Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (32)

30
Страници в нощта

Моника Фокс никога не се бе чувствала толкова зависима, колкото в момента. Тя последва странника по ръба на скалата под лунната светлина и с готовност му повери живота, бъдещето си и съдбата на компанията на баща си. Може би защото във вилата на Карпацо той я бе предпазил с тялото си, или защото я бе носил на гръб, когато не можеше да върви през шубраците със сандалите си. А може би защото бе казал, че за него тя е най-важното нещо на света. Или заради увереността, която внушаваше, дори в плен и с насочени срещу него оръжия. Брус Тъкър бе казал истината — тя няма да бъде в безопасност при Карпацо, врагът ще дойде до двайсет и четири часа и само той може да я защити. Или пък защото баща й го бе изпратил при нея, а досега баща й се бе оказал прав за всичко и я закриляше дори от гроба.

А може би просто беше уморена. В началото й провървя и успя да се измъкне от врага, но дълбоко в себе си знаеше, че не притежава умението непрекъснато да бяга и да се крие.

Шумът от разбиващите се в скалите вълни се примесваше със свистящия бриз, с дишането и биенето на сърцето, което блъскаше в гърдите й не само от физическите усилия, но и от ужаса, че можеше да бъде отвлечена и вероятно убита, ако не беше се появил Тъкър.

Брус Тъкър.

Моника го следваше отблизо, защото не искаше да го изпусне, а и беше убедена, че той не би позволил това да се случи. Тъкър се бе нарекъл специалист по безопасността — едва сега тя започваше да разбира какво всъщност означава това и се чувстваше уверена от близостта и присъствието му.

„Но трябва да внимавам. Той очевидно не е съвършен. Иначе Виторио Карпацо нямаше да го залови.“

Съсредоточи се върху проблемите в момента и изведнъж осъзна, че районът й е познат. Тя бе идвала тук, докато търсеше нови пейзажи за творбите си.

— Чакай — каза Моника.

Тъкър се обърна.

— Да?

— Тук трябва да завием наляво.

Той се намръщи.

— Наляво? Защо?

— След трийсет метра скалата рязко се извива навътре и се спуска право към морето. Преди пропастта има поляна, затова трудно се вижда през деня, а през нощта със сигурност ще паднем във водата.

Тъкър я погледна с възхищение.

— Благодаря за предупреждението. Изглежда познаваш района.

— Много пъти съм се разхождала тук. Но бях с подходящи обувки.

Тя му намигна, а той се усмихна.

— В такъв случай може би знаеш и мястото, което търся. Полукръгла полянка, четири-пет метра в диаметър, скрита между скалата и гората. На около осемстотин метра от къщата ти.

Моника си спомни, че бе виждала това място. Полянката, за която Тъкър говореше, се намираше точно пред тях.

— Знам го, но оттам няма достъп до морето. Скалата е отвесна.

— Знам.

— Тогава… как ще се измъкнем от острова?

— С лодка.

— Но…

— Спускала ли си се с въже?

Това не й хареса и сигурно й пролича, защото Тъкър сложи ръка на рамото й.

— Не бой се, аз ще се грижа за теб.

Макар че Моника още не познаваше този човек, очите му излъчваха искреност и увереност, които я караха да му вярва. Той щеше да се грижи за нея, така както я бе спасил.

— Съгласна ли си?

— Да.

Те тръгнаха покрай назъбения ръб на скалата, спускаща се към Средиземно море, и след трийсет минути, облени в пот и изтощени, стигнаха до полянката.

— Натам — каза Тъкър.

Моника го последва до последното дърво преди пропастта и забеляза навито въже и голяма раница. Единият край на въжето бе завързан около ствола на дървото. Тъкър хвърли другия край през ръба на скалата.

— Така ли ще се спуснем?

— Да.

— Брус, аз никога…

— Предположих. Първо облечи това. — Той й даде черен панталон и черна фланелка с дълги ръкави.

Тя се изуми откъде този странник знаеше размерите й? И преди да зададе въпроса, Тъкър отговори:

— Аз съм твой специалист и съм длъжен да осигуря всичко. — Той се наведе, извади клетъчен телефон от раницата, обърна се и започна да набира някакъв номер. — Побързай. Ще се почувствам по-добре чак когато слезем долу.

Докато Тъкър говореше по телефона с човек на име Салацио, Моника съблече ленената си рокля, събу сандалите и изведнъж осъзна, че стои гола нощем в гората до съвършено непознат човек. Всичко беше сюрреалистично.

„Приключението продължава“ — помисли тя, преоблече се и каза:

— Готова съм.

Тъкър се обърна, огледа я от глава до пети и кимна одобрително.

— Добре. Много добре. А сега обуй тези. С тях ще се спускаш по-лесно.

Той й даде чорапи и странни ботуши. Моника се усмихна смаяно.

— Кой е казал, че мъжете не могат да избират дрехи за жените?

Тъкър се усмихна в отговор.

— Кой е Салацио?

— Той ще ни откара на континента. Трябва да бъде тук преди зазоряване.

Тя погледна часовника си.

— Дотогава остават около четири часа.

— Да тръгваме.

Моника обу чорапите и ботушите.

— Откога си в този бизнес, Брус?

— Понякога имам чувството, че от цяла вечност. — Той държеше странно приспособление, което приличаше на дебел колан на електротехник с две примки. На предната част беше закрепена малка макара с лост. — Пъхни си краката в примките.

Тя се подчини. Тъкър стегна ремъците и добави:

— Десетина години в ЦРУ и още шест в тайните служби.

— Предостатъчно.

— Да. А ако прибавиш годините в морската, стават над двайсет.

— Бил си морски пехотинец?

— Когато бях млад и силен. — Тъкър й намигна.

Морската пехота, ЦРУ и тайните служби? Моника беше смаяна.

— Готово. Това ще ти помогне да контролираш спускането. Въжето минава през макарата, която го затяга и не му позволява да се движи, докато не натиснеш контролния лост — обясни той и посочи червената дръжка от едната страна на лебедката. — Колкото повече отпускаш, толкова по-бързо ще слизаш. Ако ти се стори твърде бързо, пусни дръжката и ще спреш. После отново ще започнеш да се спускаш с каквато скорост искаш. Разбра ли?

— Разбрах. А ти къде ще бъдеш?

— Точно под теб, за по-голяма сигурност.

Брус Тъкър отново стигаше до крайности, за да я предпази, и заставаше на пътя на опасността. Тя се взря в очите му за миг, без да знае какво да каже. Този мъж й въздействаше и я караше да му се подчинява, без да се натрапва и да я командва. Той беше силен и хладнокръвен, но същевременно мил и нежен. Моника не знаеше как да се справи със ситуацията.

Тъкър сложи край на колебанията й.

— Дошъл съм, за да ти служа, Моника. Довери ми се така, както вярваш на инстинктите би, и всичко ще бъде наред.