Заблуда при объркването на причина и следствие. Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история — а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума. Ето един пример. Всекиму е позната книгата на известния Корнеро, в която той проповядва прилагането на най-строга диета като средство за дълъг, щастлив и — естествено — добродетелен живот. Малко книги са толкова популярни сред читателите — и днес в Англия се отпечатват хиляди екземпляри годишно. Изобщо не се съмнявам, че не съществува друга книга (като, разбира се, изключвам Библията), която да е причинила толкова много болести и да е съкратила живота на толкова хора, колкото посоченият куриоз. И кое всъщност доведе до объркването на причината със следствието? Това, че нещастният италианец виждаше именно в диетата причината за своето дълголетие. А всъщност истинската причина за неговата строга диета бе предразположението му към дълголетие, извънредно забавената обмяна на веществата, по-бавното износване на неговия организъм. Та той изобщо не е могъл да избира дали да яде много или малко — умереността му в храненето изобщо не е израз на „свободна воля“, — той просто е щял да се разболее, ако е ял повече. Но за един нормален човек е не само добре, а дори необходимо да се храни достатъчно. Един съвременен учен би се погубил, ако спазваше диетата на Корнеро при сегашното изразходване на нервна енергия. Crede Experto!^[1]

— 2 —

Най-общата формула, заложена в основата на всяка религия и морал, е следната: „Прави това и това, откажи се от това и това — и ще бъдеш щастлив! Иначе…“ — Всеки морал, всяка религия носят в себе си императив — аз го смятам за най-висшия наследен грях против разума, за безсмъртен не-разум. Аз превръщам всяка дума в противното й понятие — първи пример на моята „преоценка на всички ценности“. Един доволен и щастлив човек трябва да извършва определени действия и да се въздържа от други. Той носи в себе си реда, за който е предопределен физически и физиологически — реда спрямо хората и нещата, с които влиза в отношение. Накратко: неговите добродетели са следствие на собственото му щастие… Дългият живот, многото наследници — те не са награда за неговата добродетел; самата добродетел много повече се състои в онова забавяне на обмяната на веществата, следствие на което са дългият живот, наследниците, с една дума, корнеризмът. Църквата и моралът казват: и пол, и народ загиват под тежестта на лукса. Моят възвърнал се разум отговаря: загиването на един народ е физиологическа дегенерация, а следствията от нея са пороците и луксът (това ще рече непрекъснато растящата потребност от предизвикване на честа възбуда, която е добре позната на всяка изтощена натура). Един такъв младеж побледнява и увяхва преждевременно. Приятелите му търсят причината за това в някаква болест. А аз бих казал: това, че той е болен, че не е устоял на болестта, е просто следствие на обеднелия живот, на наследственото изтощение. Онези, които четат вестници, заключават, че еди-коя си партия, допускаща известни грешки, е обречена — тя е загубила своята инстинктивна сигурност. Всяка грешка в какъвто и да е смисъл е следствие на израждането на инстинкта — на волева дисгрегация — и по този начин почти сме дефинирали понятието „лошо“. Всичко, което е добро, е инстинктивно — следователно леко, необходимо, свободно. Мъката, теглото — това вече са упреци, бог е коренно различен от героя. (Аз бих казал, че леката походка е първият атрибут на божествеността.)

— 3 —

Заблуда от фалшива причинност. През всички времена сме смятали, че знаем какво е причина — но откъде е дошло това знание, тази вяра, че знаем? Ами от кръга на известните „вътрешни, неоспорими факти“, които и до ден днешен никой не е доказал. Дори и спрямо акта на волята ние мислим причинно: поне предполагаме, че ще заловим причинността в момент на действие. При това изобщо никой не се е съмнявал, че всички причини, предхождащи едно действие, могат да се търсят в съзнанието и дори да бъдат открити — това са „мотивите“, — иначе не бихме били свободни, не бихме носили отговорност за това. И накрая — та кой би оспорил, че една мисъл се заражда по някаква причина? Че „азът“ предизвиква мисълта? Най-важен от тези „вътрешно неоспорими факти“, зад който, изглежда, се прикрива причинността, е този за волята като причина, след това концепцията за „съзнанието“, „духът“ като причина и накрай „азът“, субектът — последните две са просто породени от установената като даденост, като емпирия, „причинност на волята“. Междувременно размислихме по-задълбочено. Затова днес не приемаме и частица от това за вярно. „Вътрешният мир“ е изпълнен с измами и заблуди — и една от тях е волята. Тази воля вече не движи нищо, а също така и не обяснява следствията — тя просто придружава процесите, значи напълно можем да минем и без нея. Друго заблуждение е така нареченият „мотив“. Той е просто един повърхностен феномен на съзнанието, нещо близко, съпътствуващо действието, което по-скоро прикрива, отколкото представя причините, предизвикали това действие. Ами „азът“? Той се превръща в басня, във фикция, в игра на думи, той изобщо е престанал да чувства, да мисли, да изисква… Какво следва от това? Че просто не съществуват духовни причини! И цялата емпирия, предназначена за доказателство, отива по дяволите! Именно това следва! А чрез тази емпирия ние злоупотребихме и в друг аспект — на основата й създадохме причинен свят, един свят на волята, един свят на духа. Тук работата попадна в ръцете на най-старата и най-дълго просъществувала психология — и тя не каза повече от следното: всичко случило се е едно действие, всяко действие е следствие на някаква воля, светът е един сбор от множество действащи, един действащ („субект“) е в основата на всичко случило се. Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си — понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина… И дори вашият атом, господа механици и физици, колко много заблуда и рудиментарна психология е останала в него! Да не говорим за „нещото в себе си“, за онова безкрайно дрънкане на метафизиците! Заблудата на духа става причина да се подмени реалността! Да служи за мярка на реалността! И да се нарече Бог!

— 4 —

Заблуда от имагинерната причина. Нека изходим от съня: някакво усещане, например породено от звука на далечен оръдеен изстрел, се приема като причина за съновидението (понякога цял малък роман, в който главна роля играе сънуващият). През това време усещането продължава във вид на резонанс: то очаква позволение от причинния подтик да излезе на преден план — вече не като случайност, а като „смисъл“. Оръдейният грохот се проявява по един каузален начин, като привидно връщане на времето. По-късното усещане, мотивировката, се изживява след това, често придружено от стотици подробности, преминаващи светкавично, изстрелът следва… Какво се е случило? Представите, които едно определено състояние е породило, се разбират неправилно като причини за това състояние. Фактически ние правим същото и когато сме будни. Чувствата, които най-често изпитваме — като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, — възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена. По този начин се създава и навикът за едни определени причинни интерпретации, които всъщност пречат на самото изследване на причината, нещо повече — те направо го изключват.

— 5 —

Съответното психологическо обяснение. Да сведеш непознатото до нещо познато, до нещо известно — това до голяма степен облекчава, удовлетворява, освен това създава и известно чувство за власт. Непознатото води със себе си опасността, неспокойствието, грижата — и още първият инстинкт изисква отстраняването на това конфузно състояние. Основната постановка е, че което и да е определение е по-добро от липсата на определение. Защото всъщност става дума за откъсване от потискащи представи, а човек не се отнася прекалено строго при избора на средствата за откъсване — още първата представа, с която той свежда непознатото до познато, го задоволява дотолкова, че той я приема за истина. Това е доказателство за удовлетворението като критерий за истина. Значи, че причинният подтик е обусловен и възбуждан от чувството за страх. Онова „защо“ не е необходимо да посочи точната причина за възникването си, а просто някакъв вид причина — успокоителна, задоволяваща и облекчаваща. Това, че истинската причина се заменя с нещо познато, изживяно, запечатано в спомена, е първото следствие от тази потребност. Новото, неизживяното, чуждото, непознатото — то просто бива изключено като причина. Следователно не се търси само един начин за обяснение на причината, а определено някакви подбрани, привилегировани обяснения, които най-бързо отстраняват чувството за ново, неизживяно и чуждо — тези обяснения всъщност са най-обикновените. Следствие: една причинна постановка натежава все повече, концентрира се като система и става доминираща — което ще рече, че тя просто изключва други причини и обяснения. Банкерът тутакси помисля за „сделката“, християнинът — за „греха“, момичето — за любовта си.

— 6 —

Целият обхват на морала и религията се вмества като понятие в имагинерните причини. Едно „обяснение“ на неприятните чувства. Същите са обусловени от същества, настроени враждебно спрямо нас, хората (например — злите духове; известна е заблудата, обявявала истеричните за вещици). Неприятните чувства се обуславят и от действия, които не бива да подценяваме („грехът“, „греховността“ се отнасят към физиологическите несполуки — винаги се намират основания да бъдеш недоволен от себе си). Същите се определят и като наказание, като разплата за нещо, което не би трябвало да правим — това е обобщено по своеобразен начин от Шопенхауер в едно изречение, показващо морала такъв, какъвто е — същинска отровна смес, отричаща живота. „Всяка велика болка — казва той, — била тя телесна или душевна, посочва онова, което ние печелим, защото нищо не би се докоснало до нас, ако не го заслужим сами.“ („Светът като воля и представа“, II, 666.) Неприятните чувства са дефинирани и като следствия от необмислени, неправилно извършени действия (афекти, приемане на действителността като причина и изтъкване на „вината й“, физиологически затруднения, определени като „заслужени“ чрез други затруднения). — Обяснение на приятното чувство. То се обуславя от вярата в бога. Също и от осъзнаването на добри, положителни действия — като например „чиста съвест“, т.е. физиологическо състояние, напомнящо доброто храносмилане и правилната обмяна на веществата. Приятното чувство се обуславя от щастливия изход на различните неща, които се предприемат (едно наивно и погрешно заключение — просто щастливият изход от едно предприятие не създава и капчица удовлетворение у един хипохондрик или при Паскал). Приятното чувство е обусловено и от вярата, надеждата и любовта — т.е. от християнските добродетели. Всъщност всички тези чувства са нещо като последващи състояния и същевременно „превод“ на жизнерадостните и на неприятните чувства на един фалшив диалект — в състояние си да вярваш, защото основното физиологическо чувство отново е достатъчно силно и богато. Хората вярват в бога, защото чувството за сила и пълноценност създава успокоение. Моралът и религията принадлежат изцяло на психологията на заблудата — във всеки отделен случай причината и следствието сменят местата си; ще рече, че истината се смесва с въздействието на онова, което смяташ за истина, или състоянието на съзнанието се смесва с причината за това състояние…

— 7 —

Заблудата от свободната воля. По отношение на понятието „свободна воля“ днес не изпитваме никакво съчувствие — просто защото отлично знаем какво представлява то: а именно най-съмнителното теологическо изкуство, съществувало до днес, служещо за определяне на „отговорността“ на човечеството, и целещо да го направи зависимо от себе си… Тук само посочвам бегло психологията на всичко онова, което търси „отговорност“. Навсякъде, където се търси отговорност, присъства и инстинктът на волята за наказание и осъждане. Разобличава се невинността на бъдното, като се привнася някакво „желание“ на волята, отнасящо се до акта на „отговорността“ — учението за волята е изнамерено с цел наказание, т.е. за да се посочи виновен. Цялата стара психология, именно волята на психологията, има за предпоставка създаването и отстояването на правото на своите автори — духовниците — да раздават присъди, като същевременно осигурят това право и на бога. Хората се посочват като „свободни“, за да могат да бъдат съдени, наказвани, за да могат да бъдат виновни — следователно всяко действие би трябвало да бъде пожелано от волята, произходът на всяко действие би трябвало да се търси в съзнанието. През което пък това основно фалшифициране в психологията се превръща в принцип на психологията. Днес, когато светът върви обратно на посоката на движението, ние, безнравствениците, искаме да го лишим от чувството за вина, от понятието „наказание“, да изчистим от тия термини психологията, историята, природата, обществените институции и произхождащите от тях санкции, за нас няма по-радикален противник от теолога, който залъгва света с „предопределеността на световния ред“ и по този начин обосновава „наказанието“ и „вината“. Християнството е метафизика на палача…

— 8 —

Какво единствено може да бъде нашето учение? Това, че никой не дава качествата на човека — нито бог, нито обществото, нито родителите и предтечите, нито пък той самият. (Безсмислието на току-що посочените представи е проповядвано от Кант в учението му за „свръхестествената свобода“, а вероятно се е срещало и при Платон.) Никой не е отговорен за това, че изобщо съществува, за това, че е сътворен по този или онзи начин, че се намира при такива обстоятелства или в подобно обкръжение. Фаталността на същината му не се определя от фаталността на всичко онова, което предстои. Той не е следствие на някаква воля, смисъл или цел, никой не прави чрез него опит да постигне „човешкия идеал“, „идеала на щастието“ или „идеала на моралността“ — изобщо да се залага в съществото му каквато и да е цел е просто абсурдно. Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ — а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото — не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда — това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо! Това, че никой не носи отговорност, че същността на действителността не може да се отпрати към causa prima^[2], че светът не е нито единство на усещанията, нито на духа — именно в това се състои великото освобождаване, едва по този начин отново се постига невинността на бъдното! Понятието „бог“ бе досега най-големият упрек срещу съществуването, срещу действителността… Ние отричаме бога, ние отричаме отговорността си пред бога — едва тогава ще спасим света.

Бележки

[1] Повярвайте на експерта! — Бел. прев. ↑

[2] Първопричината. — Бел. прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Ницше Залезът на боговете (7) (Или как се философства с чук в ръка)

Метаданни

Данни

Залезът на боговете

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧЕТИРИТЕ ВЕЛИКИ ЗАБЛУЖДЕНИЯ

— 1 —