Фридрих Ницше
Залезът на боговете (1) (Или как се философства с чук в ръка)

ПРЕДГОВОР

Да запазиш своята веселост пред мрачното и ужасно отговорно дело е повече от изкуство. И все пак — има ли на света нещо по-нужно от доброто настроение? Не успява онзи, на когото липсват дързост и лудория. Едва излишъкът от сила е доказателство за нейното съществуване. Преоценка на всички ценности — чудовищната черна въпросителна, засенчваща оногова, дръзнал да преоценява — такава съдбовна задача изисква всеки миг да си озарен от слънчевите лъчи, да си се отървал от тежката, от прекомерната сериозност. Всяко средство за целта е оправдано, всеки „случай“ е щастие. И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението. Една сентенция, въпросът за чийто произход предоставям на учената любознателност, отдавна вече е моят девиз: increscunt animi, virescit virtus^[1].

Друго средство, което при известни обстоятелства предпочитам, е изследването на боговете. На земята съществуват повече богове, отколкото реалности, оттук и моят „зъл поглед“ към този свят, и злото ми ухо… Да зададеш своите въпроси с чук в ръка и в отговор да чуеш известния кух, празен звук, свидетелствуващ за изсъхнали вътрешности — какво възхищение за човек с остър слух и особено за мен, стария психолог и мишелов, за когото всичко онова, което старателно притихва, трябва да прокънти оглушително.

Както се вижда от заглавието, това писание ще бъде една почивка преди всичко — едно слънчево зайче, едно отклонение от безделието на психолога. А защо не и една нова война? Този кратък текст е всъщност велико обявяване на война, а що се отнася до изследването на боговете, става дума не за временните, а за вечните богове, които чукът ще провери като камертон. Защото няма по-остарели, по-убедителни и по-високомерни богове… И по-кухи… Това не пречи на всички да вярват в тях, макар понякога, от благородство навярно, да не ги наричат богове.