Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (76)

74
Бункери

Мей Сун тръгна и полковникът се загледа след нея. Тя беше красива и той не би имал нищо против да я заведе в палатката си. Ще бъде освежаваща промяна да прави секс с истинска жена, вместо с деца, които пищяха твърде много, поне докато ги пречупеше, но дотогава обикновено умираха от някаква вагинална инфекция.

Мион тръгна към Центъра за комуникации. Той беше единственият офицер, който имаше достъп там. Стигна до металната врата и набра комбинацията на малкото табло отстрани. Вратата трябваше да се отвори автоматично, когато червената светлина над таблото станеше зелена, но произведената в Китай система за влизане не функционираше добре. Мион подпря вратата с рамо и я бутна, после угаси цигарата си и влезе, като заключи след себе си.

Двуетажната постройка представляваше сграда в сградата. Идеята беше, че при атака може да бъде разрушен външният корпус — два метра и половина дебел железобетон, но вътрешната сграда, по-голямата част от която се намираше под земята, няма да пострада. Външните антени можеха да бъдат заменени за няколко часа от оборудването, складирано под центъра.

Шефовете му бяха научили много неща от войната в Персийския залив. Те нямаше да повторят грешките на Саддам Хюсеин. Центърът не можеше да бъде разрушен с конвенционалните оръжия на южнокорейците и американците. Мястото бе проектирано да издържи на многократни директни удари, в случай че врагът успее да се измъкне от ракетите на Мион.

Дългият шест метра коридор завиваше на деветдесет градуса, продължаваше още шест метра и стигаше до главния вход на вътрешната сграда, която беше напълно изолирана от външния корпус. Острият завой щеше да сведе до минимум силата на пряката ударна вълна върху вътрешната врата, ако някой взривеше външната.

Мион набра друг код и вратата се отвори, когато червената светлина стана зелена. От площадката тръгваха стъпала, които водеха надолу и навътре в планината. Освен външната защита, Центърът за комуникации беше и дълбоко вграден под скалистата повърхност. Бетонната покривна плоча беше дебела три метра. Под нея имаше триметров скален слой, а най-отдолу беше таванът на центъра — метър стоманобетон. Външният защитен корпус можеше да бъде пробит и разрушен от бомба, но само ядрена експлозия можеше да пробие през трите слоя бетон, стомана и скали.

Мион слезе по стъпалата, стигна до трета врата и въведе трети код.

В средата на помещението блестеше кехлибарена светлина от множеството монитори и контролни лампи. Високият таван беше като лабиринт от жици и вентилационни тръби. Сред оборудването покрай дългите стени бяха монтирани дузина монитори. Операторите седяха зад екраните и контролните табла, които предаваха доклади от фронтовите линии до щабовете в Пхенян и командите обратно. В центъра работеха два екипа по единайсет души, на смени по дванайсет часа. Четирима криптографи шифрираха и дешифрираха съобщенията, ръководейки се по наръчниците пред тях, и после предаваха информацията. От съображения за сигурност фронтовите линии използваха различна система за кодиране от тази на Пхенян. В центъра се конвертираха всички съобщения.

Мион подуши рециклирания въздух и долови мирис на изгоряла пластмаса. Той се огледа и откри източника на миризмата. Над голям компютър се виеше тънка струя дим. Двама техници отвинтиха кутията. Възрастен мъж, въоръжен с клещи и поялник, се наведе да търси повредата.

Мион бе избрал нощната смяна за посещението си, за да има възможност да побъбри с главния технически специалист капитан Куам Ил Йон, учен във военна униформа — мъжът, който поправяше компютъра. Йон отговаряше и за мощните руски компютри, които щяха да използват, за да се опитат да изчислят втората половина на паролата, след като американката им каже първата.

Освен отговорностите си на командир, Мион беше и политически офицер и беше длъжен да следи и да докладва за всяко поведение, различно от очакваното. Той идваше тук всеки ден, за да проверява какво мислят учените от екипа.

— Капитан Йон! — каза Мион и няколко души за миг се обърнаха към него, после отново се заловиха за работа.

Ученият вдигна глава и го погледна.

— Един момент, полковник.

— Не бързай.

Мион огледа видеомониторите, които показваха образи от демилитаризираната зона от различни ъгли и телескопична мощност. Правеше го най-малко веднъж дневно, за да се информира за бързо променящата се ситуация. Това му позволяваше и да изглежда осведомен пред хората си. Един от мониторите показваше северната граница на демилитаризираната зона, близо до залива, пълен с южнокорейски войски, тежка артилерия, танкове, миномети и транспортни средства.

С овъглена платка в ръка, Йон се приближи до полковника. Ученият беше над шейсетте. Имаше оредели и побелели коси, сбръчкано лице и носеше очила с дебели стъкла и рогови рамки. Той бе обучен да работи с китайската и руската електроника в центъра. Техниката не беше надеждна като американската, японската и немската, но подготовката на Йон му даваше възможност да я поддържа. Зад спалните помещения имаше склад, пълен с резервни части.

— Пак ли има проблеми, капитане?

Йон му описа повредата и Мион се престори, че разбира какво му говорят, макар да нямаше понятие от електроника.

— Руски или китайски е диодът?

— Руски е, но всъщност това няма значение. Всичко тук е ненадеждно. Нищо не отговаря на стандартите. Резервните части не съответстват на оборудването и съм принуден непрекъснато да правя модификации.

Мион му съчувстваше, но това си бяха негови проблеми и Йон трябваше да се справя с тях, без да се оплаква. В замяна на това семейството му в Пхенян се ползваше със специални привилегии.

— Но ти се справяш, нали, капитане?

Йон примигна два пъти, едва сега осъзнал, че го проверяват.

— Ами… разбира се, полковник! Разбира се! Да, комуникациите няма да спрат, докато ги наблюдавам!

Мион се усмихна и го потупа по гърба.

— Много добре. Продължавай все така. А сега би ли ме информирал за ситуацията по всички фронтове?

Следващите десет минути Йон разказа наблюденията си на полковника, който слушаше съсредоточено и без да го прекъсва. Особено го заинтересуваха новините от западния фронт. През последните двайсет и четири часа стотици танкове и почти сто хиляди севернокорейски войници бяха навлезли в тунелите, изкопани под демилитаризираната зона в западния сектор на границата. Планът изискваше синхронизиран удар между севернокорейските войски над и под земята — едните щяха да се заемат с южнокорейската отбрана, а част от силите, съсредоточени под земята, щяха да нападнат Сеул. Източният сектор щеше да навлезе на шейсет километра на юг, а друга, по-голяма част щеше да се придвижи на запад, да пресече полуострова и да атакува Сеул от изток. Остатъкът от източния ешелон щеше да продължи още петдесет километра на юг и после щеше да се отправи на запад, за да удари Сеул откъм най-слабо отбраняваната страна — от юг.

И всичко щеше да започне веднага щом „Файъруол“ бъде обезопасена и Йон и екипът му отнемат на американците възможността да комуникират със закодирани съобщения. Но Мион допускаше, че ръководителите в Пхенян може да изпратят допълнителни инструкции за него и Йон. Контролът върху „Файъруол“ означаваше контрол върху кодовете за изстрелване на американските ракети и Северна Корея можеше да ги използва както иска, докато контролира системата. По този начин щеше да се отклони вниманието, докато народът му навлезе в полуострова и си върне онова, което му се полагаше по право.

След минута Мион излезе от центъра, затвори и заключи външната врата и запали цигара. Скоро щеше да се наслаждава на най-хубавите цигари, алкохол и жени. Сеул беше там и чакаше — богат, уязвим, съвсем наблизо. Падането на Сеул щеше да нанесе пагубен емоционален удар на южнокорейците и полковник Сонг Дае Мион от армията на Северна Корея беше решен повече от всякога да брани безценния Център за комуникации от всички атаки, защото там беше ключът за обединяването на двете Кореи.