Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (78)

76
Каквото е необходимо

Джоун Акман се съвзе, когато нощният вятър охлади сбръчканото й лице, изсуши сълзите й и разроши побелелите й коси. Не знаеше колко още може да издържи. Този ден войниците на полковник Мион бяха идвали три пъти. Два пъти си тръгнаха с празни ръце, без да успеят да намерят запасите, които бе скрила в няколко дупки в земята до крематориума. Но последния път нападнаха чувалите с ориз.

Поне още не бяха намерили кашоните с висококалорично мляко и торбите с изсушено говеждо месо — главният източник на протеин за недохранените бежанци.

Изчезването на деца също я тревожеше. Отначало си помисли, че Хън Ил Су не ги е преброил правилно по време на всекидневната проверка. Но когато на другия ден се оказа, че наистина липсват три деца, Джоун осъзна опасното. Гладуващите хлапета не напускаха доброволно лагера — поне докато тя още можеше да им осигурява храна, медицинска помощ и подслон. На вчерашната проверка липсваха още четири деца и Джоун изпрати Хън с джипа на УНИЦЕФ да разбере какво става.

Бръмчене на двигател заглуши свистенето на вятъра и я накара да се обърне. Джипът влизаше в лагера.

— Госпожице… Акман?

Хън беше облян в пот и изцапан и едва си поемаше въздух.

— Добре ли си? Какво научи? — попита Джоун.

Четвъртитото лице на корееца засия.

— Децата… Намерих ги!

— Добре ли са?

Той наведе глава.

— За някои е твърде късно. Войниците… са ги… изяли.

Джоун стисна зъби от гняв.

— А другите?

— Оковани са пред голямата сграда… онази до върха на планината.

— Знам я… Но защо са навън? — Джоун бе забелязала бетонната постройка по време на екскурзиите, които преди два месеца бе предприела, когато реши да премести лагера.

— Не знам. Веднага щом ги видях, се качих в джипа и се върнах тук.

— Но как си карал през нощта? Фаровете не работят.

— Използвах фенерче. Затова се забавих толкова много.

Джоун се обърна към долината. Очите й се насълзиха от вятъра и от гнева, който се опитваше да овладее.

— Ела с мен — каза тя и тръгна към палатката си.

Джоун влезе вътре, коленичи пред олющен сейф и набра комбинацията на ключалката. Прерови вещите вътре, намери черна кутия за обувки, отвори я и извади револвер „Смит и Уесън“, който отдавна си бе купила за самоотбрана. За последен път го бе използвала в Заир, когато попречи на група милиционери да отвлекат девойка.

— Аз съм пацифист, Хън. Не обичам оръжията, но знам как да ги използвам. Трябва да защитя онези, които са ми се доверили и са дошли в този лагер. — Джоун отвори кутия с патрони и започна да ги нарежда в цилиндъра на револвера. — Искам да събереш всички, да смъкнеш палатките и да започнеш да ги извозваш с автобуса. Утре по обяд децата трябва да са в планината, дори ако не съм се върнала. Ясно ли е?

— Къде отиваш?

Джоун затвори цилиндъра, прицели се в пода и си припомни основния курс по стрелба, който преди много години бе изкарала в Босна.

Затъкна револвера в широките си джинси и спусна отгоре черната си фланелка. Надяваше се, че няма да се наложи да използва оръжието, но се молеше на Бога да й даде смелост да го направи, ако планът й се провали. За миг й хрумна да се консултира със Сеул, но бързо отхвърли идеята, защото знаеше какво ще отговорят шефовете й.

— Трябват ми най-хубавите ти фенерчета и резервни батерии. И резервоарът на джипа да бъде пълен догоре. Донеси четири пакета сушено месо и десет кутии висококалорично мляко.

Хън присви очи от любопитство.

— Искам да изтъргувам нещо, което Мион не притежава, но отчаяно се нуждае от него. Иначе нямаше да прибегне до канибализъм, за да изхранва хората си.

— Откъде знаеш, че войниците няма да вземат провизиите и джипа и пак да задържат децата?

— Дано не се стигне дотам. Сега тръгвай.

— Но какво ще правиш, ако се стигне дотам? Полковникът е чудовище.

— Ще направя каквото е необходимо, Хън — отговори Джоун. — Всичко, което е необходимо… за закрилата на децата.