Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар (19)

Глава 18
Гласът на Стареца

Следващите няколко дни времето се развали в унисон с чувствата на Дакавар и Селиан. Студеният вятър донесе мрачни, буреносни облаци, от които час по час се процеждаха тежки капки дъжд, държейки под напрежение и без това изнервените пътници.

Рицарите не общуваха много-много един с друг, с изключение на бъбривия Линдан. Той стоеше до Дакавар, който обаче главно мълчеше и Радел, който объркано се мъчеше да помири враждуващите, без да знае дали, за какво точно и защо се карат. Селиан пътуваше с Плиний Теоретика, с който обсъждаха неговия стил на бой.

— Идеалното би било — каза по едно време Теоретика, — да се направи броня, здрава като тази на рицар, но да не тежи изобщо. Бих го казал на елфите, ако ги видя.

Пътят също стана по-труден и неприятен. Горите около пътеката оредяха и се смениха със стръмни и назъбени скали, редуващи се със зеещи пропасти, мрачно мамещи пътниците към техния гроб. Воините спряха и да говорят, тъй като високите скали изкривяваха гласовете им и го препращаха по околните върхове като подигравателно ехо.

Затова и първоначално когато чуха виковете за помощ, рицарите помислиха, че наистина става дума за ехо, но Селиан имаше по-остър слух.

— Някой вика! — каза обученият от елфите.

— Така е — кимна и Линдан.

И действително, от една гъста и мрачна горичка, скатана между два огромни и подобни на вампирски зъби върха, се чуваха приглушени викове:

— Помощ! Помогнете, добри хора! — гласът звучеше като да е на възрастен човек и бе пълен с паника.

Дакавар завъртя Дуена към страничната пътечка, водеща към гората.

— Някой е в беда! — Младият рицар изтегли меча си. — Трябва да помогнем.

— Сигурно орки са заобиколили някой нещастен дядо — съгласи се Линдан и грамадното му оръжие блесна в ръцете му.

— Наш рицарски дълг е да се намесим — Радел насочи коня си към пътеката. — Да тръгваме.

— Добре — съгласи се Селиан, — но бъдете внимателни. Усещам някаква тъмна сила наоколо.

— Аз също — кимна драконът Азур, кръжейки над тях, — тъмна и някак странно позната.

— Нямаме време да се чудим какво е — викна Дакавар, — напред!

И заедно с Радел препуснаха по тясната пътека, следвани от тичащия като огромен вълк Линдан и Селиан. Плиний пусна коня си в тръс, останал до скуайърите и Перей, който започна да мърмори кому е нужно е да спасяват разни отрепки.

Пътечката ги изведе вътре в гората, на кръгла поляна, където просяк, загърнат в тъмно наметало с мръсносива качулка, спусната над лицето, викаше:

— Помощ, помогнете!

Той бе окръжен от няколко орка с дълги криви мечове, които ръмжаха около него. Щом видяха рицарите, те разкривиха лица в отвратителни подобия на усмивки, стоящи злокобно върху зеленикавите им морди.

Рицарите слязоха от конете и Дакавар извика:

— Предайте се в името на Краля!

Един от тях отговори нещо на непонятния си за останалите език, след което вдигна ръка и я свали. От храстите наоколо изсвистяха дузина стрели. Те зачаткаха по броните на Дакавар и Радел без вреда и отскочиха от нагръдника на Линдан, но Перей, който тъкмо хокаше скуайърите за нещо нямаше такъв късмет. Една чернопера стрела го прониза в гърлото и той се свлече с гъргорене на земята.

Роб изпищя.

— Гадини! — Радел се хвърли напред към орките, носещ им смърт с дългия си меч. Просякът отстъпи назад с ридания, а от храстите наизскачаха гоблини, стиснали дълги криви ножове и още орки, размахали ятагани. Не това обаче накара рицарите и дори Селиан да разтворят широко очи.

От сенките на най-високите дървета излязоха четири огромни пещерни трола с грамадни боздугани в ръце.

Драконът Азур изрева гневно щом ги видя и нападна два от тях. Останалите се отправиха към рицарите, като ломотеха под носа си и въртяха масивните си оръжия.

Дакавар усети как в тялото му нахлува адреналин. Беше чакал истинска битка твърде дълго. Той надигна меч и с вик се хвърли към едно от чудовищата, докато Линдан кръстоса грамадното си оръжие с боздугана на друго. Около тях Селиан вършееше с тънкото си острие сред орките и гоблините, подобно на неуловима зелена сянка, а Радел ги сечеше като сухи съчки. Плиний бе застанал пред скуайърите и пресрещаше с двете си саби всеки, приближил уплашените момчета.

Дакавар обаче не забелязваше нищо от това, погълнат от борбата с трола. Досега младия рицар никога не се бе сблъсквал с такъв огромен враг и за пръв път се принуди да избягва удари. Бронята му дрънчеше при всеки негов отскок. На всичкото отгоре собствените му попадения по дебелата кожа на трола само разлютяваха съществото.

Младият рицар мерна, че до него Линдан се справя много по-добре и с подобното си на чудовищен сатър оръжие е накарал трола да кърви сериозно.

— Спокойно, Дак! — екна гласът на Планинеца. — Хей сега ще свърша с моя и идвам на помощ!

Дакавар тръсна гневно глава. Той нямаше нужда да бъде спасяван! Младият рицар яростно нападна и засипа зеленикавото същество с удари. Тролът изрева, когато рицарският меч преряза сгъвката на лявото му коляно и падна на другото, докато замахваше с боздугана си. Рицарят все пак успя някак да избегне удара и с всичка сила прониза трола право в окото.

Съществото измуча и се отпусна назад мъртво. По същото време Линдан привърши и със своя трол, сцепвайки главата му като на диня.

— Азур, как е? — викна Планинеца, докато окуражително вдигаше палец към победилия Дакавар.

— Не е добре, но ще се оправя — отвърна синият дракон. Той беше съборил единия от троловете на земята и го засипваше със сини пламъци, докато другия се гърчеше, задушаван от опашката на крилатото влечуго.

— Да помогнем! — рече Линдан и се втурна към дракона, следван от Дакавар, който уморено изпъшка. Този не се ли уморяваше?

Двамата все пак стигнаха почти едновременно до хванатия от драконовата опашка трол и го довършиха, което позволи на Азур да доубие последния.

— Добра работа! — кимна Линдан, сетне потупа Дакавар по рамото. — Би се отлично! За пръв път виждам човек, освен себе си, който сам да убие трол!

— Аха… — леко задъхан отвърна Дак — все пак аз съм Кралски шампион.

— Просто не сте хора и двамата — измърка Азур, — нито пък Селиан.

И посочи зелената фигура, която довършваше последните няколко орка.

Радел вече бе приближил Плиний със свален меч.

— Бяха пет наведнъж — обясняваше през сълзи скуайърът Георг, — просто не съобразихме как да помогнем!

— Вие сте още момчета… — отвърна Теоретика, полегнал на едно дърво. Кръвта му изтичаше през огромна рана на гърба. — Битките не са за вас…

Плиний се усмихна, а после престана да диша.

Около него имаше камара от гоблини.

— Толкова много — въздъхна Селиан, загледан в труповете на чудовищата — защо толкова много за една обикновена кражба?

Обученият от елфите се обърна към просяка, който бе скръстил ръце пред гърдите си. Лицето му не се виждаше изпод качулката.

— Какво толкова носеше, дядо? — попита Селиан. До него Радел бе поел Плиний в една ръка, а другата бе сложил на челото на мъртвия Перей. По лицето му се стичаха сълзи.

Просякът се разсмя, цялото му слабо тяло се разтресе от нечовешки кикот, който отекна из цялата планина.

— Смешно ли ти е, че умират рицари, отрепка такава? — ревна Дакавар и понечи да приближи. Азур вдигна опашка пред гърдите на младежа и изсъска.

— Този старец… — драконът се намръщи, а сетне очите му се разшириха. — О, не.

Непознатият продължи да се смее, докато се уголемяваше пред втрещения поглед на рицарите. Грамадни кости разкъсаха парцаливите му одежди и грейнаха в болезнено сияние, а във въздуха се разнесе мирисът на гробищна пръст.

Конете, застанали наблизо по време на битката изцвилиха от ужас и препуснаха из околните пътеки.

Ауганфил разпери криле над гората и гласът му гръмна от високо, глас, пълен с могъщество и омраза:

— Най-после се срещаме, лорд Дакавар! Моят господар ми е говорил толкова много за теб!

Младият рицар пребледня при вида на грамадния блещукащ скелет, но щом чу името си стисна зъби и надигна меча си.

— Тук съм, плашило от кости! Бях дошъл за господаря ти, но и през теб ще мина.

Линдан бе първият, който се хвърли към Ауганфил, вдигнал грамадния си меч.

— Само дракон ми липсваше сред трофеите — изрева Планинеца, почти заглушавайки вика на Азур.

— Линди, нееееееее — викът на Азур прерасна във вопъл, когато грамадната опашка на призрачния звяр прониза гръдта на Линдан и го издигна във въздуха подобно на парцалена кукла.

Ауганфил приближи Планинеца към черепа си, а огромният мъж се опита да каже нещо, докато лицето му бе разкривено от ужас. За пръв път пролича младостта му.

От устните му потече кръв.

— Боли, нали? — усмихна се Ауганфил, без да обръща внимание на Радел, който също бе надигнал меч и се втурна се към призрачния дракон, докато Дакавар стоеше втрещен пред ужасяващото същество.

В този миг Ауганфил издиша. Диханието му обгърна Планинеца и го превърна за броени мигове в старец, а после и в скелет, който се разпадна във въздуха. След това продължи да се носи като отрова във въздуха, за да порази и Радел. Старият рицар рухна назад и докато падаше, се състари. Когато тялото му удари земята, от шията му се отдели полуизгнил череп.

Азур стисна очи и се обърна към Дакавар и Селиан, които бяха застанали с вдигнат меч пред скуайърите.

— Бягайте — каза синият дракон с предрезгавял глас, — просто се спасявайте.

Дак нямаше нужда от подканяне. За пръв път в живота си изпита страх. Дори повече от страх. Беше ужас. Чувство, парализирало сетивата, емоциите и усещанията му.

Дак не се страхуваше от оръжия, от огън, не се страхуваше и сега от ноктите и зъбите на грамадния призрачен дракон. Но тази магия, тази дяволия, тази отвратителна смърт, превръщаща силни здрави мъже в изгнили трупове го паникьоса.

Младежът побягна, дрънчейки с доспехите си. Когато го видяха да бяга, него, непобедимия лорд Дакавар, скуайърите му също се втурнаха на където им видят очите.

Селиан погледна за последно Азур и очите му се изпълниха със сълзи, при измъчения и пропит с болка рев, който синият дракон нададе, нападайки със сините си пламъци призрачния звяр.

Ауганфил ги посрещна с грозен кикот и обгърна в костелива хватка красивото животно.

Миг по-късно Селиан последва Дакавар и останалите живи.