Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (52)

Глава девета

На другия ден, в събота, Джон заведе децата си на обяд у Пола на Първз Мюз. Тя вече беше напълнила цял шкаф с играчки и игри за тях, а специално за този случай им беше купила по една кошничка с френски шоколади, увити в ярки цветни станиоли. Децата отидоха да играят на горния етаж, а Джон седна с чаша аперитив в кухнята и преглеждаше сутрешния вестник, докато Пола приготвяше обяда.

— Мислил ли си как ще подредим къщата? — попита тя, изправена пред мивката с гръб към Джон.

— Моля?

— Вчера свършихме — каза Пола. — В понеделник декораторите могат да почват.

— Добре.

— Знам как да направя всекидневната и хола, но какво ще кажеш за твоя кабинет?

— Харесвам обикновените бели стени.

— Като във вашата всекидневна? Интересно. Винаги съм си ги обяснявала с липса на въображение у Клеър — засмя се тя. — Във всеки случай бялото не е хубаво за Лондон, защото мръсотията личи.

Джон не отговори.

— Все пак мисля, че най-доброто за домашен кабинет е цветът на недоизпечен ростбиф или зелено като сукното на маса за билярд. Не, то е прекалено светло. По-скоро масленозелено. Трябва да видиш библиотеката на френското посолство — такъв цвят имам пред вид.

— Направи го както искаш — каза Джон.

Тя се обърна с лице към него.

— От теб зависи, разбира се. Това ще бъде твоят кабинет. Ако искаш бели стени, нека да са бели стени.

— Все едно ми е.

Пола изтри ръцете си в престилката и седна до него.

— Какво ти е? — попита тя.

— Нищо. Защо?

— Изглеждаш подтиснат. Зле ли си спал?

— Не. Добре съм.

— Прекадено много работиш. Товариш се с много адвокатска работа. Трябва да пазиш силите си за Парламента.

— Трябва да печеля пари.

— Още малко ще бъде така.

— А повечето от това, което върша в Камарата, е губене на време.

— Имай търпение. Скоро ще те включат в някоя комисия или ще получиш пост в държавната администрация. Оня ден татко се срещнал с Харолд Левър и доколкото разбирам, там много добре знаят, че ти съществуваш.

Джон се намръщи и се загледа във вестника.

— Има нещо, нали? — попита Пола.

— Не.

Тя се изправи.

— Не ми казвай, ако не искаш, но те познавам достатъчно, за да разбера, когато нещо не е в ред.

Докато обядваха, Пола описа подготовката за сватбата. Ана ще бъде една от четирите шаферки, а Том и един втори братовчед на Пола, на име Хамиш Джерард, ще са двамата пажове. Момичетата ще бъдат облечени в дълги зелени рокли от муселин с високи корсажи, а косите им ще са закичени с венчета; момчетата ще бъдат в хусарски униформи с високи кожени ботуши.

— Костюмите ще бъдат много полезни после за балове с маски — каза Пола на Том.

— Ще имам ли сабя? — попита той.

— Не знам — каза Пола. — Не искаме да се спъваш в църквата.

— Няма да се спъвам — рече Том.

— Добре, ще видим. — Тя се обърна към Джон. — А ти с какво ще бъдеш облечен?

— Имам един дневен официален костюм.

— Какъв модел?

— Обикновен модел.

— Черно сако и раиран панталон?

— Да.

— Надявах се, че ще си ушиеш нов костюм.

— Този не е много стар. Обличал съм го пет-шест пъти.

Тя стисна зъби.

— Сигурно, но ако можеш да отделиш около час през другата седмица, ще отидем при татковия шивач и той ще ти вземе мерки за нов костюм — едноцветен, гълъбовосив.

Джон се навъси.

— Не прекаляваш ли малко с тази сватба?

— Какво имаш пред вид?

— Колко души ще бъдат поканени?

— Зависи ти кого искаш да поканиш. Списъкът на мама надхвърля двеста души, но не вярвам да дойдат всички.

— Не мислиш ли, че е проява на лош вкус да се женим по този начин толкова скоро след… — Той погледна към децата и не довърши изречението си.

— Аз не съм искала голяма сватба — отвърна Пола. — Бих била щастлива и ако само се регистрираме, но съм единственото дете на мама и татко и не мислиш ли, че би било малко егоистично от наша страна да ги лишим от нещо, което са чакали толкова години само защото ти си вдовец?

— Да, може би…

— Шест месеца изчакване е съвсем прилично.

— Да.

— Особено след като всички знаят, че сме се познавали и преди това.

Въпреки че пред Пола отричаше, Джон несъмнено беше подтиснат този ден или по-точно беше раздразнителен и затворен в себе си. Погледна я през кухненската маса и установи, че е хубава както винаги — това, че обичаше да се разпорежда, не беше ново, идеите й бяха винаги разумни и когато я гледаше, Джон изпитваше към нея същата нежност, както и преди — но тези чувства някак се засенчваха от неопределеното безпокойство, сякаш неразбираем говор на чужда радиостанция се намесваше в предаване на лирична музика.

Следобед отидоха още веднъж да видят къщата на Лорд Норт Стрийт, но Джон не успя да си наложи да прояви поне престорен интерес по въпроса в коя стая какви килими и завеси ще сложат. Пола се ядоса и каза:

— Държиш се, като че ли не искаш да живееш тук, а аз избрах тази проклета къща заради теб.

— Искам да живея тук — каза Джон неубедително, — но трябва да си спомниш, че историята с килимите и завесите вече ми е минавала през главата.

Пола стана мрачна и не отговори. Скоро след това Джон тръгна да води децата на чай у техни приятелчета — той и Пола се целунаха, преди да се разделят.

Когато остана сам в къщи да пие чай и да чете Хансърд, мъчителната меланхолия го овладя изцяло. С нарастваща тревога Джон започна да разпознава симптомите на своя „иваниличитис“, което му се струваше невъзможно, откакто бе открил лечебно средство срещу него — нали беше станал лейбъристки политик, помагаше на бедните. Тогава си спомни писмата. Тъкмо те го бяха разстроили. Отиде до писалището на Клеър и ги извади от чекмеджето, сякаш допирът му с тях щеше да промени пагубното им въздействие. Прочете ги още веднъж — някои пасажи прескачаше, други препрочиташе — и се опитваше да си даде сметка, спокойно и разумно, защо го бяха разстроили толкова много.

Преди всичко беше наистина равносилно на шок да чуеш гласа на Клеър от гроба — докато четеше писмата, той действително чуваше как тя произнася на глас думите. Беше крайно неприятно, че между редовете прозираше властното й сексуално влечение към Хенри Маскол. Естествено неприятно му беше и да разбере колко малко го е уважавала, въпреки че като се замислеше, си даваше сметка, че е трябвало да го отгатне по-рано от отношението й към политическите му амбиции. Още по-неприятно му беше, че главната вина за изневярата на Клеър падаше върху него, макар тя да обвиняваше само себе си. Чувствуваше, че тя някак си го е надхитрила, защото, без да използува неговата изневяра като извинение за своята, тя явно смяташе, че Джон е престанал да я обича. Ако не я обичаше, защо страдаше сега? С какво право можеше тя да твърди, че я е изоставил заради кариерата си — нея, другарката му в живота, майката на децата му, заради някакви сенилни пенсионери от Хакни и заради безинтересните дебати в Камарата? Може би наистина е суетен, надут, педантичен и скучен — но защо, след като е видяла това у него, не е могла също да види, че обичта и уважението му към нея са толкова силни, че са станали съставна част от личността му?

Беше горещо. Отиде да отвори един от големите прозорци на всекидневната, които гледаха към улицата. Заедно с чистия въздух в стаята влезе и шумът отвън: вълната на уличното движение при светофарите на Холанд Парк Авеню, виковете на децата от градската градина зад площада, влезе и ароматът на клематиса, който Клеър беше посадила преди десет години.

Върна се на стола и отново зачете писмата. Положително на тях се дължеше част от тревогата му. През дванадесетте години и половина брачен живот той и Клеър бяха расли заедно като преплетените стебла на клематиса и Джон знаеше, че вече не е достатъчно гъвкав, за да расте отново сам. Разбира се, налице беше Пола, чиито филизи търсеха къде да се захванат в извивките на старото стебло. Тя щеше да расте до него и непременно щеше да го покрие, тъй че след години, когато се любуват на цъфналия клематис, хората няма да познаят, че това, което виждат, е израснало върху чепатия ствол на друго, по-старо растение. Той въздъхна, защото беше открил причината за меланхолията — беше разбрал, че любовта му към Пола е като любовта на Клеър към Хенри Маскол, че и той като нея беше потърсил отдушник, че никога нямаше да обича Пола така спокойно, уравновесено и братски, както беше обичал Клеър. Просто беше вече много остарял. И разбра, че цял живот ще трябва да демонстрира страст, за да крие липсата на дълбочина в своята любов.

 

 

Децата се върнаха — доведоха ги родителите на приятелчетата им. Джон ги изкъпа, почете им и ги сложи да спят. Мисис Джайлс дойде да стои при тях, защото Джон и Пола бяха поканени на вечеря у семейство Баркли. Имаше още шестима гости, между които Мики Нийл и Мери Маскол. Джон възвърна формата си с три чаши уиски. Той подкачи домакините за истерията, която ги беше обзела преди изборите. Къде им са сега политическите комисари? Къде им е революцията?

— О, не ние приказвахме за такива неща — каза Ева Баркли. — Добрият стар Хенри ги говореше.

При тези думи Мери Маскол се изчерви и настъпи неловко мълчание. После разговорът се поднови. Всички се държаха добре. Вечерята мина успешно.

Когато си тръгваха, Мери и Пола се уговориха да отидат някога четиримата на кино или на театър.

— Шефът на парламентарната ти група не те ли кара да се прибираш в десет като добро момче? — попита Мики.

— Не всяка вечер — отвърна Джон.

Двете жени се уговориха да се чуят по телефона, от което трябваше да се подразбира, че то никога няма да стане. После двете двойки тръгнаха в различни посоки. Джон и Пола се върнаха на Първз Мюз, където, леко пияни, се любиха грубо и шумно.

 

 

Джон се върна на Холанд Парк в един през нощта и сутринта стана навреме, за да даде на децата си да закусят и да ги заведе на църква. Тримата седнаха един до друг на скамейка близо до олтара. Над тях на дървен пиедестал се издигаше оцветена гипсова статуя на Христос. Той сочеше кървящото си сърце, което се подаваше от гърдите му. „За какво са й били на Клеър тези неща?“ — запита се Джон. Наистина, за какво й бяха служили тези глупави идоли? Ето нещо, което го беше учудило в писмата й: че толкова сериозно се е отнасяла към бога и религията. Джон винаги бе смятал, че тя ходи на църква по навик и че възпитава и децата в католически дух заради майка си. Никога не беше я чувал или виждал да се моли, а тя явно се е молела през цялото време. Колко странно, че човек може да живее с една жена повече от дванадесет години и да не узнае какво мисли тя. Зад хладния поглед на сините си очи Клеър не само беше копняла за Хенри Маскол, но и беше разговаряла с бога.

Колко странно беше също, че нейната представа за Джон толкова се е различавала от неговата представа за себе си. „Какъв човек съм в същност?“ — запита се той. Мил и педантичен досадник, за какъвто го е смятала Клеър? Суетен и глупав лицемер, както е мислел Хенри? Изкусен амбициозен политик, какъвто е според Пола? Или свестния човек и съвестния идеалист, какъвто е в собствените си очи? Огледалото дава точно отражение на външния вид, но има ли такова огледало, в което човек да види отразени характера и личността си? Възможно ли е да опознаваме себе си само чрез другите? И ако е така, не се ли стремим да се виждаме само чрез очите на онези, които ни харесват? Нима Гордън Прат не му беше приятен главно защото вярваше в политическото му бъдеще? Та нали у Пола го привличаше не толкова лицето и фигурата й, дори не толкова младостта, елегантността и богатството й, колкото това, че хубавите й кафяви очи отразяваха личността му с възхищение?

Сега разбра, че тъкмо това го бе разтърсило най-много в писмата на Клеър — те доказваха, че той не е такъв, за какъвто се мислеше, а също като тази статуя на Христос, с кървящото сърце — различен за различните хора, а собствената му представа за себе си е, под влияние на самолюбието, може би най-неточната от всички.

От олтара се чу звън на камбанка. Том и Ана коленичиха и Джон също падна на колене. Мисълта, че човек може да познава всички други освен себе си отново предизвика в съзнанието му философски световъртеж, защото тя сякаш рушеше основите, върху които човек гради живота си. Другите могат да бъдат преценявани според това, което вършат и говорят; но дори и в този случай твърде различни мотиви могат да диктуват едни и същи думи и дела. Клеър беше смятала Хенри Маскол за сатана, защото й беше предложил да спи с него и беше настоявал тя да избере времето и мястото. Отец Майкъл споделяше това виждане и Джон, разбира се, също смяташе Хенри за лош, омразен човек. Но не беше ли възможно, не бе ли дори вероятно Хенри да се е мислел за добро момче, което проявява приятелски жест към една привлекателна жена, чийто съпруг се люби с друга? Не е ли също възможно, не от желание да унижава, а от коректност, да е настоявал тя да покаже, че знае какво прави, като определи времето и мястото?

Възможно беше и той, Джон Стрикланд, да изглежда от определена гледна точка също толкова лош, колкото Хенри Маскол. Спомни си Иван Илич: „Може би не съм живял, както е трябвало?“ — И отговорът му: „Но как е възможно, когато правих всичко както му е редът?“ Не можеше ли и той да каже същото? Джили Маскол? Дребен флирт. Пола? Коленете му бяха изтръпнали и той облегна гръб на задната пейка. Повечето преуспели мъже имат любовници, а при мъжете е по-друго; поне никога не беше давал аванси на жената на свой приятел.

Камбанката звънна още веднъж. Том и Ана вдигнаха глави и погледнаха към олтара, когато свещеникът издигна нафората над главата си. И тази нафора? Наистина ли Клеър беше вярвала, че тя е от плътта на Христос и че Христос е син на бога? Полезно би било, разбира се, ако имаше бог, защото той поне би могъл да прозре през самонадеяността на човека и през предубеждението на приятелите и враговете му, да види истинската личност. Той поне би могъл да пресее доброто от злото във всяка негова постъпка. „Дори и аз бих повярвал в бога, помисли си Джон, ако той може да ми покаже какъв човек съм в същност.“