Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (48)

Глава пета

Общите парламентарни избори бяха произведени на 28-и февруари. До полунощ гласовете в избирателните райони Хакни и Харингей бяха преброени и резултатите обявени в общинската зала на Хакни. Джон Стрикланд беше избран с мнозинство от 8328 гласа. Привържениците му го аплодираха и той произнесе кратка реч. След това имаше почерпка, уредена от лейбъристкия пълномощник на Джон и Гордън Прат в стаите на изборния комитет, и Джон заведе Пола, без да обяснява коя е.

Мнозинството, с което беше спечелил, почти не се различаваше от това на О’Грейди през 1970. Но когато дойде време за обявяване на резултатите, беше станало вече ясно, че консерваторите не са получили подкрепата, на която се бяха надявали, и че в цялата страна се е проявило едно леко предпочитание към лейбъристката и либералната партия. В залата на Хакни бяха поставили телевизор и всеки път, щом биваше обявяван добър резултат, или щом на екрана се появеше лидерът на лейбъристите, Харолд Уилсън, щастливите другари на Джон надаваха все по-пиянски викове. Но това бяха викове на футболни запалянковци, чийто отбор е спечелил мача, а не смразяващи кръвта викове на жадни за отмъщение революционери и Джон изпита, освен радостта от победата, едно чисто професионално задоволство, че неговият безпристрастен анализ на общественото настроение се е оказал по-точен от хистеричните страхове на буржоазните му приятели.

Децата бяха останали при родителите на Клеър в Бъси, затова Джон отиде с Пола в къщата й на Първз Мюз. На следващата сутрин, когато се пробуди в десет часа, той вече отлично знаеше къде е. Пола пак беше станала по-рано — мирис на кафе се носеше от витата стълба и слизайки долу, облечен в своя халат, Джон намери всички сутрешни вестници върху кухненската маса.

— Нямаме абсолютно мнозинство и Хийт няма да подаде оставка — каза Пола.

— Ще се види принуден.

— Зависи от либералите… — Тя постави пред него чиния с бекон и яйце. — Закуска на победата. Снощи ти беше великолепен — каза тя и седна до Джон, а той започна да яде и да разглежда вестниците. — Истински горда бях с теб. Много хора виждаха в теб човека, който слага начало на нещо голямо. В залата до мен имаше някакъв мъж, който каза: „Ще отиде много далеч, тоя там.“

Джон се усмихна:

— Не очаквай кой знае какво.

— Не очаквам нищо. Просто бъди това, което си. Размених няколко думи с онзи твой приятел от партията. Как му беше името? Журналистът, женен за ирландка…

— Гордън.

— Да. Той каза, че те познава още от „Оксфорд“…

— Живяхме в една квартира, след като завършихме.

— Той вярва в теб не по-малко от мен. Каза, че страшно силно впечатление му е направило, дето не си допуснал смъртта на Клеър да те извади от равновесие, дето си продължил към целта въпреки всичко.

— На теб дължа…

— Не, не на мен. Той каза и мисля, че наистина е прозорлив, каза, че в същност онова, което ти е липсвало досега, е била самоувереността. Според него нашите учебни заведения изграждат у подрастващите представата, че важно е онова, което стои на повърхността: подходящото училище, подходящият университет, подходящото произношение, подходящата съпруга, и че законът, с неговия акцент върху съдебната практика и процедурните правила, върши същото; че ти си бил задушен от това, което той нарича „класова култура“, но че сега истинските ти чувства и идеали се освобождават и те правят по-убедителен пред самия теб. Схващаш ли му мисълта?

— Да — каза Джон с уста, пълна с бекон и яйце.

— Той каза също… — Тя се поколеба. — Сигурно нямаше да го каже, ако не беше пиян, тъй че може би не бива да го повтарям.

— Напротив, продължавай — рече Джон, като се опитваше едновременно да я слуша и да си чете вестника.

— Каза също, че Клеър те е възпирала. — Тя замълча, като че ли искаше да разбере дали ще му е приятно да се говори за мъртвата му жена.

— По какъв начин?

— Като не е споделяла твоите идеи, като не е оценявала истинските ти възможности.

— Клеър не беше социалистка…

— Гордън нямаше пред вид само политическите ти възможности, макар да си служеше с купища думи от политическия жаргон. Каза, че много добре те е познавал по времето, когато си се запознал с Клеър и че според него ти си се влюбил в нея и си се оженил… Впрочем ще ти го цитирам точно: „за да си осигуриш семейна база в елитарната буржоазна култура“.

Джон се усмихна.

— Сигурно е бил много пиян.

— И все пак наистина беше убеден в това, което казваше. Смяташе, че след женитбата са ви свързвали общите интереси, като къщата и децата, но под повърхността целите ви са били различни и взаимно сте се подтискали. Той каза, че би било все едно, ако Дантон се е оженил за Мария Антоанета.

— Трябвало е да стане съветник по брачните проблеми — измърмори Джон, обръщайки страниците на вестника.

— Има кратка информация за убийството — рече Пола.

— Къде?

— На трета страница, в долния край.

Съобщението беше кратко и гласеше, че банкер на име Хенри Маскол и една жена са били намерени убити във вила в Уилтшър.

— Все някой ден трябваше да се появи — каза Джон.

— А днешният ден е подходящ, нали? Всеки ще чете вестника за изборите.

— Името на Клеър не се споменава.

— В „Таймс“ не се споменава. Но в „Дейли Телеграф“ го има. А в „Дейли Мейл“ информацията е злобна. На твое място не бих я чела.

— Какво казват в нея?

— Лошото е в това, което премълчават.

— Дават ли името на Клеър?

— Да.

— А в „Гардиън“? — попита Джон, мислейки за Юстъс и Хелън.

— Там няма нищо.

— Това поне е добре.

— Между другото — каза Пола — купила съм ти подарък. По случай победата.

Джон вдигна очи от вестника: не обичаше нито да купува, нито да получава подаръци.

— Какъв подарък?

— Страх ме е да не се сърдиш…

— Защо да се сърдя?

— Не знам… — промълви тя кротко.

— Дай го и ще видим.

— Не мога да го кача дотук.

— Защо да не можеш?

— Защото е доста тежичък.

— За какво става дума?

— Ела и виж.

Двамата станаха от кухненската маса и Пола го отведе до прозореца, който гледаше към улицата.

— Ето там — посочи тя.

Той видя паркирано до къщата едно блестящо, тъмносиньо волво — комби.

— Това ли е подаръкът?

— Да. Сърдиш ли се?

— Разбира се, че не се сърдя. Чудесна е.

— Помислих си, че след като полицията се бави с обследването на старата кола… пък и без това тя е вече много остаряла, нали?

— Но туй новото, то струва страшно много.

— Не чак толкоз. Но не знам дали ти харесва. Ти може би искаш друга кола. Тази е голяма, но си помислих, че е добра за децата…

— Идеална е.

— Цветът харесва ли ти? Винаги можем да я сменим…

Той се обърна и я целуна.

— Много си мила с мен.

— Нормално е да си мил с човека, когото обичаш.

— И си много щедра.

— Не е щедрост това. Нищо не ти давам, защото всичко, което имам, е твое.

 

 

Макар Пола да беше освободила един от вградените си гардероби за растящия брой дрехи, които Джон вече държеше в къщата й на Първз Мюз, и двамата притежаваха достатъчно чувство за приличие, за да знаят, че трябва да минат няколко месеца, преди да заживеят заедно. Затова, щом децата се върнаха от Бъси, Джон също се върна в дома си на Холанд Парк. Но там Пола взе нещата в свои ръце. Тя назначи гувернантка от Норланд за децата и пъргава домашна помощница, която идваше всеки ден да чисти къщата, да пере и глади бельото. Грижеше се Том да отива всеки понеделник на училище с парите за обедите през цялата седмица и с банските гащета всеки втори четвъртък, а Ана да не пропуска след училище балетния си курс във вторник следобед и уроците си по пиано в събота сутрин. Това даваше на Джон възможност не само да работи за кариерата си като член на Парламента, но и да възобнови адвокатската си практика.

Единствената сянка над тази ефикасна организация на живота му беше настроението на децата. Чак след като се върнаха в къщи и намериха две непознати жени на мястото на майка си, те, изглежда, за пръв път разбраха, че Клеър е мъртва завинаги. Не казваха нищо, но радостта им изчезна. Бяха бледи, тъжни и се държаха неестествено. На Джон също му беше странно да ги вижда толкова добре нагласени и непривично учтиви и някак си му беше неудобно от Пола и гувернантката да си играе и боричка с тях както едно време. Когато можеше, той се прибираше за чая, но те сякаш винаги имаха чувството, че времето, което им е отделил, е насила дадено, защото му е скъпо за други неща. В неделните дни беше същото. Той се заричаше да ги посвещава на семейството, ала толкова други неща владееха ума му, че, без да иска, се дразнеше да бездействува с часове и да наблюдава как Том кара велосипеда си или как Ана се развява на люлката.

От друга страна, му беше неприятно и да живее отделно от Пола — макар и формално. Обядваха заедно в ресторанта на Камарата на общините, или в някои от ресторантите около Уестминстър и два или три пъти в седмицата той се отбиваше на Първз Мюз на път за в къщи. Ала сега, след напрегнатите дни, когато политическата дейност се прибавяше към адвокатския труд, много често му се случваше да е изтощен. И все по-омразен му ставаше мигът към един след полунощ, когато трябваше да се отдели от мекото, топло и парфюмирано тяло на Пола, да облече старите си дрехи и да подкара колата към Холанд Парк. Неприятно му беше и да срещне на масата за закуска лицето на гувернантката от Норланд с нос като клюн. Ето защо той и Пола решиха, че на благоприличието не са му нужни повече от шест месеца след смъртта на Клеър, и че на 3-и август, събота, ще се съберат, или по-точно, за да се опростят нещата, ще се оженят в Принет Парк.