Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар (17)

Глава 16
Тролска борба

Изкачването по планините не бе много лесно нито за рицарите, нито за слугите или конете им. Планините на Забравата се славеха с тесни и усукани пътеки, провиращи се като змии измежду оголени скали или гъсти лесове, изглеждащи мрачни и неприветливи дори на дневна светлина. Освен това колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-студено ставаше времето, а от време навреме от небето падаха и ледени капки дъжд.

За щастие на пътуващите, драконът Азур често летеше напред и след това се връщаше, казвайки им кои пътеки са най-подходящи за конете им и в кои могат да намерят безопасни пещери, където да се подслонят.

— Такива има все по-рядко — тъжно поклати глава драконът. — Имам чувството, че след няколкото години затишие орките отново започват да надигат глава.

— Която ние ще стъпчем — отговори Дакавар, — щом убием новото чудовище на Прокълнатия. След това няма да са така смели.

Линдан изръмжа одобрително, Радел също кимна в съгласие. Селиан и Плиний не казаха нищо.

През следващите няколко вечери Линдан се показа като умел ловец и често се шмугваше из околните лесове, носейки на спътниците си я убит елен, я глиган. Така те всякога имаха прясно месо, с което да нахранят както себе си, така и спътниците си — четиримата млади скуайъра на Дак, които изглеждаха винаги гладни и вечно сърдития оръженосец на Радел.

В една от вечерите Линдан представи на останалите рицари игра, наречена „тролска борба“. Много векове по-късно Алекс Джаспърс, който се озова в Ралмия от Земята щеше да я идентифицира с познатата му канадска борба. А малко по-късно стария Радел, дребничкия Плиний и стройния Селиан установиха, че не могат да удържат изобщо мощната ръка на Линдан, който ги побеждаваше за секунди.

— Уха! — доволно каза Планинеца, след като победи Селиан. — Върнах ти го за оня дуел на Кралския турнир.

— Несъмнено — отговори обученият от елфите, докато разтриваше китката си.

— Ще опиташ ли и ти, шампионе? — Линдан попита Дакавар, който стоеше настрана със свален шлем, докато студеният вятър вееше косите му.

Рицарят изгледа огромния войн многозначително.

— Не е ли много тролска тая игра? — попита той, усмихвайки се насмешливо.

— Просто една игра, изпитание за силата — сви рамене Линдан.

— Хайде, господарю — подканиха Дакавар скуайърите му. Младият рицар ги погледна, сетне сви рамене.

— Защо не.

Секунди по-късно двамата мъже премериха силите на ръцете си. Дакавар напрегна цялата си мощ, а тя в никой случай не бе малка. Годините въртене на рицарския меч и носенето на доспехи бяха направили мускулите на младежа стоманени. Линдан обаче бе планинец, свикнал от малък да носи тежести и поради това точно в такова силово изпитание бе непобедим. Лицето му почервеня от напрежение, но накрая успя да надвие Дакавар, който нададе стон от раздразнение.

— Уха, победих самия шампион на Меча — ухили се Линдан, а рицарят пламна от яд.

— Защо да не опиташ битка с меч срещу мен тогава?

— Дак, не мисля, че е разумно — обади се Селиан, но бе прекъснат от виковете на околните скуайъри:

— Само така, покажи му, господарю Дакавар!

Линдан се намръщи, но прие:

— Защо не?

Драконът му, който лежеше наблизо и притворил очи, въздъхна:

— О, боже.

Плиний Теоретика се обърна към Радел:

— Това ще е интересно. Лорд Дакавар, макар и по-ловък от Планинеца няма котешките рефлекси на Селиан, а силата му не може да се мери с тази на Линдан.

Дак постави рогатия шлем на главата и изтегли масивния си меч.

Срещу грамадното оръжие на Линдан дори той изглеждаше като играчка.

— Готов ли си? — попита грамадният мъж.

Дакавар кимна и в следващия миг остриетата на двамата се кръстосаха с трясък, който екна из цялата планина. Още след първата размяна на удари се видя, че прогнозата на Плиний е вярна. Макар и доста по-ловък от Линдан, рицарят не можеше да „танцува“ покрай него по начина, по който Селиан го правеше и затова посрещаше острието на Планинеца със собственото си оръжие, от което раменете му скоро изтръпнаха. Освен това Дак вече бе изморен и изпотен от тролската борба, докато Линдан изглеждаше бодър и способен да пребори мечка.

Дак скоро заотстъпва назад, притиснат от тежките удари на Линдан, който се усмихна доволно.

— Давай, господарю Дакавар! Какво става!? — викаха скуайърите, а Плиний се обърна към Селиан:

— Класическа ситуация „камък-ножица-хартия“ — обясни майсторът. — Един войн, в случая лорд Дакавар, има значително предимство пред втори, в случая, вие, но губи от трети, тук сър Линдан, който пък е бил победен от втория.

И наистина Дакавар бе почти стигнал масивната скала, до която се бяха подслонили и изглеждаше в почти победен.

— Давайте, господарю Дакавар! — изхленчи един от скуайърите, почти просълзен. Другите трима мрачно мълчаха.

— Няма да стане, Роб — промърмори Георг. — Проклетия планинар вкара в клопка лорд Дакавар.

— Ако е клопка, да я свършва — свадливо се обади оръженосецът на Радел, — че не мога да спя от дрънченето на тия мечове!

В това време Дак кипеше от ярост. Чувстваше се замаян от продължилия твърде дълго бой, ръцете и рамената го боляха, а потта се стичаше от челото му и го заслепяваше.

Как можеше това говедо, което Селиан търкаляше като коте да победи него, Първия Рицар на Ралмия, предсказаният да убие самия Прокълнат?

— Няма да загубя! — внезапно изкрещя лорд Дакавар и в пристъп на последни сили увеличи мощта и бързината на ударите си. Линдан стъписан отстъпи крачка назад, което беше фатална грешка. Веднъж върнал си инициативата, лорд Дакавар продължи да напредва с могъщи удари, макар всеки един от тях да го изцеждаше и да бе съпровождан с болезнен стон.

Накрая грамадният меч на Линдан изхвърча от пръстите му, а острието на Дакавар се опря до гърдите му.

— Аз… печеля — въздъхна Дакавар.

— Няма спор — объркан кимна Линдан, — честито.

— Аз винаги печеля — заяде се Дак, след което залитна и падна на колене.

— Господарю, добре ли сте? — дотичаха разтревожените скуайъри.

— Нали победих! Значи съм добре.

— Гориш от треска — рече Селиан и докосна с длан челото на Дакавар. — Вятърът те е простудил докато си бил изпотен, а в плама на битката не си го усетил. Така става с подобни глупави предизвикателства! Сякаш малко орки имаме да се безпокоим!

— Аха — отвърна Дакавар, докато неприятните вълни на болестта го обгръщаха. — Студено ми е.

— Планинска треска, няма страшно — успокои ги Линдан, — само го завийте с нещо.