Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Married Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis(2017)

Издание:

Автор: Пиърс Пол Рийд

Заглавие: Един женен мъж

Преводач: Петко Бочаров

Година на превод: 1981 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: юли 1981 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Рецензент: Вера Ганчева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Евгения Кръстанова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3713

История

  1. —Добавяне

Глава шеста

През целия втори ден от почивката си Джон беше тих и замислен. Излезе сам на дълга разходка сутринта, говори малко на обяд и прекара следобеда сам в библиотеката, където стоя до прозореца, загледан в дърветата. След чая заяви, че пак излиза на разходка. Клеър го предупреди да се върне навреме, за да се преоблече за вечерята у Масколови.

Генералът беше вън на ливадата. Като видя зет си да тръгва надолу по пътеката, той пресече двора и го пресрещна.

— Имаш ли нещо против да повървя с теб? — попита той.

— Не, разбира се.

Известно време крачиха мълчаливо. Юстъс попита дали Джон и Клеър ще излизат вечерта.

— Да. Ще ходим у Масколови.

— Ще ви почерпят с нещо хубаво.

— Би трябвало.

Отново мълчание.

— И с хаванска пура — каза генералът.

— Да свия ли една и за теб?

— Вече не ги пуша — рече Юстъс.

Повървяха мълчаливо.

— Видях, че четеш Толстой — каза Юстъс.

— Да.

— Тези песимистични разкази…

— Да.

— Бракът му го е съсипал.

— Чий брак?

— На Толстой. Във „Война и мир“ има един момент, когато старият княз Болконски казва на сина си: „Лоша работа, а?“ Княз Андрей го пита за какво говори. „Съпругата — казва Болконски. — Всички са еднакви. Но няма как. Човек не може да скочи назад.“

Джон се изчерви, но не каза нищо. Наблюдаваше някакъв гълъб, кацнал край пътя, който прелетя до клоните на един дъб.

— Истината е — продължи Юстъс, — че като остаряваш, често се разочароваш от живота.

— С теб така ли е? — попита Джон.

— Неизбежно — поклати глава Юстъс. — Аз бях войник.

— Защо войниците да се разочароват от живота повече, отколкото другите хора?

— Защото след последната война всички бяхме уверени, че никога вече няма да има война. Поне между великите сили. Прекадено опасно е. Всички ще хвръкнем във въздуха. Тъй че всички ние, потенциалните Уелингтъновци, трябваше да седнем зад бюрата и да набираме под знамената учени и техници.

— Поне останахте живи — каза Джон.

— Живи да, но излишни. Надживени от времето са не само уменията ни, но и качествата, на които ни бяха учили да се възхищаваме. Чест. Смелост. Дисциплина. Те също са толкова старомодни, колкото щиковете и револверите.

— Така е — рече Джон. — Тези думи не се използуват много от моето поколение.

— През моя живот станаха две неща — продължи Юстъс, — които ще променят човешката природа. Войникът вече не е войник, храбрия боец вече го няма…

— А другото?

— Контролът над раждаемостта. Противозачатъчните средства.

Джон се засмя.

— Те правят живота по-лесен.

— Но променят нещата, нали? Премахват необходимата връзка между физическата любов и продължаването на рода.

Джон пак се засмя.

— Нима някога хората са се любили само за да имат деца?

— Не, но знаеха, че жените трябва да бъдат верни, за да са сигурни, че децата им не са от други мъже. Сега това не важи. Верността е абстрактно задължение. Все по-трудно е да се върви по правия път.

Джон се обърна и погледна към хоризонта. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Човек може да престане да обича жена си, но тя остава майка на децата му — каза той.

— Вярно е — рече Юстъс. — Любовта свързва двама души през първите няколко години. После остават заедно заради децата. А след това всичко се превръща в навик.

— Не много светла перспектива, нали?

— Напротив. Третият етап е най-хубавият. Няма драми. Няма напрежение. Другарство. Все едно че членувате в един и същи клуб.

Когато се върнаха в къщи, Джон видя, че Клеър вече се е изкъпала. Потопи се в същата вода и затвори очи. Гърбът вече не го болеше — нямаше да умре, — но от безсънието през нощта се почувствува изтощен. Докато лежеше във ваната, малко гузно си припомни мислите и чувствата, които не му бяха позволили да заспи: на сутринта бе установил, че злобата, като болката в гърба, беше изчезнала и омразата, която беше изпитал към Клеър, изглеждаше като част от някакъв кошмар. Хвърли вината върху Толстой и още преди да отиде да закуси, върна „Смъртта на Иван Илич“ на полицата в библиотеката — притисната здраво между „Скот от Антарктида“ и „Оксфордски речник на собствените имена“.

И все пак меланхолията остана, като последица от епилептичен припадък. Защо, питаше се той, този пристъп на недоволство, когато, обективно погледнато, нямаше основания да се оплаква от живота? Спомни си за неосъществените си идеали, но сега във ваната разсъди, че той или вече ги няма, или пък ако ги има, достатъчно време му остава, за да им служи. Не беше ли възможно в края на краищата социалистическите му възгледи да са несполучливо копие на възгледите на баща му? И безпокойството от предната нощ да е било просто полуосъзнато чувство за вина, че е разочаровал покойния си баща — чувство, което, ако се анализираше, можеше да бъде обяснено с възпитанието през детските му години.

Излезе от ваната, уви се в кърпа и в спалнята най-неочаквано целуна Клеър. Тя се усмихна — може би не както някога, когато беше момиче, а както би се усмихнал човек, разбрал, че най-после кучето му се е опитомило. Джон обаче видя само усмивката, но не и съдържанието й, и това се отрази първо на неговата физиономия, а после и на образа му в огледалото, когато връзваше черната си папийонка.