Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (99)

97
Всичките девет метра

— Но ние току-що засякохме сигнала! — възрази Доналд Бейн.

Стомахът му се сви, докато разговаряше по секретната радиовръзка с Джеф Хърш и Рандолф Мартин.

— Споразумяхме се да изчака, докато стигне до зоната на приземяване, и едва тогава да изпратим хеликоптер, ако всичко е спокойно — каза Мартин.

Бейн погледна часовника си. Той седеше сам в една от стаите на сградата за планиране на операции и инструктаж. Сигналът от Тъкър бе засечен на около осемстотин метра от мишената и бавно се движеше надолу по планинския склон към зоната на приземяване.

— Съзнавам това, сър. И Тъкър го знае. Щом е подал сигнала по-рано, сигурно е в беда, вероятно е ранен. Може би Моника е ранена и се нуждае от спешна медицинска помощ.

— Да се придържаме към плана — рече Хърш. — Ще изчакаме да стигнат до определената зона и тогава ще изпратим хеликоптера да ги вземе.

— Не, сър, може да не успеят да стигнат дотам. Ако се съди по сигнала, те се придвижват все по-бавно и това означава, че единият или и двамата са ранени. За съжаление предавателят е извън обхвата и не мога да определя координатите им, докато не се приближат на трийсет километра. Настоявам да ми позволите да отида там сега и да ги измъкна.

— Ще се свържем с вас — отговори Мартин.

— Господа, когато ме помолихте да ръководя операцията, аз настоях за пълна свобода на действията. Не исках Вашингтон да дърпа конците. А в момента правите точно това — каза Бейн.

— В момента се опитваме да предотвратим инвазия на Северна Корея, като не допуснем американски военен хеликоптер да навлезе във въздушното им пространство — заяви Хърш. — Току-що получихме доклад от НЦДСИ, който показва необичайно раздвижване в севернокорейските бази край демилитаризираната зона. Предполагаме, че суматохата, която господин Тъкър е предизвикал, е вдигнала всеобща тревога в района. Дори може да не успеем да му помогнем, когато стигне до зоната на приземяване.

— Точно затова трябва да отидем сега, сър, докато още има време. Ще ги качим в хеликоптера и ще ги изведем от страната, преди севернокорейците да са се усетили.

— Трябва да се придържаме към правилата, господин Бейн — каза Хърш.

— Както вие постъпихте в Терачина?

— Искането ви е прието, Дон — обади се Мартин. — Трябва да получим одобрението на президента. Изчакайте.

— Докато чакате разрешението на президента, позволете ми поне да прелетя над залива и да поддържам позиция извън въздушното им пространство, извън обсега на радарите — настоя Бейн. — Това ще съкрати времето за пътуване, ако решим да влезем.

— Добре, Дон — след кратка пауза каза Мартин. — Но не прониквайте във въздушното пространство на Северна Корея, докато не ви кажем.

— Слушам, сър.

Линията прекъсна.

Доналд Бейн излезе от стаята. Към него се приближи полковник Гюс Гранит.

— Спряха да се движат, господин Бейн.

— Кога?

— Преди няколко минути. Оттогава предавателят е неподвижен.

— Какво е нивото на активност в базите наоколо?

Гранит сви рамене.

— Малко по-високо от обичайното, но още няма навлизане в демилитаризираната зона. Не сме засекли движение на войска или самолети на север. Но имам чувството, че много скоро всичко това ще се промени.

Бейн споделяше безпокойството на полковника.

— Рики при хеликоптера ли е?

Гранит кимна.

— Готов е да излети. Какво казаха от Вашингтон?

— Имаме разрешение да заемем позиция над водата и да чакаме окончателно одобрение, преди да навлезем във въздушното пространство на Северна Корея.

— Много добре — каза Гранит и се приготви да тръгне.

— Има голяма вероятност единият или и двамата да са ранени. Може ли да вземем и лекар?

Полковникът се замисли за миг, после отговори:

— Разбира се, защо не.

Бейн излезе навън и хукна по пистата. Студеният вятър охлади лицето му. След минута той стигна до хеликоптера.

— Какво става? — попита лейтенант Руис, който беше облечен в пълна бойна униформа, седеше в задната част на хеликоптера и разглеждаше малка ламинирана карта.

— Ще излетим, но няма да влизаме във въздушното им пространство и ще чакаме окончателно разрешение. Те са ранени и се нуждаят от незабавна помощ. С нас ще дойде лекар.

— По дяволите! — Руис скочи и отиде в предната част на хеликоптера. — Да вдигаме във въздуха тази птичка.

Лекарят пристигна след няколко минути. Той беше на годините на Бейн. На раменете му имаше сержантски пагони, а в ръцете — две метални куфарчета.

— Здрасти! — усмихна се той. — Шефът каза, че на север може би има ранени. Ще ме качите ли?

Бейн не можа да сдържи усмивката си. Той му даде слушалки и микрофон като неговите, изчака да си ги сложи и отговори:

— Двама американци са ранени и се нуждаят от незабавен транспорт и медицинска помощ.

— Попадна на точния човек, приятел. Аз съм Джак Поуп.

Бейн стисна ръката му.

— Доналд Бейн.

Хеликоптерът излетя.

Поуп се огледа и на овалното му лице се появи изненада.

— Кой ще стреля с картечниците?

Бейн сви рамене. По време на първия полет нямаше стрелци.

— Майтапиш ли се? — попита лекарят.

— Ще действаме тихо.

— Тихо? Това ли ще кажеш на комунистите, когато започнат да стрелят по теб?

— Ще ти покажа как се използват картечниците, в случай че се наложи да дадем на копелетата всичките девет метра.

Хеликоптерът набра височина и увеличи скоростта. Двамата се изправиха до картечниците.

— Всичките девет метра?

— Да. Едно време лентата за картечниците е била дълга девет метра. Оттам идва изразът.

— Помислих, че е свързано с футбола.

— И с други се е случвало.

Поуп разгледа оръжието.

— Хей, приятел!

— Да?

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Какво прави на това място призрак като теб?