Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар (28)

Глава 27
Последен танц

Селиан се сепна.

Обученият от елфите барон бе пристигнал преди няколко дни на гърба на своя Вихрогон. Анлина го посрещна с усмивка, която бързо помръкна.

— Нима Дак не е тук? — бе попитал той.

— Не, защо, трябва ли? — отвърна сестра му.

— Очаквам го всеки момент — опита се да разсее тревогата й Селиан. — От това, което разбрах, той би следвало… да се е справил с всичко.

Сега баронът лежеше в стаята. Само допреди миг бе сънувал странен сън. В него бе на гости у Гожад, точно както бе последната им среща, а Анраин бе изтеглил меча му, за да го бележи с руни.

— Ако нашият приятел срещне дракона Ауганфил, трябва да има подходяща защита срещу немъртви — бе рекъл елфическия маг.

И тогава Селиан разбра защо се бе събудил.

Мечът му бе потръпнал.

Баронът се изправи на крака и изтегли оръжието си. На него наистина имаше изографисан красив елфически знак, гласящ „победа на живота“, а острието грееше в мека златиста светлина.

Нещо в ума му прошепна, че не драконът е причина за реакцията на метала.

* * *

— Къде е съпругата ми? — питаше лорд Дакавар втрещените от вида му слуги. Рицарят крачеше по коридорите и викаше:

— Анлина, Анлина!

Най-сетне тя излезе.

— Дак! — извика тя с усмивка, която изгасна в мига щом видя бледото лице и снежнобялата коса на любимия си. — Скъпи, какво е станало? Какво ти се е случило?

— Не ме ли харесваш вече? — наклони глава Дакавар.

— Не! Красив си, както винаги, но много… блед. И какво ти е на очите?

Рицарят се усмихна и разтвори ръце:

— Ела тук.

Анлина се спусна в обятията му и отпусна ръка на гърдите му. Постара се да не потръпне, когато усети колко чужд го чувства.

— Анли — Дакавар вдигна лицето на съпругата си до своето и я целуна.

Нейните устни бяха топли като мед, неговите — студени като лед.

— Анли — повтори той щом прекъсна целувката, — аз съм безсмъртен.

— Как така? — попита тя.

— Бях благословен — повтори Дакавар. — Убих дракона Ауганфил и за награда получих безсмъртие.

— Но… кой те награди?

— Има ли значение? — усмихна й се, галейки косите й. — Обеща ми да направи безсмъртна и теб. Винаги ще сме заедно.

— Но как… как така безсмъртни, Дак? И кой е той?

— Прокълнатия, сестрице — прекъсна ги Селиан.

Дакавар избута съпругата си настрана и червените му очи проблеснаха свирепо.

— Няма такова нещо като Прокълнатия, Селиан. Това е лъжливо име. Име, с което елфите сте дамгосали някого, който само иска да помогне.

— Това ли ти каза, Дак? — усмивката на барона бе горчива. — Значи не си го убил, както пишеше в писмото ти. Присъединил си се към него!

— Както ти към елфите, Сел. Два противоположни лагера — Дак оголи зъби.

— Скъпи — обади се Анлина, пребледняла и объркана, — ако Прокълнатия ти е направил нещо, говори с учителите на Селиан, те ще ти помогнат…

— Нямам нужда от тяхната помощ — прекъсна я рязко рицарят. — Сега съм безсмъртен.

— Немъртъв, искаш да кажеш — отговори червенокосият младеж.

— И ще направя и съпругата си безсмъртна — не му обърна внимание Дакавар.

Лицето на Селиан помръкна.

— Животът си е твой, Дак. Не знам какво ти е правил и говорил Прокълнатия и не мога да те съдя. Върви при него, щом смяташ, че той има право. Но няма да позволя да превърнеш сестра ми в крачещ труп. Върви си. Върви си и ти обещавам, че няма да застана срещу теб, независимо, че последното ще е сянка върху цялото ми обучение при така омразните ти елфи.

Дакавар изръмжа.

— Това решение не е твое за вземане, бароне. Ти ли ще ме спреш с жалките си танци?

Селиан изтегли блестящото елфическо острие.

— Ако се наложи.

— Какво правите? — ридаеше Анлина.

— Последният път не се справи много добре, елфче. Сега виждам, че горските шамани, на които служиш, са ти дали зла магия срещу мен. Но и моят господар не ме е оставил — изсъска рицарят и изтегли своя меч. Руните за сила, мраз и страх блеснаха и Анлина изпищя, отстъпвайки настрани.

— Последният път — сви очи Селиан, — ти беше рицар, а не ходещ мъртвец.

— И сега съм рицар, Сел — усмихна се Дакавар. — Рицар на Смъртта. На твоята смърт.

Дак нападна. Двата меча се сблъскаха със страхотен трясък и руните им грейнаха, пръскайки искри.

— Това ще е последния ти танц, горски шут такъв — гласът на Рицаря на Смъртта се бе превърнал в клокочещо ръмжене.

— Толкова съжалявам — в очите на барона блестяха искрени сълзи.

И битката започна, въпреки писъците на Анлина, която наблюдаваше как двамата мъже, които най-много обича, се засипват с удари, от които буквално хвърчат мълнии, подпалващи тежките завеси на прозорците и разбиващи цели каменни късове от стените.

Както и на финала на Кралския турнир, Дакавар бе този, който имаше предимство. Смазваща мощ в нападение и непробиваема защита, това бе неговата тактика и тя действаше безотказно. Селиан трябваше да приложи цялата акробатика и всички бързи и изкусни удари, на които го бяха обучили елфите само за да може да отстъпва — да отстъпва! — под постоянния натиск на Рицаря на Смъртта. Черната магия на Прокълнатия бе направила Дакавар още по-могъщ от преди, сега той не се изморяваше, не се изнервяше и практически нямаше никаква слабост. Мечът му рушеше всяка преграда, стени, маси, върху които Селиан скачаше, мъчейки се да придобие поне някакво предимство пред неумолимия си враг. Елфическото острие блестеше нажежено, но то просто не можеше дори да достигне бледата броня на арогантно усмихнатия Дакавар.

— Ти и преди нямаше никакъв шанс срещу мен, та сега ли ще ми се опълчиш, жалък елфически червей?

Слугите в замъка бягаха панически от биещите се мъже, Анлина също бе изостанала, неспособна нито да гледа братоубийствената им разпра, нито да рискува да поеме някоя назъбена мълния, изскочила от остриетата.

Двамата започнаха да слизат към долните нива на замъка, към тренировъчната зала, където за пръв път бяха кръстосали мечове.

— Виждаш ли колко жалки са елфическите танци пред могъществото на господаря ми, Селиан?

— Толкова е тъжно, че горд човек като теб нарича онова привидение господар, Дак — отговори Селиан.

Двамата навлязоха в голямата зала, все така кръстосвайки могъщите си оръжия, а изскачащите от тях енергии разтрошиха окачените по стените щитове.

— Краят иде, Селиан — прошепна Дакавар, — но този път загубата няма да ти коства само титлата в Кралския турнир.

И Рицарят на Смъртта нападна по-настървено, за кой ли път принуждавайки барона да премине в глуха защита.

Дакавар нямаше представа колко много прилича тази битка на финала от Кралския турнир, Селиан отново бе забелязал онази мъничка пролука в защитата му, толкова незабележима, че почти я нямаше, разкриване тъй леко, че никой обикновен мечоносец не би успял да я съзре.

Дори елф не би могъл.

Но Селиан бе по-пъргав от елф и по-силен от кентавър. И сега нямаше да се колебае.

Дакавар го бе притиснал почти до стената, когато червенокосият нанесе своя удар. Светещото елфическо острие мина през посребрената броня като нажежен нож през масло.

Дакавар залитна. Беше победен. Двамата се завъртяха в полукръг, докато Дак не се оказа този, опрял гръб в стената. Искаше да надигне меча си, но този на Селиан изгаряше стомаха му. Не си бе представял, че съществува такава болка. Опита се да надигне черното си острие, но пръстите му безсилно се разтвориха и оръжието падна на земята със звън.

— Толкова съжалявам, Дак — от очите на Селиан се стичаха сълзи, — трябваше да бъда до теб. Аз съм виновен, че те оставих.

Как така го беше победил, питаше се Първият рицар на Ралмия. Та той не можеше да загуби!

„Мразя те!“, искаше да извика Рицарят на Смъртта, но от отворената му уста потече само черна като катран кръв.

Как можеше да боли толкова много?

Как можеше да бъде победен?

От този елфически шут?

— Ти беше най-великият рицар на Ралмия и най-добрия й воин — продължаваше почти да хлипа Селиан, стиснал дръжката на елфическия си меч така, че кокалчетата му бяха побелели — и ти трябваше да ни спасиш. Ужасно съжалявам…

Колко болеше. Дори Въздишката на Разложението на болеше колкото това омразно елфическо острие.

То изпиваше силите му. Живота му. Безсмъртният му живот!

— Обичам те, Дак — лицето на Селиан бе разкривено от скръб и сълзи.

Изтегли това нещо, искаше да каже Дакавар, но устата му избълва само още черна кръв.

— Даак! — в залата дотича Анлина. — Селиан, какво стори!

Обученият от елфите се завъртя. Гузен от мъката на сестра си, той изтегли елфическия меч от тялото на противника, който вярваше, че е сразил.

Дакавар се срина на колене, но отвратителната болка я нямаше.

— Сестрице, съжалявам… — поде баронът, — той беше обсебен, омагьосан…

— Ти трябваше да му помогнеш, не да го убиваш, братко! — извика младата жена със зачервени очи.

„Сладката ми Анлина“, помисли си Дакавар. Дошла за да спаси своя съпруг. Рицаря на Смъртта посегна настрани и сграбчи падналия си меч.

„Аз не умирам така лесно, елфическа напаст“, помисли си той, а от окървавената му уста излезе писък на такава нечовешка омраза, че Анлина залитна назад.

А Селиан… Селиан изцъкли поглед, когато черният меч на Дакавар го прониза през гърба и прокълнатото острие излезе от гърдите му.

— Аз никога не губя! — изкрещя Дакавар. Селиан се опита да каже нещо и устните му се изцапаха с алена кръв. Рицарят на Смъртта не му даде шанс, а свали грозното си острие надолу, разполовявайки обученият от елфите мъж на две.

— Дано Господарят погълне душата ти! — кресна Дакавар на убития и погледна Анлина. Сестрата на убития изглеждаше изпаднала в шок, а очите й бяха пълни с ужас. Тя изпищя и побягна.

— Чакай! — извика Рицаря на Смъртта и се втурна подире й. Веднъж извадено от тялото му, елфическото острие не му остави никакви трайни щети. Раната вече се бе затворила от могъщата магия на Прокълнатия, а сега дори бронята се възстановяваше.

Анлина тичаше не само за живота си, но и за душата си. Искаше да избяга от бледото червенооко изчадие, настанило се в тялото на мъжа й.

Дак! Сел!

За нея и двамата бяха мъртви. Това там не можеше да е съпругът й. Това бе някакъв демон, отнел всичко човешко в него. Това бе и последната й мисъл. Стигнала един висок прозорец, тя се хвърли. Вятъра я поднесе за миг, преди да падне точно върху гроба на баща си. Каменната могила се покри с кръв.

Дакавар спря до прозореца и червените му очи се разшириха.

— Анли… — прошепна той и скочи до нея.

Рицаря на Смъртта се изправи. „Няма страшно“, помисли си той. „Господарят щеше да я съживи.“

Дакавар приближи гроба на стария барон Редклоу, но установи, че някаква невидима сила го спира. Рицарят се напрегна, но така и не можеше да докосне любимата си.

Силата на Създателя, мина предателска мисъл в главата му. Дак отвори уста и нададе вой.

Този път Прокълнатия нямаше да може оправи нещата. Всъщност едва ли изобщо се интересуваше от станалото.

„Той ме изигра“, помисли си Дакавар и се върна в замъка. Няколко слуги, останали вътре се скриха иззад каменни отломки, а когато той ги отмина, побягнаха.

— Анли е мъртва. — Искаше да заплаче, но установи, че не може. Че няма сълзи.

Рицарят на Смъртта влезе в трапезарията, доближи масата, грабна една кана и погледна какво има вътре в нея. Вино.

Дакавар надигна каната и изля течността в устата си. Струи вино се размесиха с черната кръв, но виното нямаше вкус. Никакъв. Дак хвърли каната настрана. Какво ставаше? Той посегна към едно парче месо и го задъвка. Никакъв вкус. Рицаря на Смъртта изплю месото. Анлина, помисли той. Как искаше да заплаче. Просто да поплаче. Да усети сълзи по лицето си.

Но не можеше.

От гърлото му проехтя стон, вопъл. Той вече беше мъртъв. Селиан бе прав.

Винаги прав. Винаги толкова отвратително прав.

Дакавар приближи един долап, в който знаеше, че държат масло за факлите, и се поля с него.

Сега вече трябваше да усети нещо, помисли си той, когато грабна малко огниво и се подпали.

Огънят го обгърна на мига, но Дакавар не усети нищо. И внезапно си даде сметка, че откак бе убил Ауганфил не бе чувствал каквото и да е било. Нито глад, нито жажда, нито умора.

Само болката от елфическото острие.

Дано умра, помисли си той и затвори очи. Пламъците разяждаха снежнобялата му плът.

* * *

Но не умря. Единственото, което се случи след пожара бе, че бронята му от сребриста промени цвета си отново и стана чисто черна, а цялата му кожа опада, заедно с овъглените кости. Тъмният плащ подигравателно остана.

Вече нямаше нищо в него, освен покварения от Господаря дух. Сега той бе една грозна черна фигура, тъма, обвита в броня, с две червени очи, святкащи изпод шлема.

Когато Дакавар искаше да заплаче, червените му очи светваха.

Рицаря на Смъртта се прибра в Планините на Забравата. По пътя видя единствено пер Талир, който прошепна:

— Демон! — И го нападна.

Дакавар отне живота му с един удар. Това не му достави никакво удоволствие. Накрая отново влезе в Планините на Забравата, а оттам и в Пещерите на Сянката. Чувстваше се като пребито куче.

— Значи хората също те предадоха, мой верни рицарю — посрещна го Прокълнатия. Зад него крачеха четири скелета, а светлинките в празните им очни кухини грееха със същата тъга, с която блещукаха червените очи на Рицаря на Смъртта. — Твоите верни скуайъри обаче отново са с теб — махна с ръка злият дух. Дакавар почти се разсмя. Значи така бе съживил момчетата.

Каква подигравка.

— Но ела с мен, рицарю, имам още изненади за теб! — Прокълнатия поведе лорд Дакавар за ръка като малко дете и Рицаря на Смъртта го последва.

Какво друго можеше да стори? Господарят бе единственият, който му бе останал. Е, и тракащите около него скелети.

А може би не.

Прокълнатия отведе Дакавар до една площадка, от която се виждаше множество орки. Жреците им колеха разни други създания, ломотейки нещо на езика си.

— Мои верни роби! — кресна злият дух. — Приветствайте нашият нов шампион, великият лорд Дакавар!

Орките зареваха приветствия и заудряха с ятагани и копия по щитовете си.

А очите на Дакавар блестяха ли, блестяха…

* * *

Вихрогонът пристигна с пръхтене при Гожад и Анраин и в тъжните му очи кентавърът прочете истината.

— Нашето момче вече го няма, елфе — проплака старият учител. Елфическият маг не рече нищо, само докосна коня по челото, за да извлече от съзнанието му какво е станало.

Когато разказа историята на Гожад, кентавърът се състари с още двайсет години.

— Значи шампионът на хората вече е шампион на Сянката — въздъхна той, — а моето момче си е отишло.

— Жертвата на Селиан не е отишла напразно, умрял е като герой — рече Анраин.

— Но е умрял — поклати глава Гожад, — ще ми се да си бях отишъл преди това да стане.

— За съжаление нямаме време за печал — рече елфическият маг. — Прокълнатия успя да измами всички ни, но някой ден това решение ще се обърне срещу него. Дотогава обаче трябва да се готвим за война. Отивам до крал Талдан. Имам работа с магьосника Менон. — Анраин въздъхна. — Злото вече е твърде силно в Ралмия. Трябва да скрием Перлата на Феникса, преди Дакавар и Прокълнатия да я докопат. Когато времето настане, тя отново ще се появи.