Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (30)

28
Връзка в затвора

Четирима пазачи придружаваха Алдо Фонзини към килията за посещения в затвор със засилена охрана на трийсет километра южно от Рим. Доскоро високопоставен мафиот, Фонзини бе осъден в края на предишната година за организирането на канал за пране на мръсни пари в Италия и Франция.

Уморен и още неизтрезнял, след като почти цяла вечер бе пил и се бе забавлявал в луксозната си единична килия с две курви от Неапол, Фонзини нямаше желание да се среща с никого толкова късно през нощта. Особено с поредния клоун от правителството, който ще му предложи нова сделка за намаляване на петгодишната присъда.

Фонзини не сключваше сделки.

„Нито тази нощ, нито утре. Никога.“

Той щеше да излежи присъдата си, така както бяха направили мнозина от съдружниците му през годините. А после щеше да се върне на улиците, където мълчанието и лоялността му щяха да бъдат възнаградени от босовете в Сицилия, които полагаха специални грижи за него — редовна женска компания, алкохол, цигари, цветен телевизор, климатична инсталация и всички доклади за бизнеса, който ръководеше от килията си.

Но пазачите го насочиха не към стаята за посещения, а в противоположната посока.

— Какво става? — попита той. В гласа му прозвуча безпокойство, което измести махмурлука.

Пазачите не отговориха.

— Къде ме водите?

Отговор отново не последва.

— Знаете ли кой съм аз? — Фонзини опита да спре, но едрите пазачи го хванаха за ръцете, повдигнаха го и макар да риташе и да крещеше, го вкараха в стаята в дъното на оскъдно осветения коридор.

Вратата се затвори и той остана сам със стария и сбръчкан директор на затвора Джорджо Венето, който седеше до масичка в средата на мрачното помещение, осветено от една-единствена лампа. Лицето на едрия мъж в ъгъла, вероятно бодигард на директора, бе скрито в сянка.

— Алдо — с дрезгав глас каза Венето и посочи с кокалестия си пръст към стола срещу масичката, — заповядай.

Фонзини не седна. Съзнанието му трескаво се опитваше да проумее каква е тази промяна в установения ред.

— Хайде, Алдо. Не се страхувай — окуражително каза Венето. — Никога няма да сторим нещо лошо на теб или на другите затворници, докато си в моя затвор. Знаеш това.

— Да — рече Фонзини, възвръщайки увереността си, седна, сложи лакти на алуминиевата масичка и погледна първо кафявата папка между тях и после директора. — И не сключвам никакви сделки.

— Никакви сделки — съгласи се Венето. — Не за това си тук.

— Тогава?

— Помолиха ме да те освободя… незабавно.

— Какво? — възкликна Фонзини, скочи и блъсна стола, който падна на пода със силен трясък.

— Свободен си. — Бледото и сбръчкано лице на директора се разтегли в усмивка. Той протегна ръка към кафявата папка, прелисти документите вътре, подписа някакъв формуляр и го подхвърли на стъписания Фонзини. — Събери си багажа и веднага напусни затвора ми. Не искам повече да виждам физиономията ти тук.

Фонзини не помръдна. За неговите хора напускането на затвора би означавало само едно — сделка с правителството. Фонзини знаеше, че няма да изкара и двайсет и четири часа на улицата. Животът му нямаше да струва нищо в мига, в който новината за освобождаването му стигне до Палермо.

Стомахът му се сви от страх. В Палермо изтезаваха предателите, преди да ги убият. Фонзини бе виждал такива кървави зрелища и предпочиташе да изгние в затвора, отколкото да преживее онези средновековни мъчения. Той харесваше очите, езика, ноктите, вътрешностите и гениталиите си такива, каквито бяха.

— Охрана! — извика Венето.

След миг вратата изскърца и се отвори, четиримата пазачи влязоха в стаята и обградиха вцепенения мафиот.

— Да, сър? — попита единият.

— Върнете го в килията му, дайте му пет минути да събере багажа си и после го изхвърлете навън.

— Чакайте! — извика Фонзини, когато пазачите понечиха да го хванат. — Чакайте, по дяволите!

Венето се облегна назад и скръсти ръце.

— Имаш да кажеш нещо?

— Не можеш да постъпиш така с мен. Знаеш какво ще се случи.

Директорът поклати глава. На лицето му се изписа престорено недоумение.

— Какво?

Фонзини въздъхна. Бяха го хванали натясно.

— Може ли да седна?

Джорджо Венето отпрати пазачите, усмихна се и посочи стола.

— Моля.

— Каква е сделката?

В очите на надзирателя блесна любопитство.

— Никакви сделки. Забрави ли, приятелю?

— Но…

— Или ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем, или…

— Това е… — Фонзини закри лице с ръцете си. Догади му се.

— Какъв е отговорът ти, Алдо?

— Добре. — Фонзини вдигна глава. — Какво искаш да знаеш?

— Да започнем с Моника Фокс — усмихна се Венето.

— Коя?

— Моника. Американка. Искам твоите хора да я намерят. Ще ти дам отправна точка — предполага се, че е в Капри.

Фонзини кимна нервно.

— Капри… Това е територия на Виторио.

— Виторио?

— Виторио Карпацо. Той е бос на кръга Капри-Неапол-Соренто. Ако тази… Моника Фокс е на острова, Виторио сигурно ще я намери.

Усмивката на Венето стана по-широка.

— Много добре, Алдо. Чудесно начало.