Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (100)

98
Граници

Брус Тъкър познаваше границите на издръжливостта си. Беше изгубил твърде много кръв и едва ли щеше да може да върви още дълго. От подготовката си в морската пехота знаеше, че когато е невъзможно да продължи да се движи, трябва да спре, да обезопаси периметъра си, да определи нова зона на приземяване и да се бори до последен дъх да устои, докато пристигне хеликоптер или подкрепления. И докато я отбранява, да ликвидира колкото е възможно повече терористи.

Те стигнаха до каменист път, криволичещ надолу по планинския склон.

— Да го прекосим ли? — попита Моника. — Струва ми се, че от другата страна е равно.

Тъкър огледа пътя, но не видя нищо необичайно. Моника имаше право. Теренът беше по-равен отвъд пътя и се разширяваше към долината. С малко късмет можеше да намерят поляна, където да останат и да изчакат спасителния хеликоптер.

Тъкмо се приготвиха да прекосят пътя, когато чуха бръмчене на двигател и видяха джип с угасени фарове, шофиран от възрастна жена, а зад него — камион. Тъкър забеляза, че от решетката на джипа излиза пушек, придружен от пронизително стържене.

Изведнъж камионът блъсна джипа и го вкара в канавката, а от него изскочиха петима войници.

— Това е тя — прошепна Тъкър.

— Коя?

— Жената в джипа. Тя привлече вниманието на войниците във военния лагер.

— Но какво прави тук?

— От УНИЦЕФ е — отговори той, спомняйки си флага, който жената бе развявала.

— Трябва да направим нещо, Брус.

Той се обърна към Моника, загледа се в красивото й лице и пое дълбоко въздух. Инстинктите на боец му подсказваха да избегне конфронтацията с петимата въоръжени войници, след като вече е прострелян.

— Не издавай звук — каза Тъкър и пусна раницата.

Двама от войниците измъкнаха жената от джипа, блъснаха я на чакъла и започнаха да я ритат. Другите стояха до камиона и гледаха.

Тъкър провери пълнителя на картечния пистолет, който беше празен до половината, и реши да зареди нов.

„Да започваме“ — помисли той, припомняйки си методите за премахване на максимален брой вражески мишени за най-кратко време с оръжие със заглушител.

Добрият войник може да убие двама или трима, преди врагът да потърси прикритие и да започне да отвръща на огъня. Много добрият морски пехотинец може да ликвидира четирима. Опитен морски пехотинец, какъвто някога беше Тъкър, можеше да премахне шестима, стига да са близо един до друг.

Той огледа групата още веднъж, обмисли в какъв ред да стреля, увери се, че не носят бронежилетки, и се прицели в крайния отляво.

Натисна спусъка и преди първият войник да се е хванал за гърдите, стреля втори и трети път.

После насочи пистолета към двамата войници до жената. Единият току-що бе извърнал лице към падащите и посягаше към резервното си оръжие.

Тъкър го улучи в главата и той се строполи до възрастната жена. Последният войник извади малък предавател, хукна към камиона, скри се под шасито и започна да крещи на корейски.

„По дяволите!“

Тъкър не го виждаше, затова стреля в гумите и спука три.

Писък прониза нощта, преди камионът да падне върху войника и да го смаже.

— Ела — каза Тъкър на Моника, която стоеше на около два метра от него.

Те излязоха на пътя. Тъкър не изпускаше от прицел простреляните войници.

— Помощ… — прошепна жената от УНИЦЕФ и запълзя на колене.

Дългите й побелели коси закриваха лицето й. Тя падна на една страна и се хвана за корема. От подпухналите й устни потече кръв. Изпитото й лице беше изкривено от силна болка. Очите й бяха затворени.

— Успокой се — каза Тъкър и коленичи до нея. — Всичко ще се оправи.

— Тя не може да върви, Брус — рече Моника.

— Знам. Ще можеш ли да носиш раницата?

— Ще опитам.

Той въздъхна дълбоко, наведе се и повдигна жената, която беше по-лека и от Моника.

— Да тръгваме.

— Кой… си ти?

— Приятел — отговори Тъкър и навлезе в джунглата.