Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (6)

Глава пета

Младежкият идеализъм, който измъчваше Джон тази нощ, не беше плод на неговата фантазия. До голяма степен го беше наследил от баща си, който, макар и да беше съдия в северните райони, хранеше силни симпатии към онези, които се наричаха по негово време просто бедни хора — за разлика от модерното днес понятие „работническа класа“. Бащата на баща му, т.е. дядото на Джон, беше имал воденица в Халифакс и макар строг презвитерианец, бе изпратил сина си в същото квакерско училище в Йорк, където по-късно бе учил и Джон.

Стар член на лейбъристката партия, бащата на Джон години наред беше защищавал безплатно или срещу символично възнаграждение бедняци срещу техните господари. Симпатизираше дори на виновните, защото знаеше, че бедността води до изкушения. „Нашите закони — каза той веднъж на Джон — не са дадени от бога, а са създадени от хората. Помисли какви хора ги създават и с каква цел — главно да се запази собствеността на тези, които я имат; от тези, които я нямат.“

Жена му, майката на Джон, дъщеря на учител, не възразяваше срещу идеалите на съпруга си, но не ги споделяше. Когато един лейбъристки министър му предложи съдийско място (което само по себе си беше опит да се внесе политически елемент в съдебната институция), първата му реакция беше да откаже; но жена му искаше той да приеме и като всички съпруги още от времето на Адам се наложи. Купиха си елегантна къща в едно село край Йорк, местните земевладелци ги канеха на вечеря и до края на живота си съдията раздаваше правосъдие според закони, в които вярваше само наполовина.

Без някаква особена настойчивост той предаде своите възгледи на сина си Джон и на дъщеря си Сара, сякаш и двамата бягаха в щафета към по-доброто бъдеще на човечеството. Сара стана учителка, преподаваше в бедняшки училища, омъжи се за учител и роди три деца. Джон отиде в Оксфорд, където, воден от радикалните си идеи, се включи в клуба на лейбъристите и при разискванията подкрепяше левите предложения. Но по същото време се сприятели и със синовете на някои от тези поземлени собственици в Йоркшър, у които неговите родители ходеха на гости, и понеже във вените му течеше и майчина кръв, постепенно забеляза, че колегите му социалисти са досадни, а момчетата от клуба „Бълингдън“^[1] — остроумни и изискани. Започна да ходи все по-рядко на събрания на лейбъристите и се кандидатира да бъде приет в един клуб, който беше едновременно по-голям и по-трудно достъпен от „Бълингдън“. Изучи неписаните правила, приеха го в клуба и тръгна на излети във вили извън Оксфорд. Поддържаше връзки със същите приятели и след като напусна Оксфорд, получи право на адвокатска практика в Лондон и чрез тях след известно време се запозна с Клеър. Ако през целия този период все още се наричаше социалист, правеше го, защото това, изглежда, забавляваше приятелите му.

Един от тези оксфордски приятели беше Хенри Маскол, чийто баща беше собственик на земя край Кроумър. Самият Хенри, итънски възпитаник, беше един от тези банкери, които в безсънните си нощи Джон обвиняваше за своя начин на живот. Трудно можеше да обвини Клеър за това приятелство, тъй като Джон се беше запознал пръв с Хенри в Оксфорд. Разбира се, те станаха по-добри приятели, след като се ожениха, защото след брака човек често сменя приятелите си, докато намери подходящата си среда. Другите, които бяха по-приятни на Джон, бяха прекалено сериозни за Клеър или пък жените им бяха с тежък характер, а някои нейни приятелки бяха прекалено глупави или банални, за да се харесат на Джон. Семейство Маскол обаче беше подходящо за семейство Стрикланд: всяка двойка се чувствуваше поласкана от компанията на другата, а в тяхната среда това често биваше основа за приятелство. Двете жени бяха еднакво хубави, и двете се обличаха елегантно. Произхождаха от една и съща среда (макар че Мери не беше католичка) и характерите им си приличаха: бяха тихи и почти стеснителни в компания, особено край прекалено отворените си мъже. Но и двете бяха необикновено упорити.

Други фактори от практически характер ги правеха не просто обикновени познати, а интимни приятели, които могат да се обадят в последния момент и да се поканят на кино: децата им бяха почти на една възраст, а и двете семейства ходеха в Норфолк през лятото. Поканата за вечеря, отправена на пазара в Кроумър, беше само първата от серия покани у едното или другото семейство — на обяд, на вечеря, на пикник на морския бряг. Клеър и Джон ходеха много по-често у Масколови, отколкото Хенри и Мери идваха у родителите на Клеър, защото Масколови имаха готвач и лакей, докато у семейство Лок храната се готвеше от Хелън, а виното се наливаше от пенсионирания генерал. И тъкмо поради лакея и готвача Джон и Клеър се обличаха специално за вечерите у Масколови, а Хенри и Мери ходеха по „домашному“ у Лок.