Добри Жотев
Среща с Диоген

Намерих го в парка — заспал на тревата.

С тържествена почит подръпнах ръката му:

„Стани, Диоген!

земята е влажна,

стани, ще настинеш!“

 

Мъдреца се вдигна така енергично,

че аз не повярвах.

И как да повярваш?

Така ли, за бога, се вдига старик,

на възраст четирдесет века?

(Или приблизително.)

 

Объркан, не знаех какво да приказвам:

„Мъдрецо, намери ли вече човек?

От толкова време го търсиш?

Намери ли, а?“

„Намерил съм — вятър — отсече мъдреца, —

така се намира!“

Наведе се, взе от земята фенера

и тръгна по белия свят.

 

Затичах след него и хванах ръката му:

„Постой, Диоген!

Прощавай, но с тая мъглива светулка

не само човек,

човечище няма да видиш.

Послушай, света разполага сега

с безчет осветителни уреди.

И само какви!

Защо да приказвам, почакай ме малко!“

 

Наех таксиметър и както е редно,

при тоз за бележка, при оня за подпис —

сдобих се със ръчен прожектор.

(Такива прожектори може да няма,

но нищо — това да е болката.

Нали за поета, детето и лудия

възможно е всичко!)

 

Когато мъдреца съгледа прожектора,

за миг изумя от почуда,

а после възбуден пое от ръката ми

прекрасния наш осветителен уред

и тръгна по белия свят.

 

Аз дълго стоях посред парка зарадван:

„Добрият старик! —

Най-после ще може човек да намери!“