Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (49)

47
Реалност

Лодката ги закара до пристанището. Доналд Бейн и изпадналата в шок Рафаела се добраха до най-близката пиаца за таксита. Той искаше да се махне от района, преди да е пристигнала полицията. Иначе трябваше да отговаря на канонада от въпроси и да попълва купчина формуляри.

Бейн показа на шофьора достатъчно италиански лири, за да го убеди да ги закара в Рим за четирийсет и пет минути.

Докато излизаха от тесните улички на малкия град и се отправяха по магистрала А1 за италианската столица, Рафаела бавно започна да се съвзема от шока.

— Какво ще правим сега? — По лицето й се стичаше черен грим. — Какво ще стане с мен и с Даниела?

Бейн изпита вина. Чувстваше се ужасно заради изпитанието, на което бе подложил тази жена, и твърдо реши да компенсира щетите.

— Ще ти помогна — каза той. — Обещавам.

— Не разбираш. В яхтата беше всичко, което притежавах. Нямам дом. Нито спестявания. Нямам нищо. Единственият ми доход идваше от яхтата. Целият ми живот отиде в пламъците. — Тя се хвана за главата и отново изпадна в шок.

Бейн я хвана за раменете и я разтърси.

— Онова не беше животът ти — каза той, принуждавайки я да го погледне в очите. — Ти оцеля. Живееш, за да се грижиш за дъщеря си, да я видиш как завършва университета. Това е твоят живот, Рафаела, а не яхтата и вещите в нея. Всичко може да бъде възвърнато. Но не и животът.

Бейн се взря в очите й — допреди няколко часа тя му бе съвършено непозната, а сега я чувстваше толкова близка.

— Искам да ми вярваш.

Тя се дръпна от него. Очите й блестяха от гняв.

— Доверих ти се! И виж какво стана!

Той забеляза, че шофьорът ги гледа в огледалото за обратно виждане, и му се сопна:

— Гледай си пътя!

— Si, signore.

— Случилото се беше ужасно — продължи Бейн — и бих искал да го променя. Не мога, но ще се погрижа да бъдеш компенсирана за преживяното.

— С какво? С това ли? — Тя грабна кръста с диамантите и го запокити срещу него. Bastardo!^[1]

— Не — спокойно отговори Бейн, взе кръстчето и го сложи в ръцете й. — С повече пари, отколкото ти или Даниела ще можете да похарчите, докато сте живи.

Рафаела дишаше тежко и гърдите й се повдигаха под сутиена на банския. Тя скръсти ръце и го погледна в очите.

— Сериозно ли говориш?

— Кълна се.

— Кога?

Той се взря в черните й очи.

— Обещавам, че до края на седмицата ще се върнеш в бизнеса.

Изражението й се промени. Рафаела погледна тъмносиньото небе над хълмовете.

— Добре, Дон. Пак ще ти се доверя, но за последен път.

Бейн я прегърна и тя отпусна глава на рамото му. Таксито се приближаваше до покрайнините на Рим.