Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (102)

100
Помощ

Стигнаха до овална поляна на около осемстотин метра от пътя. Тъкър я огледа и прецени, че е достатъчно голяма, за да кацне хеликоптер „Команч“. Не му бяха останали противопехотни мини, но имаше още две гранати, два килограма пластичен експлозив, детонационен кабел, чувствителни на натиск детонатори и найлоново въдичарско влакно.

— Трябва да стигнат. — Краката му отмаляха, той падна на колене и остави на земята изпадналата в безсъзнание жена. — Тук ще укрепим… позициите си.

— Позициите си?

— Ела, трябва да ми помогнеш да обезопася периметъра.

Тъкър сряза на две блокче пластичен експлозив, после оформи топчета и ги залепи в основите на стволовете на четири дървета в четирите края на отбранителния периметър. После свърза топчетата с детонационния кабел и накрая детонаторите.

— А сега да съберем камъни.

Чувстваше се все по-немощен и му се виеше свят, но продължаваше да се движи въпреки предупредителните сигнали на тялото си.

Двамата събраха камъни, затрупаха експлозивите и опънаха между дърветата кордата на височината на прасеца. Сетне потърсиха укритие и избраха паднал на земята дънер, обрасъл в папрати.

Заедно пренесоха там възрастната жена и Тъкър най-после се отпусна от изтощение до Моника.

— Пак кървиш — каза тя.

— Извади системата за интравенозно поддържане. Извади я.

Изпълнявайки указанията му, Моника свърза към системата торбичката с петстотин милилитра рингеров разтвор и му я даде.

Тъкър се бе научил да прави това в морската пехота, където всеки боец имаше и познания по медицина и можеше да се погрижи за себе си и за другите от екипа. Той заби иглата в изпъкналата вена на дясната си ръка и я залепи с пластир. После Моника отново превърза раната.

Тъкър изтръпна от болка. Имаше чувството, че тя реже с нагорещен нож.

— Оправя се — каза Моника и седна от другата страна на жената, която отвори очи за миг и ги погледна с любопитство.

— Здравей — усмихна се Моника.

И Тъкър опита да се усмихне.

— Добре дошла на малкия ни купон! Вероятно имаш… счупени ребра — каза той.

Жената кимна, преглътна и прошепна:

— Джоун… Акман.

— Брус Тъкър. И Моника Фокс.

Джоун се хвана за корема и се закашля.

— Господи… боли.

Тъкър внимателно прокара пръсти по гръдния й кош. Някои от ребрата бяха счупени. Тя се нуждаеше от морфин — не само заради болката, но и за да я упои и да не мърда, за да се избегне рискът от пробиване на белите дробове.

— На дъното на раницата има морфин.

Моника прерови намалелите запаси и извади две запечатани шишенца с малки игли в горния край.

— Разкъсай опаковката — добави Тъкър. — И го инжектирай в коляното.

Моника го направи и след минута морфинът оказа желаното въздействие. Джоун облегна глава на камъните и промълви:

— Господи, много… ви благодаря.

— Няма защо — отговори Тъкър.

— Какво… правите тук? — попита Джоун.

— Дълга история — намръщи се Моника. — Отвлякоха ме. Той ме спаси. И сега чакаме да ни вземат с хеликоптер.

— Спасил те е?

Тъкър се почувства по-добре.

— Най-важното е да стигнем до безопасно място, за да ни измъкнат.

— Американски хеликоптер? — Зрението на Джоун се замъгли от морфина.

— Да.

— В Северна Корея?

— Да — отговори Моника.

— Разбирам…

Джоун изгуби съзнание.

Устата и гърлото на Тъкър пресъхнаха. Уморените му очи оглеждаха поляната.

— Откъде ще дойдат? — попита Моника.

— Не знам. Но когато дойдат, играта ще загрубее. Да се надяваме, че Бейн ще пристигне пръв.

— Мога ли да помогна?

— Ако можеш да стреляш — отвърна Тъкър, извади пистолета и й го подаде.

— Да, но не с такова оръжие.

Той й показа как да го зарежда.

— Използвай го само в краен случай, защото, за разлика от картечния пистолет, чийто заглушител поглъща звука и прикрива пламъка от дулото, този ще издаде позицията ни, когато стреляш.

Моника остави оръжието до краката си.

— Сега ще чакаме — рече Тъкър. — Да се надяваме, че Бейн ще дойде, макар че не сме в уговорената зона.

Сигналният предавател мигаше от двайсет минути, но още нямаше знак от спасителния екип. Никой не се бе опитал да се свърже с тях и по радиопредавателя, който бяха включили преди петнайсет минути.

— Ами ако не дойдат?

— Ще дойдат — отговори Тъкър, но почувства хлад. Разтворът от системата не възстановяваше организма му достатъчно бързо. Трябваше му спешна медицинска помощ.

„Къде си, Доналд Бейн?“