще му се обадя!

Той взе конфискуваната „Нокия“ на единия и набра номера на съученика си, след няколко сигнала се свърза и започна да му излага последните новини. Набързо му обясни за развитието на ситуацията и че май ще им се наложи да се покрият за известно време. Поговориха десетина минути и когато затвори телефона се обърна към Робинзон:

— След два дни кацат, определихме си среща в Търново. Ще дойде сам, без Петя, още не иска да я тревожи.

— Е, казано е, че човек и добре да живее се жени, какво да правиш? Природа! Но по-добре, че тя няма да е с него, насаме ще можем всичко да си кажем.

— То е ясно, че ще изчезваме нанякъде, затова нека отсега да започнем да се подготвяме! Добре, че поне средства имаме, с тяхна помощ навсякъде ще сме добре дошли.

— Бандитските пари добре ще ни дойдат, все ще им намерим някакво приложение. Ще стегнем и по-малко багаж, може да се наложи бързо да напуснем къщите си.

— Не вярвам, нали ги чу, че не са ни разпознали. Работата ще се напече, когато ги обявят за издирване, но дотогава ние вече ще сме далеч.

— Утре ще скрием труповете и ще заличим следите, през нощта трябва да се отървем и от джипа. Предлагам ти да го откараме някъде далеч и да го подпалим, а ще се върнем с твоята кола.

— Става, нали помниш мястото където с Командо убихме Иван Асенов! Там по пътя за Габрово има една удобна пуста отбивка, накрая завършва с дълбоко дере.

— Знам, че ще се справим, досега винаги сме го правили. Хайде, направи по някой сандвич, а аз ще смеся отварата с безалкохолно! Вземи и малко аналгин, че оня сигурно вече много го боли, нека поне накрая не страда толкова!

— Ама и ти си една Майка Тереза, направо ти се чудя на милосърдието. Остави ги да страдат и да се пекат на бавен огън, така поне малко ще си намалят греховете!

Навън започна да мръква и двамата приятели се заеха със задачите си, Иво направи няколко сандвича, а Робинзон смеси приспивателното с безалкохолно и го сложи за малко във фризера.

— Е, почти сме готови, от такъв концентрат и слон би заспал. Но това е безболезнена смърт, унасяш се бавно и повече никога не се събуждаш. Ако не знаеш какво предстои си напълно спокоен.

— Така е, казват, че не смъртта е ужасна, а самото очакване за нея. В затвора осъдените на смърт са в постоянно напрежение и поради тази причина само след няколко месеца вече не приличат на хора, тотално са изперкали.

— Неизвестността е неприятно чувство! Ако си готов хайде да тръгваме, че ония сигурно са умрели от глад!

Натоварени с леко осолени сандвичи и охладеното смъртоносно безалкохолно двамата се отправиха към плевнята и още отдалеч чуха, че двамата им пленници жестоко се карат.

Тихо приближиха вратата и се заслушаха.

— Казах ти още първата вечер да влезем и да очистим дъртия, а по-младия можеше да изчакаме и вътре.

— Откъде да знаем, че ще се окажат толкова корави? Допуснахме да ни изиграят и сега ще си носим последиците.

— За теб не знам, но аз ще се върна. Никой не може така да се ебава с мен и да очаква, че ще му се размине. Ще докарам момчетата и ще ги размажем от бой.

— И аз искам да присъствам, не виждаш ли, че заради тях може и за цял живот да остана инвалид. Нека сега да се измъкнем, а после ще решаваме дали само да ги осакатим или направо да ги убием! Но няма да им простя!

Навън двамата приятели се спогледаха ухилени и Робинзон прошепна в ухото му:

— Казах ти, че са психопати на ръба на разума. След тия приказки, които чухме ми олекна на душата, че ще ги затрием.

Те шумно тръгнаха към вратата, а ония вътре усетиха чуждото присъствие и млъкнаха.

Портата се отвори и техните пазачи влязоха вътре, натоварени с храна и запотена бутилка безалкохолно.

— Огладняхте ли, момчета? Извинете ни за проявеното негостоприемство, но никой не обича натрапниците, пък били те и от полицията. Мислим утре да ви пуснем, че навярно приятелите ви се притесняват за вас, може и семейства да имате. Хапнете си и се наспете спокойно, на сутринта отново ще сте свободни граждани!

— Вие нападнахте двама служители на реда, нали не мислите, че ще ви се размине!

— А вие какво търсите в моя имот по нощите? На вратата имам звънец, като ви интересува нещо, позвънете през деня и питайте! Но нека не спорим повече, то е ясно, че приятели няма да станем! Желаем ви приятна вечер!

Двамата огледаха катинарите, излязоха и отново заключиха здраво вратата. Прибраха се в къщата и си легнаха, оставяйки двамата главорези да се наслаждават на последната вечеря в живота си.

А точно преди 4–5 дни всичко си вървеше толкова нормално, Иво събираше тен по морето, а приятелят му се подготвяше за зимата и си мислеше, че вече се е устроил за последните години от живота си и едва ли нещо може да се обърка. Оказваше се обаче, че може, и то много, направо необратимо.

Робинзон отдавна бе минал шестдесетте и бе твърде стар и уморен за ново начало, но никой не го питаше, съдбата диктуваше правилата. В другата стая ученикът му навярно вече спеше, след това, което бе преживял едва ли нещо можеше сериозно да го разстрои.

Повъртя се още малко, започна да се унася и след малко заспа.

* * *

Събуди го една твърда ръка, която леко го разтърсваше по рамото.

— Ставай, партньоре, слънцето отдавна изгря!

Робинзон мигом се разсъни и се надигна от леглото.

— Спал съм като младенец, дори не съм усетил кога е минала нощта.

— И аз винаги, когато накажа някой наркотрафикант се успокоявам, цяло чудо е, че тази сутрин те изпреварих.

— Ходи ли натам, ония дали са живи?

— Още не, не съм излизал от къщата. Хайде да си изпием кафето и ще отидем да проверим, че после и копане на яма ни чака.

— Не е само копането, налага се след това идеално да замаскираме гроба, защото ще тръгнат да ги търсят. Ако доведат и кучета може и да открият труповете, затова ще ги заровим по-надълбоко.

— Там, където открихме „хамъра“ почвата е мека, и два метра няма да ни затруднят. Днес ще копаем, а нощес ще замъкнем телата дотам и ще ги заровим. После ще те оставя да ги замаскираш, в тази работа нямаш равен.

— Най-отгоре ще наръсим малко емулгатор заради зверовете, нали не искаме след време хората да намират по дворовете си човешки ръце и крака! Джипа ще го оставим за последно, гробът е по-важен!

— Чакай, не се кани толкова, може след малко да ги заварим живи и здрави!

— Тогава ти ще си на ход, нали искаше когато ги убиваш да ги гледаш в очите. Но ако са пили от бутилката ти гарантирам, че са заспали завинаги, завиших дозата поне три пъти.

— Сега ще разберем, ако си готов нека да тръгваме!

Двамата си допиха кафето и любопитни да разберат какво се е случило, тръгнаха към плевнята. Последните двайсетина метра се придвижваха изключително тихи, ако пленниците им се бяха събудили и издаваха някакви звуци се надяваха навреме да ги чуят и да бъдат подготвени за всичко. Но наоколо бе пълна тишина, дори иначе ранобудните жители на селцето още си бяха по къщите и освен далечен лай на куче, нищо друго не нарушаваше спокойствието наоколо.

Приближиха вратата и Робинзон дори опря ухо до грубите дъски, но му се стори, че отвътре долавя само жуженето на мухи. Погледна към Иво, кимна му и внимателно отключи. Двамата пристъпиха и застинаха на прага, дори и за виделите им вече всичко очи гледката не бе приятна, но по принцип Смъртта друго не може и да предложи. Двамата софийски съгледвачи сякаш още спяха, единият по гръб, а другият обърнат настрани, но празната бутилка, която се търкаляше край тях изясняваше всичко, в тези тела повече живот нямаше.

По ирония на съдбата позите им бяха някак трогателни и на Иво дори му дожаля за преждевременната им кончина, въпреки че приживе дилърите бяха направили всичко възможно смъртта им да не бъде тъжно събитие за никого.

— Е, приятелю, тези юнаци си получиха заслуженото, по-умрели не могат и да бъдат, но поне не са се мъчили.

— Така е, заспали са завинаги! Хайде да ги покрием с нещо, че чак нощес ще ги погребваме!

Той свали от сеното две големи парчета найлон и с тях уви телата, така фигурите на земята заприличаха на мумии.

— Найлонът ще ги спари, но поне ще ги спаси от мухите. Ако снесат ларвите си по телата тия хич няма да са приятна гледка, а и мирисът ще е ужасен. Но каквото са търсили, такова са намерили. Ако не ги бяхме усетили навреме, само след няколко дни ние можехме да сме на тяхното място.

— Спечелихме си няколко седмици, в състоянието, в което беше оня, не вярвам да те е излъгал. Довечера ще се отървем от труповете и от колата им и щем, не щем, ще се покрием за ден-два, докато се срещнем с Командо. Ще отидем някъде на спокойствие и тримата ще решим какво ще правим занапред, но е ясно, че за да оцелеем ще са нужни радикални промени.

— Е, нали все опяваше, че спокойствието те убивало и търсеше приключения? Сега ще променим това, предстоят ни много по-напрегнати месеци, че и години.

— Радвам се, че си такъв оптимист и гледаш толкова напред, но ако трябва да съм откровен и аз съм на твоето мнение. Вече знаем, че ще ни търсят и няма да сме неподготвени, а като имаме и пари, решения много. Дори накрая да ни докопат и да ни убият, преди това ще ги направим луди, въобще не мисля да им се одупя и неподвижно да ги чакам. Засега резултатът е две на нула в наша полза, а до края на играта има още много време.

— Какво ще предложиш да вършим днес?

— Аз ще отида до пещерата да я вкарам в експлоатация, че може тия дни да ги изкараме в нея. Искам да сменя батериите на взривателите, нали си спомняш, че миналата година ти обясних какви капани съм заложил из гората.

— Да, твоята параноя накрая ще ни бъде от полза. А аз какво да свърша?

— Извади от склада две лопати и кирка, после почивай, сега светлото се явява наш враг! Иди на вилата си и я приготви за консервация, предполагам, че следващите няколко години няма да я посещаваш. Раздай запасите си от храна на съседите, защото накрая ще изключиш и тока, пред тях измисли някаква легенда какво е наложило да отсъстваш толкова дълго! И накрая, най-важното! Телефоните и на двамата са като проследяващи устройства и е въпрос на време тези, които са ги изпратили да се усетят, че нещо не е наред. Още сега ги вземи и слез до бензиностанцията, там като видиш, че някой ТИР спре да зарежда с гориво, незабелязано ги прикрепи някъде по шасито, така вграденият в тях джипиес ще показва, че постоянно са в движение. По този начин ще си спечелим така необходимото ни време, докато се срещнем с Командо.