Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (17)

15
Сама

Моника Фокс се опита да си изясни чувствата, докато Рико Патини я караше към полицейския участък в Капри, който се намираше на няколко преки от Пиацета. Първоначалният шок от смъртта на Нунцио на нейната яхта бе изместен от новината за инфаркта на баща й. През всичките тези години тя се бе питала как ще реагира, когато баща й умре, и сега разбра.

Не беше ядосана, нито радостна, нито тъжна.

Просто се чувстваше безкрайно самотна.

Всички си бяха отишли — първо Престън, после майка й, а сега и баща й. Тъй като родителите й бяха единствени деца, Моника нямаше лели, чичовци и братовчеди. А бабите и дядовците й бяха смътен спомен отпреди десетилетия.

Тя докосна медальона, окачен на верижка на врата й, и намери утеха, стискайки последното нещо, което майка й бе дала, преди да умре.

Сама.

Моника Фокс всъщност беше сама отдавна, но с изключение на смъртта на майка й и Престън, това бе станало по нейно желание. Тя се бе развела с безотговорния си съпруг и се бе отчуждила от Мортимър Фокс и от сенчестия му бизнес.

Тогава защо положението щеше да бъде различно от предишните месеци? Би трябвало да се радва, че баща й вече няма да може да манипулира живота й. Беше свободна да решава сама, без непрекъснато да се притеснява, че той ще се намеси.

Рико сменяше скоростите, удряше спирачки от време на време и взимаше острите завои невероятно точно с бързина, която би накарала туристите нервно да се въртят на местата си. В средата на двулентовото шосе нямаше осева линия. От едната страна се извисяваше планината, а от другата зееше пропаст. Колите се разминаваха само на няколко сантиметра.

Моника не обръщаше внимание на всичко това, безразлично наблюдаваше тесния криволичещ път, мислеше как баща й е починал в самота и изпитваше вина.

„Но къде беше той, когато мама умря?“

Мортимър Фокс сам бе отблъснал семейството си. Той бе обсебен от работата си и не бе оставил място за нищо друго. Манипулираше живота на Моника, наложи й възгледите си за света, обработи съзнанието й, накара я да учи бизнес, подкупи преподавателите в Бъркли да я вземат на работа там и дори нае частен детектив да разобличи онзи безделник, алчния й бивш съпруг.

И Моника го мразеше заради всичко това.

„Тогава защо изпитвам вина и се чувствам самотна?“

„Защото той ти беше баща.“

„Но аз го ненавиждах!“

„Въпреки това, той си остава…“

Моника политна напред, защото Рико рязко удари спирачки, после колата се блъсна в нещо на пътя. Италианците рядко си слагаха предпазните колани и Моника също спря да ги ползва.

Ръцете й се удариха в таблото, а лицето — в ръцете, сетне се блъсна обратно в облегалката. Пред очите й танцуваха разноцветни петна. Страните й пламнаха.

Примига няколко пъти, опитвайки да фокусира зрението си върху образа отвъд предното стъкло.

Камион.

Бяха се блъснали в камион, спрял напреки на пътя и блокирал острия завой отпред. Обърна се към Рико. Той се бе прегърбил над волана. Очите му бяха затворени, а на челото и носа имаше кръв.

Моника погледна големия камион.

„Какво прави по средата на…“

Тя забеляза движение вдясно, но преди да се обърне, вратата се отвори и ръка в ръкавица я сграбчи за рамото и я дръпна с нечовешка сила.

„Какво става, по дяволите…“

Моника инстинктивно захапа ръката. Мъжът изкрещя и я пусна. Тя падна на шосето, претърколи се и удари дясното си рамо и хълбока. После нещо твърдо се заби в корема и я спря. Моника се опита да поеме въздух и почувства силна болка.

Някой я вдигна с невероятна лекота. Тя преглътна с усилие, осъзна, че мъжът я носи на рамо, и започна да пищи, да рита и да се съпротивлява.

Неочаквано в тази пуста част на острова отекна изстрел, последван от втори и сетне от трети.

Моника падна върху мъжа.

— Господи! — промълви тя и стана, олюлявайки се. Видя, че по ръцете й има кръв — от раната в гърдите на мъжа в краката й. На главата му имаше черна качулка. От устата му струеше кръв. Угасващите му очи се вторачиха в нея и ръката му изведнъж я сграбчи за десния глезен.

Стомахът й се сви. Тя го ритна в лицето със свободния си крак, принуждавайки го да я пусне.

— Бягай, Моника!

Обърна се към фиата. Рико се бе навел през вратата, крещеше и държеше пистолета, с който бе стрелял.

— Бягай! — отново извика той и насочи оръжието си към двете фигури с качулки, които се появиха на пътя.

Моника посегна към беретата си и побягна като обезумяла. Усети прилив на адреналин, който потисна болката и й даде сили да стигне до завоя на пътя. В същия миг Рико стреля още веднъж, после изкрещя от болка.

„Господи! Убиха го!“

След острия завой имаше пътека. Моника бе минавала по нея и знаеше, че лъкатуши надолу по хълма и води към пещери, скрити сред гъста растителност.

На пътеката застана огромна фигура.

Действайки инстинктивно, Моника вдигна беретата, прицели се в гърдите и стреля веднъж, сетне продължи да бяга.

Мъжът се строполи на земята и се хвана за крака. Моника бе помръднала, докато стреляше, но въпреки това бе улучила целта.

Опита се да го прескочи, но той я хвана за глезените и я спъна.

Моника падна на скалистата пътека, охлузи коленете си и изпусна пистолета. После ритна няколко пъти, освободи се и след миг отново хукна по неравния терен.

„Пистолетът. Изгубих го…“

„Забрави за него. Бягай!“

Тя извиваше тяло, за да се провира през растенията встрани от стръмната пътека. Възвишения и дерета се редуваха като лабиринт.

— Копелето застреля Марк. Мъртъв е. Къде е тя? — извика от пътя мъжки глас на безупречен английски.

„Американци? Защо ме преследват? Дали са същите, които са се опитали да отвлекат баща ми?“

— Не знам — отговори друг глас. — Простреля ме. Изчезна по пътеката.

— Простреляла те е?

— Има пистолет, по дяволите!

— Успокой се. Тим, иди да я намериш! — заповяда първият мъж. — Ченгето е мъртво. Аз ще почистя.

Моника бе видяла четирима души — двама до камиона, убития от Рико и простреляния от нея. Един оставаше да разчисти бъркотията. Това означаваше, че я гони само един — мъжът на име Тим.

За нейна изненада разумът измести първоначалната паника. Започна да разсъждава и да обмисля стратегия как да избяга от непознатия, който дишаше тежко и тичаше след нея.

„Атакувай, после се оттегли, скрий се, наблюдавай, планирай и пак нанеси удар.“

Спомни си как баща й бе ръководил бизнеса си, как се бе наложил в непрощаващата индустрия на високите технологии и как дори бе приел някои необходими съюзници, за да спечели.

Моника бе атакувала мъжете, които я нападнаха. И сега се оттегляше.

„После трябва да се скрия и да наблюдавам.“

Пътеката се разделяше на две. Едната водеше надолу, към Капри, а другата завиваше и се връщаше и после също се разклоняваше. Ако Моника си спомняше правилно, дясната пътека минаваше покрай пещерите.

„Там ще се скрия. Но в пещерата ще съм като в капан… Входът е обрасъл с растителност и е почти незабележим, ако не знаеш, че е там.“

Едва ли преследвачът го знаеше. Дори да намереше входа, щеше да му е необходимо фенерче, за да вижда в пещерата. Моника можеше да се скрие лесно, стига да не вдига шум.

Без да се колебае, тя прекоси първия разклон. Краката й се разтрепериха, докато се катереше по хълма, потта от челото й се стичаше в очите и пареше, но все пак успя да увеличи разстоянието между себе си и преследвача.

Не разбра по коя пътека е тръгнал Тим, защото храстите и дърветата й пречеха да вижда местността. Но това означаваше, че и той не я вижда.

Спъна се в корен, падна и охлузи левия си глезен. Сви се от болка. Забеляза, че раната кърви, и се намръщи.

Кръвта означаваше следи.

Тя откъсна десния ръкав на фланелката си, попи кръвта и превърза глезена. Сетне хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че няма никого наблизо, и отново тръгна. Слънцето я заслепяваше и Моника едва не пропусна втория разклон. Тюркоазеното море проблясваше от време на време между дърветата. Ярко боядисани фериботи превозваха туристи към Марина Гранде, за да прекарат един ден в рая.

Рай.

Моника въздъхна, свърна надясно, изкатери се по скалите над пропастта и се запита дали е успяла да се изплъзне от преследвача, молейки се на Бога да е така. Но не можеше да рискува да спре. Трябваше да стигне до пещерата, да се скрие, да се съвземе и да обмисли положението. Все още съществуваше опасност някой от мъжете, които убиха Рико, да я настигне.

„Приоритети.“

Баща й винаги бе настоявал да определя приоритетите, за да се справи с всичко. Беше й неприятно да го признае, но той имаше право. Приоритетите й повеляваха първо да избяга и да се скрие на безопасно място и едва тогава да анализира положението.

„Скрий се, наблюдавай и планирай и после отново нанеси удар.“

Моника забърза по пътеката, доколкото й позволяваха изранените крака, без да обръща внимание на раните и драскотините по тялото си. Съзнанието й бе съсредоточено върху релефа отпред — катерене, снишаване и отстъпване встрани, всичко, което бе необходимо за бързо бягство.

Умората предизвика спазми. Нещо стегна гърлото й и тя се задъха. Организмът й искаше повече кислород, отколкото белите дробове можеха да осигурят.

Отвесната скала бе обрасла с растителност — предимно големи папрати, чиято зеленина ярко контрастираше на белия варовик — и осеяна с диви цветя в различни багри.

Моника си спомни, че входът на пещерата е само на десетина крачки, зад следващия завой на пътеката.

Тя го намери, изкачи покритите с бръшлян каменни стъпала, изсечени от римляните преди цяла вечност, и влезе вътре.

По лицето й полепнаха паяжини. Остана близо до входа, където слънчевата светлина проникваше през пролуките. Няколко крачки по-нататък цареше непрогледен мрак. От тавана капеше вода, просмукала се през пластовете варовик. Влагата и ниската температура охладиха запотеното й лице, врата и гърдите.

Моника разтвори леко зеленината, надникна надолу към пътеката и забеляза преследвача. Той бе избрал същия маршрут и вървеше по дирите й.

Тя се вцепени. Само очите й продължиха да следят фигурата с качулката. Мъжът мина покрай входа на пещерата и стъпките му заглъхнаха.

Моника притисна длан до устата си, потисна кашлицата и се отпусна на древна каменна пейка — дълга плоча, подпряна на две къси коринтски колони с орнаменти, подхождащи за музей в Рим.

Стъпки.

Тя го чу, че се връща, но не искаше да рискува, разтваряйки растенията. Щом беше достатъчно добър да я проследи дотук, по счупени клонки, отпечатъци от стъпки, капки кръв или нещо друго, мъжът сигурно бе осъзнал, че се е отклонила от пътеката, и сега се връщаше там, където за последен път бе видял следа.

Тя затвори очи и се заслуша. Водата капеше от скалния таван, дългите папрати шумоляха на вятъра и сърцето й блъскаше в гърдите като чук.

Секундите се превърнаха в минути, но Моника не чу нищо, което да й подскаже, че преследвачът й се катери…

В далечината се разнесе вой на полицейска сирена. Звукът постепенно се усили.

Моника въздъхна облекчено.

Някъде наблизо се чу пращене на радиопредавател, а после глас:

— Намери ли я?

— Доскоро вървях по следите й, но тя изчезна.

— Разкарай се оттам, Тим. Ченгетата идват.

— А тя?

— Това е остров. Няма къде да отиде. После ще я намерим.

Чуха се стъпки, които постепенно заглъхнаха.

Моника усети стягане в гърдите и осъзна, че бе спряла да диша. Мъжът бе стоял там, надявайки се, че тя се крие наблизо и ще издаде някакъв звук. И вероятно щеше да я забележи, ако бе надникнала между папратите.

Пое дълбоко въздух и за пръв път долови мириса на плесен. Уви ръце около тялото си. Ниската температура и високата влажност вече не бяха освежаващи, а смразяващи.

Приливът на адреналин утихна и тялото й започна да трепери. Внезапно изпита желание да повърне. В съзнанието й трескаво се въртяха объркани мисли. Баща й бе починал след опит да го отвлекат и сега същите хора я преследваха. Негодниците не искаха да я убият, а само да я отвлекат, но благодарение на Рико — нека почива в мир — Моника бе успяла да избяга. И сега трябваше да използва видяното, за да намери начин да надхитри противника и дори да…

Стомахът й изведнъж се сви и изтласка киселините нагоре в гърлото й. Тя преглътна и опита да се успокои и да диша дълбоко. Но стресът беше огромен и труднопоносим. Моника се наведе и повърна.

Тя коленичи, затвори очи и с пълна сила осъзна целия кошмар на положението си.

Ръцете й се разтрепериха, гърлото й се стегна от мъка, сърцето я заболя. Моника се разрида.

През всичките тези години тя бе мразила баща си, защото я манипулираше и контролираше живота й. Но Мортимър Фокс просто бе изпълнявал задълженията си на баща, подготвяйки я за неочакваното, за наследница на едно от най-големите богатства в света. Той я бе обичал достатъчно, за да й позволи да си тръгне и да живее самостоятелно, но не и преди да й даде солидна основа, здрав разум, способност да различава доброто от лошото и да бъде силна, когато е необходимо.

Като днес.

След няколко минути, с подпухнали от плач очи, Моника успокои дишането си и опита да се съсредоточи.

Тя бе презирала баща си заради непреклонността, с която я бе притискал да се усъвършенства и да стане най-добрата, макар това да бе против волята й.

И сега най-после разбра каква е била целта му. Баща й я бе подготвял да се бори с враговете сама, без ничия помощ. Той я бе възпитавал да побеждава — особено след смъртта му, когато пирани като бившия й съпруг щяха да се нахвърлят върху богатството на Фокс. Точно затова тя не само бе оцеляла в Капри, но и бе постигнала успех, като умно използваше качествата си, за да се утвърди, и несъзнателно търсеше защита, сприятелявайки се с подходящите хора.

„Точно както правеше баща ми. Някои от онези хора сега са мъртви! Нунцио, Рико, а може и други. Мъртви са заради мен!“

„Но ти си жива. И имаш възможност да отвърнеш на удара, да си разчистиш сметките и да разобличиш онези, които нападнаха приятелите и семейството ти.“

Семейство.

Моника отдавна не бе се сещала за тази дума — от смъртта на Престън, когато семейството им се разпадна. Майка й понесе жестоката загуба с помощта на алкохола и живя почти година постоянно пияна. А после се промени. Стана сдържана, сякаш нещо в съзнанието й превключи необратимо. Баща й работеше още повече и Моника остана сама със спомените си.

„Моето семейство.“

Думите отекнаха в съзнанието й. Тя още имаше семейство или поне спомен за него, а това беше повече, отколкото имаха мнозина.

Стисна медальона от майка си. Терзанията й започнаха да избледняват, изместени от логиката. Преследвачите й бяха американци и се опитваха да я отвлекат, а не да я убият. Това беше очевидно. Причините можеше да са няколко. Първата — пари. Моника беше сигурна, че баща й е завещал на нея значителна част — ако не и всичко — от фамилното богатство. Както седеше в тъмната пещера, сама, мокра, изранена и с разкъсани дрехи, тя вероятно беше една от най-богатите жени в света.

„Не че в момента това може да ми помогне.“

Спомни си паролата, която баща й бе казал, в случай че с него се случи нещо. Цифрите и буквите, които бе запаметила, бяха част от парола за достъп до строго секретен файл. Баща й твърдеше, че този файл ще й даде информация за нападателите му. Остатъкът от паролата беше у Гибънс. Мортимър Фокс се бе погрижил те двамата, на които имаше най-голямо доверие, да отмъстят за него.

Осъзна колко умен и предвидлив е бил баща й и колко глупаво се е държала самата тя.

Но сега всичко това ще се промени, реши Моника, обмисляйки възможностите си за избор.

Можеше да се обади на Бил Гибънс, но трябваше да бъде много предпазлива. Щом преследвачите й бяха толкова могъщи, че да организират такава атака и дори да убият полицай, за да я хванат, щяха да продължат да действат със сила. Сигурно очакваха, че тя ще се свърже с Гибънс, и щяха да подслушат разговора, да научат плановете й и да я намерят.

Нямаше смисъл да ходи в местната полиция, защото можеше да я обвинят за нападението. Двете ченгета я бяха видели с Рико петнайсет минути преди престрелката. И сега той беше мъртъв, а Моника бе изчезнала.

Тя поклати глава и затвърди решението си да не се обръща към полицията. Дори да се съмняваха във вината й, особено след като баща й бе починал след опит за отвличане, италианците пак щяха да я задържат за разпит или за да я охраняват. Заключеха ли я в полицейския участък, Моника щеше да бъде лесна мишена за похитителите. Ченгетата не им бяха попречили първия път.

Към кого да се обърне? Най-близкото американско консулство беше в Неапол, а посолството — в Рим. Но нямаше да е лесно да напусне Капри. Беше убедена, че преследвачите й ще наблюдават Марина Гранде и Марина Пиколо от другата страна на острова. Сигурно имаха яхти като „Ил Тропикале“, които патрулираха по крайбрежието, в случай че Моника се опита да избяга по море.

Тя изсумтя и затвори очи.

Не можеше да отиде в американското консулство — нищо чудно преследвачите й да са свързани с някого там.

„Не мога да разчитам дори на правителството си. Дали не страдам от параноя?“

„Не, просто си предпазлива.“

Моника си спомни за юридическите битки на баща й с Вашингтон. Политиците го бяха погнали, защото бе създал един от най-големите монополи в индустрията с високи технологии. Но той успяваше да ги надхитри. Нападателите му отстъпваха, предаваха се и го оставяха да прави каквото иска. После идваше нова вълна от атаки и баща й отново трябваше да ги отблъсква. Империята му обаче започна да се руши от постоянните удари, от компрометиращите истории, изтекли в пресата и на Уолстрийт, и от тайните концесии, които правителството подаряваше на конкурентите на „Фокском“. Баща й се нуждаеше от съюзник, който прикрито да му помага в битката със силния противник. И бе намерил тази помощ при мафията.

Италианската мафия. Това беше съюз между трудно съвместими партньори срещу далеч по-силен общ враг.

Мафията.

Какъв ироничен обрат бе приел животът й! Моника бе избрала точно Италия, за да се отърве от манипулативния си и понякога безскрупулен баща. Да, тя беше в Италия и преодоля първото си премеждие, прилагайки методите му, за да победи.

Мафията бе помогнала на баща й.

„Но защо да не помогнат и на мен? Дали ще ми осигурят защита?“

Инстинктите й подсказаха, че идеята може да се осъществи, защото беше основана на делова логика. Моника имаше милиарди. Щеше да бъде страхотна инвестиция да я охраняват, докато се върне в родината и поиска наследството си. И щом го получи, тя ще може да върне услугата. Дори може да продължи връзката с тях — поне докато оползотвори информацията в секретния файл, за да разобличи нападателите на баща си, на приятелите й и нейните.

„Но дали ще успея?“

„Трябва да успееш! Какви други възможности за избор имаш?“

Моника си спомни стара пословица — отчаяното положение изисква отчаяни мерки — и реши, че положението й наистина е отчаяно.

Трябваше да оцелее.

Макар да не беше юрист, тя знаеше, че поради липса на роднини след нейната смърт правителството ще стане собственик на имуществото на Мортимър Фокс.

Това затвърди решението й да не отива в консулството. Може би тези нападения бяха дело на правителството, което бе загубило юридическите битки и смяташе, че ще получи всичко, убивайки двама души.

„Само през трупа ми!“

Изпълнена с решителност, Моника стана. В съзнанието й бавно се оформи план — не само да оцелее, но и да победи. Нямаше друг избор.

„Изчакай да се стъмни и действай.“

Тя се облегна назад и зачака. Баща й я бе научил да бъде търпелива.

И Моника чакаше и планираше атаката си, борбата за управлението на „Фокском“ и на богатството, което бе създадено с тежък труд. Довчера не й пукаше за тази империя, но сега беше готова да умре, за да я защити.