Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (10)

8
Ръце

Брус Тъкър бягаше по улиците на Цюрих, разблъсквайки пешеходците. В съзнанието му цареше хаос, а по улиците — бъркотия. Линейки бяха спрели пред сградата, в която беше апартаментът му. Тя бе собственост на американското правителство — за да се осигури безопасност на дипломатическия персонал, включително на агентите на ЦРУ и семействата им.

Искрящи струи вода се бореха с буйните пламъци. От балкона на апартамента му на четвъртия етаж излизаше пушек. Сирени раздираха студения утринен въздух. Тъкър се представи на полицията като наемател на апартамента и глава на семейството, което живее там. За миг изпита надежда, че съпругата и синът му не са вкъщи, но после видя малкия седан, паркиран до входа и обсипан с парчета от тухли и прах от експлозията. Когато забеляза двамата мъже от ЦРУ, натоварени с охраната, те наведоха глави. Тръгна към горящата сграда, отказвайки да повярва. Искаше да види с очите си. Но ръце го сграбчиха за раменете и краката и го задърпаха.

Тъкър започна да се съпротивлява, опитвайки да се освободи от хватката им. Той блъсна една и ощипа друга, но в него се вкопчиха още ръце, повалиха го на земята и го задържаха. Тъкър се разкрещя и отчаяно се разрида.

Събуди се от собствените си викове — силни и пронизващи като ками съзнанието му. Той отвори очи, видя над себе си зелен балдахин от листа на дървета и усети ръце, които го държаха за раменете и краката.

— Мамка му! Идва в съзнание! — възкликна плътен мъжки глас.

Носеха го двама души.

Инстинктите изместиха първоначалната изненада. Тъкър измъкна десния си крак и ритна в стомаха мъжа отпред. После скръсти ръце пред гърдите си, извъртя се надясно и удари с лакът втория мъж между краката.

Падна по гръб в меката трева, претърколи се встрани и скочи. Единият мъж се бе свлякъл на колене и се държеше за слабините, а другият се изправяше и бъркаше в сакото си.

Преодолявайки за секунда двата метра разстояние, Тъкър го удари в слънчевия сплит с основата на дясната си длан и го повали, после бръкна в сакото му, извади колт четирийсет и пети калибър и дръпна предпазителя.

Вдигна левия си крак и ритна другия мъж в лицето с върха на обувката си, сетне го обезоръжи и затъкна в колана си пистолета, като продължаваше да държи колта.

В гората отекнаха женски писък и кучешки лай.

Тъкър забеляза възрастна жена, която водеше бял пудел. Животното се дърпаше на каишката и ръмжеше, оголило зъби.

И тогава видя пейката и Джон Портър, прострян до нея. Безжизнените му очи бяха вторачени в клоните.

Тъкър се обърна към похитителите си, които бягаха към гората.

Жената продължаваше да пищи.

Нещо стегна гърдите на Тъкър и отново му се зави свят. Опиатът още действаше. Наведе глава, няколко пъти пое дълбоко въздух и почувства прилив на енергия.

Едва сега позна колта в ръцете си — същия пистолет от синкава стомана, чийто ръбове бе поръчал да изгладят и чиято ръкохватка бе сменил с гумена за максимална стабилност. Предпазителят беше освободен. Дулото беше горещо. От оръжието се разнасяше мирис на кордит.

Тъкър бе оставил колта в куфарчето, което даде на Уилям Гибънс, преди да тръгне към летището, защото нямаше разрешително да носи оръжие на пътнически самолет.

„Как се е озовал тук?“

Хукна към Портър и жената уплашено избяга, влачейки ръмжащия пудел.

Съзнанието му се опитваше да понесе неочакваната гледка. Тъкър коленичи до бившия си наставник и видя три рани от куршуми.

— Господи! — изсъска той.

Стомахът му се сви, когато извади пълнителя от колта и преброи три патрона плюс един в патронника. Колтът побираше десет патрона в пълнителя и един в патронника. Липсваха седем куршума и това означаваше, че с пистолета е стреляно не само по Портър.

— Мили Боже! — измърмори Тъкър.

„Дишай.“

Напълни с въздух белите си дробове и се постара да успокои съзнанието си въпреки шокиращия обрат на събитията, после затъкна колта в колана си.

„Какво става?“

Объркването доведе до раздразнение. Раздразнението — до гняв.

„Жарко ли стои в дъното на тази история? А хората на Портър, които уж бяха проверили района на срещата и го охраняваха, къде са?“

Въпроси, на които нямаше отговори, нито обяснения или хипотези…

Сирени.

Далечни, но се приближаваха.

Тъкър трябваше да се махне оттам, да се скрие някъде, да се съвземе и да измисли план как да стигне до отговорите. Ако куршумите, убили Портър, бяха изстреляни с неговия колт, ЦРУ щеше да обвини Тъкър. Отгоре на всичко имаше свидетелка, която го бе видяла да държи пистолет, насочен срещу двамата непознати.

Той погледна след жената и видя далечния й силует, движещ се по криволичеща пътека в парка. Мислите му се мятаха в различни посоки.

Колтът беше у него, значи Гибънс вероятно беше заловен. А това означаваше, че няма кой да потвърди разказа му пред ЦРУ. Онзи, който се бе опитал да отвлече Фокс, очевидно бе хванал Гибънс и бе елиминирал Портър. И не бе убил Тъкър, а се беше опитал да го отвлече, очевидно за да получи информацията, която не е успял да изтръгне от Фокс и адвоката му.

„Или от техническия директор Винъд Малани.“

Паролата.

В съзнанието му пробяга образът на мъжа, когото бе видял да тича към бронирания микробус пред Москони Сентър.

Сив Жарко.

„Той е бил!“

Брус Тъкър се огледа. Инстинктът му подсказваше, че няма повече работа там.

Той хукна по пътеката. Гърлото му пресъхна, когато забеляза тяло на мъж, простряно на тревата край следващия завой. От устата му струеше кръв.

„Света Богородице!“

Тъкър се наведе над него и видя две рани от куршуми. Ставаха общо пет.

Липсваха два.

Той побягна. Сигурно щяха да му припишат и това убийство, ако балистичната експертиза сравнеше тези куршуми с гилзите, намерени от полицията в Москони Сентър. Извергът Жарко бе оцелял по някакъв начин, действаше на свобода и успешно бе настроил срещу него най-могъщата разузнавателна агенция в света.

Тичайки по пътеката, Тъкър Забеляза двама мъже в делови костюми, които лежаха по лице до висок бор. И двамата бяха застреляни в тила. Куршумите станаха седем — точно колкото имаше в колта му…

— Хей! Стой!

Тъкър се обърна. Брадатият агент на ЦРУ бягаше към него. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — радиопредавател.

Нямаше избор. Не можеше да си позволи да го хванат, не и докато не намери начин да докаже невинността си. Само тогава можеше отново да опита да се свърже с ЦРУ.

Той зави наляво, бяга през шубраците трийсетина секунди, после пак свърна наляво, хлътна в горичка от тънки дървета, извади колта и освободи предпазителя.

Както очакваше, човекът на ЦРУ зави наляво, но не го видя и продължи да върви.

Тъкър стреля и го рани в левия крак, после скочи върху него, изрита оръжието и предавателя му, притисна с колене ръцете му и седна на гърдите му.

— Копеле… — изсъска агентът. — Ще те… хванем.

— Не съм ги убил! — извика Тъкър и го сграбчи за реверите, усещайки, че губи контрол.

— Ще гориш в ада… за това — каза непознатият. — Шибан предател!

— Не те убих, нали? — Тъкър изпита силно желание да го убеди, че е невинен. — Не съм убил Портър! Някой изстреля стрела в мен и ме упои. Опитаха се да ме отвлекат, но аз избягах…

Полицейските сирени се приближаваха. Тъкър нямаше много време.

— Свършено е с теб… Вече няма към кого да се обърнеш… Не можеш да се спасиш.

— Кажи на Рандолф Мартин, че беше Жарко! Сив Жарко! Той ме натопи и уби Портър!

Непознатият се намръщи.

— Жарко? Той е мъртъв… Ти го уби.

— Не. Жив е и иска да отмъсти! Кажи това на Мартин! Кажи му, че ще намеря доказателства! — Тъкър задържа оръжието, но му върна предавателя.

Брадатият го погледна озадачено, очевидно объркан.

— Ето! Извикай помощ и предай съобщението! И не умирай! Притисни раната на крака си. Забави загубата на кръв. Полицията идва.

Тъкър побягна от сирените и от безумието, заплашващо съзнанието му с всяка измината крачка, която го отдалечаваше от сюрреалистичната среща и налудничавия завършек.

Той стигна до паметника на ветераните от Виетнам, прекоси „Конститюшън Авеню“ и мина спокойно покрай сградата на Федералния резерв.

Облян в пот, Тъкър се опитваше да контролира дишането, мислите, чувствата и желанието си да изкрещи от гняв, отчаян от трагичния обрат в живота му.

Приоритети.

Той започна да се отпуска и да разсъждава логично. Първо трябваше да напусне града, при това бързо, преди всички възможни изходи да са блокирани. Трябваше да отиде на безопасно място, да се успокои, да обмисли възможностите и да избере нова стратегия за постигане на целта.

Тъкър спря такси и насочи шофьора по странични пътища, избягвайки магистралите. В покрайнините на Бетезда, Мериленд, той се качи на друго такси и се придвижи още на север. Трето такси го докара до спирка на „Грейхаунд“, където си купи еднопосочен билет до Ню Йорк Сити. Седнал в задната част на автобуса, до вратата, в случай че се наложи бързо бягство, Брус Тъкър се запита дали го следят, но не ЦРУ. Беше убеден, че в окръг Колумбия се е изплъзнал от агентите.

Мислеше за Жарко, който някак бе успял да го проследи от Калифорния въпреки усилията на Тъкър да се измъкне от евентуално наблюдение.

Каква беше връзката между Фокс и Жарко? Защитеният с парола файл? Или нещо друго? Фокс смяташе, че правителството му е вдигнало мерника. Беше толкова сигурен в това, че бе наел Тъкър за шест месеца, плащайки в аванс зашеметяваща сума. От първия ден се подчиняваше на инструкциите на охранителя си. Явно наистина се бе уплашил, за да позволи на друг да му казва какво да прави и къде да ходи. Старецът твърдеше, че знае много мръсотии за хората по върховете във Вашингтон, но не бе споделил източника на информацията с Тъкър, макар че накрая намекна къде биха могли да бъдат отговорите.

„Моника… Микрофишът… Файъруол…“

Брус Тъкър незабавно трябваше да намери начин да напусне континента, преди ЦРУ да реагира и да изпрати след него многобройни екипи. Да намери дъщерята на Фокс преди Жарко и да разкрие загадката.

Автобусът се движеше бързо покрай къщи, заобиколени от изсъхнали треви и дървета с голи клони, под сивото небе, очакващо студа, който през следващите месеци щеше да смрази земята, въздуха и живота в района.

Брус Тъкър погледна потискащия пейзаж и присви очи. Съзнанието му преценяваше възможностите и мислите му следваха логиката от годините на тайни и сенчести операции — живот, който мислеше, че е загърбил завинаги.

Той се намръщи. Нищо не е завинаги — нито голите клони, протягащи се към безжизненото небе, нито сегашното му положение, колкото и мрачно да изглеждаше. Имаше изход.

Винаги имаше.

И Брус Тъкър беше сигурен, че ще го намери.

Или ще умре.