Фридрих Ницше
Залезът на боговете (4) (Или как се философства с чук в ръка)

— 1 —

Питате ме какво означава идиосинкразията при философите?… Например това е недостигът на историческа духовност в намеренията и начина на мислене, омразата им към представата за бъдното, техният египтицизъм. Те смятат, че деисторизирайки нещо, му правят чест sub specie aeterni^[1], създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо. Те само убиваха и изкормваха — тези господа служители на бога-понятие; когато му се кланяха, те ставаха жизненоопасни. За тях смъртта, промяната, възрастта, както и растежът — това са все упреци, дори отрицания. Това, което е, няма да бъде; което ще бъде, то не е… И те всички отчаяно вярват в сегашното. Но понеже не могат да го уловят, те търсят основания за това, че им се изплъзва. Има някаква измама в това, че не можем да възприемем истински сегашното — а кой ли е измамникът? „Ето го! — крещят доволно те. — Това е чувствеността, сексуалността! Тези сетива, които и така са неморални, ни залъгват, мамят ни относно истинския свят. Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата — историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството — нали тя е «народ». Да си философ, да си мумия, да представяш монотоно-_теизма_^[2] винаги с маската на гробар! И най-вече да избягаш от тялото, от тази несъкрушима фиксидея на чувството, да го отречеш напълно, въоръжен с всички възможни грешки на логиката, и да го компрометирай!, въпреки цялата му дързост да се представя за истинско!“

— 2 —

Почтително оставям настрана името на Хераклит. Ако целият останал философски свят отхвърли истинността на чувствата, защото бяха израз на многозначност и промяна, то Хераклит ги пренебрегна, защото изразяваха нещата в тяхната протяжност и единство. И той е бил несправедлив спрямо тях. Те не лъжат нито по същество, както смятаха елеатите, нито пък по начина, посочен от него — чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи — както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната — те не заблуждават… Но Хераклит ще запази вечното си право в това, че неговата „действителност“, неговото „битие“, е една празна фикция. „Видимият свят“ е единствен, „истинският свят“ — просто измислен.

— 3 —

А всъщност какви съвършени органи за наблюдение са чувствата ни! Сетивата ни! Например носът, за когото още нито един философ не е говорил с почит и благодарност, е вероятно най-деликатният инструмент, който ни е предоставен; той установява и най-малките разлики в движението, които не може да контролира и спектоскопът. Днес ние притежаваме точно толкова наука, колкото, според собствената ни преценка, могат да поемат чувствата и сетивата ни — при все че ние всячески ги изостряме и въоръжаваме, та накрая ги научихме и да мислят. Останалото е израждане и антинаука: бих казал метафизика, теология, психология, познавателна теория. Или пък формална наука, учение за знаците, както логиката или приложната логика — математиката. В изброените дисциплини изобщо не се проявява действителността — дори не и като проблем; както не се проявява и въпросът: каква е изобщо стойността на една подобна знакова конвенция, каквато е логиката?

— 4 —

Другата идиосинкразия на философите е не по-малко опасна: тя се състои в смяната на първо и последно, на начало с край. Те поставят като начало онова, което винаги идва накрая (колко жалко — та то изобщо нямаше да дойде!), а „най-висшите“ понятия, т.е. най-общите, най-изпразнените от съдържание, последният полъх на изпаряващата се реалност — именно в началото, като начало. Отново техният начин за отдаване на почитта — висшето не трябва да израства от низшето, а и изобщо не трябва да израства отнякъде… Морал: всичко, което е от първа степен, трябва да бъде causa sui^[3]. Произходът му от нещо друго се смята вече за упрек, за съмнение в стойността му. Всички висши ценности, всички висши понятия са първостепенни: абсолютното, доброто, истинското, съвършеното — всичко това не може да е станало, трябва следователно да е causa sui. Но всичко това не би могло да не е нещо еднакво, единно — не би могло да влиза в противоречие със себе си. Оттук и глупавото понятие „бог“… Последното, най-слабото, най-изпразненото — поставено отпред, като причина за себе си, като ens realismum^[4]! Как ли е могло човечеството да приеме сериозно всички тия душевноболни и техните брътвежи! И колко скъпо е платило за това!…

— 5 —

Накрая да противопоставим на всичко това един коренно различен начин, по който ние (казвам ние от уважение) разглеждаме въпросите за измамата, лъжата, привидността. Някога са приемали промяната, бъдещето изобщо, като доказателство за привидност, като признак, че трябва да съществува нещо, което да ни измами. Напротив, днес ние виждаме — толкова, колкото ни принуждава предразсъдъкът „разум“ — единството, идентичността, продължителността, субстанцията, причината, същността, съществуването, действителността — всичко просто забулено в измама. Толкова сме убедени, на основата на строгите пресмятания, че тук се крие измама. Същото е и при движението на големите съзвездия: за заблудата при наблюдението е виновно окото ни, а тук долу — езикът. Езикът произхожда от времето на най-рудиментарната форма на психологията: ще изпаднем в грубо фетишизиране, ако осъзнаем и ако обясним основните предпоставки на езиковата метафизика — иначе казано, разума. Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща — едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща — едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства — че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума… Мног по-късно в един хилядократно възродил се свят, се появява сигурността — субективна увереност в употребата от философите на разумни категории, които изненадващо са осъзнати. Философите заключават, че тия категории не биха могли да произхождат от емпирията — защото цялата емпирия им противоречи. Тогава откъде произхождат? В Индия, както и в Гърция, са допускали една и съща грешка — „ние сме били вече в един по-висш свят (вместо в един по-низш, което би било самата истина!) и трябва да сме били божествени, защото притежаваме разума“! Фактически нищо дотук не е имало по-наивно обяснение от заблудата за действителността, формулирана от елеатите: „Всяко слово, всяка дума, изречена от нас, се отнася за действителността!“ Дори и противниците на елеатите са изпаднали под заблудата на своето понятие за „действителност“, пък и Демокрит, откривайки своя атом… Разум в езика! Ама че стар, изпечен лъжец! Мисля, че няма да се освободим от бога, докато още вярваме в граматиката…

— 6 —

Ще ми бъдете благодарни, ако формулирам един толкова нов и толкова съществен възглед в четири закона. По този начин ще улесня разбирането му, а същевременно ще предизвикам и противоречията.

Първи закон. Основанията, които посочват „този“ свят като привиден, много повече обосновават реалността му, друг вид реалност е абсолютно недоказана.

Втори закон. Определенията, които са дадени за „истинската действителност“, са всъщност определения за „не-действителността“, за нищото — „истинският свят“ е изграден от противоречия със същинския, реалния свят, в този смисъл така нареченият „истински свят“ е една морално-оптическа заблуда.

Трети закон. Няма никакъв смисъл да бълнуваме за „друг свят“ извън този, освен ако у нас не съществува могъщ инстинкт на отрицание, на омаловажаване и притъпяване на реалността — в такъв случай ние си отмъщаваме на живота чрез фантасмагорията за „друг“, „по-добър“ живот.

Четвърти закон. Да разделиш света на „истински“ и „привиден“ — това е вид християнство или кантианство (в последна сметка Кант все пак е един коварен християнин), а изобщо е предупреждение за упадък, за декадентство — симптом за упадъка на живота. Това, че художникът оценява по-високо привидността от реалното, изобщо не е противен довод, нито е в противоречие с казаното. Защото в изкуството „привидност“ означава още веднъж реалността, още един избор, усилване, корекция… Трагическият художник не е песимист — тъкмо той утвърждава всичко въпросително и ужасно — той е Дионисов…