Карел Чапек
Анонимно писмо

— Представете си какво ми се случи — каза господин Дивиш. — Знаете ли, от години получавам едни такива, хъм, анонимни писма. Съдейки по почерка, хартията и изобщо — писани са от трима или четирима души; двама от тях пишат на машина, а другите двама — на ръка; единият от последните двама пише твърде неграмотно и изобщо създава впечатление на беден духом човек, докато другият пише направо красиво, с един такъв изящен, прилежен почерк — сигурно му струва огромни старания. И защо тези четиримата са си избрали тъкмо мене, не мога да ви кажа; в политиката не се бъркам, единствено дето от време на време ще напиша някоя статийка във вестниците за нуждите и задачите на нашата млечна промишленост; нали знаете, човек веднъж като се специализира в дадена област, не може да не се вълнува от нейните проблеми и е длъжен доколкото може да отваря очите на своя народ, както и да информира нашата съзнателна общественост и прочие. Никога не съм и допускал, че моите предложения за благоустрояване на нашите мандри могат да възбудят нечии духове, ала знае ли човек! По всичко личи, че единият от моите анонимни кореспонденти е или месар, или колбасар, пламенен борец за интересите на своя еснаф — след всяка моя статийка ми изпраща написано на машина писмо, в което ме обвинява, че със своите сирена и кашкавали искам да увоня нашата съзнателна общественост и да подкопая силите на народа ни. Другият ми анонимен кореспондент обикновено ме известява, че съм подкупен — което било обществено достояние — от небезизвестни заинтересувани лица да пиша идиотските си статии срещу хонорари от по няколко милиона крони, и че с тези юдейски пари вече съм си бил купил три имения и сега съм искал да баламосвам нашия народ срещу изкараните си с пот на челото пари да се налива с моето обезмаслено и кръстено с тифуснозаразна вода мляко. По-неграмотният от моите анонимни, пишещи на ръка кореспонденти, ми известява ужасно гадни неща за жена ми; е, няма какво да ви занимавам с това, но отвратително е като си помислите колко злоба и мерзост се среща понякога у хората. Сигурно е някоя госпожа, която се познава с нашето семейство и диктува тези писма на слугинята или готвачката си. А пък красиво пишещият анонимен кореспондент заканително се обръща към мене: „Господине!“ и категорично настоява да го оставя на мира с това свое мляко; народът бил имал достатъчно други грижи и заслужено се отплащал на тези, които нарочно отклонявали неговото внимание с материалистична тиня и развращавали неговия идеализъм. „Вие ще бъдете от първите, които ще увиснат на уличните фенери — заявява той, — когато един ден нашият народ прогледне сред лабиринтите от лъжи и безсрамни мрежи, към които го тласкат такива продажници и предатели като вас и вашите господари“ и така нататък. Това не е чак толкова важно, нали знаете, повечето анонимни писма си приличат, сякаш ги преписват от някакъв специален „Любовен писмовник“ или „Образцов кореспондент“. Мене най-вече ме интересува кой ги пише; мислех си: сигурно някое приятелче, което по този трудоемък начин излива собствените си зли чувства или иска да ми отмъсти за нещо, но за какво — така и не можах да се сетя, може да е и някой, с когото се познавам и с когото по някакъв повод съм влизал в контакт. Аз лично никак не обичам да пиша писма; затова си мисля, че всеки нормален човек би трябвало да има много сериозен довод, за да вземе писалка и лист и да седне да пише някому писмо.

Това продължи с години; интересното е, че в тези неспокойни времена напоследък писмата ставаха все по-многобройни и по-ожесточени. Борбеният касапин или какъв е там мина на „ти“ и започна да ми пише: „ах, ти свиньо угоена, отдавна ти точа ножа“ и такива работи. Онзи с „Ремингтона“ взе да се подписва „Очистителна лига“ и да ме съветва да се простя с именията си; какво да ви кажа, колкото до земята, всичко, което имам, е пръстта в сандъчето с мушкато на прозореца; тъй като трудовият народ вече бил произнесъл своята присъда над подобни паразити, какъвто съм аз. Неграмотните писма по адрес на жена ми ставаха все по-грубо описателни, а красиво пишещият анонимен кореспондент ме обяви за лично отговорен за всичко, което става напоследък, привършвайки с думите: „Бягайте зад граница, никаквецо, докато не е станало късно! Този път се подписвам: Фурор“. Естествено, написаното там беше много повече и все в този енергичен стил. Аз лично мисля, че нервозните времена засилват у хората желанието за писане и необходимостта да се изявят някак; не можех само да проумея как един общо взето скучен човек като мене може да стане обект на внимание, при това с толкова страст; зад всичко това трябва да се крие някаква лична драма… вероятно съм обидил някого или някому стоя на пътя — колко знае човек за познатите си! Само че неприятното е, че след всичко това човек гледа на всеки, комуто подава ръка, с малко недоверие: приятелю, не си ли в крайна сметка ти?

Един ден привечер излязох да се поразходя за около час из улиците; не мислех за нищо и само наблюдавах как хората си живеят общо взето както всеки друг път във време, което не се счита за историческо. Не зная дори как се наричаше и улицата — една такава тиха, някъде там край „Грьобовка“. Пред мен куцукаше дребен човек с пелерина; сигурно беше ужасно настинал, ако съдим по това как кашляше, подсмърчаше и час по час заравяше нос в кърпа. Като изваждаше кърпата си, от джоба му падна плик; той обаче не разбра и продължи. Вдигнах плика и погледнах да видя заслужава ли си да го гоня. На него стоеше моят адрес. И беше написан с изящния почерк на моя четвърти анонимен кореспондент.

Ускорявам крачка и се провиквам:

— Ей, господине, това писмо не е ли ваше?

Човекът с пелерината се спря и заопипва джобовете си.

— Я да видя? — каза. — Да, мое е. Много ви благодаря, господине. Сърдечно благодаря.

Стоях като поразен от гръм. Знаете ли, общо взето съм добър физиономист, но този човек виждах за първи път в живота си. Един такъв дребосък, с ужасно мръсна яка, параментите на панталоните му разпрани, вместо връзка — крив възел, с една дума — трагедия; адамовата му ябълка подскача, очите му сълзят, а на лицето му — мастна буца; като капак на всичко, единият му крак нещо не е в ред.

— Сърдечно ви благодаря, господине — каза с подчертана вежливост и по старосветски свали шапка. — Много сте любезен — размаха още веднъж шапката си той и се затътри по пътя с някакво странно достойнство.

Какво да ви разправям, стоях като вцепенен и гледах след него със зяпнала уста. Значи това е моят анонимен кореспондент! Човек, когото не съм и срещал в живота си и комуто нищо лошо не съм сторил. А той ми пише писма и дори ми ги изпраща по пощата! Боже господи, не мога да го проумея! Аз си мисля, кой знае какъв таен враг, а то… На всичко отгоре този нещастник харчи за това и пари! Поиска ми се да го догоня и да разбера кой е, какъв е, но някак не можах да го сторя; обърнах се и продължих разходката си в обратна посока. Знаете ли, изведнъж страшно ми дожаля за него. Помислих си, щом това му носи радост… Поне парите за марки да беше си спестил, глупакът му с глупак! Трябваше да му кажа: абе, човек, можете да ми ги изпращате и без марки, толкова време ви отива да рисувате всяка буква, че и в разноски да влизате…

На сутринта получих същото писмо по пощата, изцапано, дето бе паднало на тротоара. Съдържаше ужасни неща: трябвало да бъда изправен до стената, да бъда обесен на първото дърво и не знам си още какво. Само че от всичко това сега ми беше само тъжно. Знаете ли, този човек е толкова нещастен, как ли се яде отвътре, горкият; представете си само колко зъл и странен трябва да е неговият живот…