Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (43)

Глава дванадесета

Върнаха се в неделя следобед. Джон остави Пола в Първз Мюз и след това с нейната ланчия отиде у дома си на Холанд Парк. Пола го беше посъветвала да остане там през нощта, в случай че Клеър телефонира от Бъси. Затова той отново включи телефона. Малко по-късно се обади тъща му, Хелън Лок.

— Джон. Ти ли си?

— Да.

— Телефонът ви нещо не е в ред. Дава постоянно заето.

— Децата го бяха оставили отворен на горния етаж.

— Ясно. Клеър там ли е?

— Не. Не е ли при теб?

— Каза, че ще остави колата в Лондон и ще вземе влака, който тръгва към дванадесет, но не дойде нито с него, нито със следващия.

— Ти звъня ли във вилата?

— Да. Не отговаря.

— И тя не се е обаждала?

— Не. А Юстъс си е бил в къщи цял ден.

— Може би телефонът ви не е в ред.

— Не, работи. Джойс Сюъл се обажда два пъти днес следобед.

— Странно. Волвото не е тук, тъй че сигурно е решила да пътува с него.

— Каза ми, че колата ти трябва в Лондон.

— Да, разбрахме се, че ще я остави тук.

— Дано не е катастрофирала.

— Ще проверя — каза Джон — и по-късно ще ти се обадя.

Джон остави слушалката и веднага пак я вдигна, за да позвъни в полицията. Запита дали през деня е ставала катастрофа с жълто волво — комби. Когато му отговориха, че такова нещо не е имало, той се изплаши, да не би да е паднала по стълбите или да я е ударил ток във вилата. Помисли кои приятели или съседи може да са в Уилтшър в неделя вечер през февруари, но накрая реши, че ще бъде по-просто сам да отиде дотам с ланчията, за да се успокои.

Тръгна в седем и стигна до вилата след малко повече от час. В двора бяха паркирани две коли — жълтото волво и един син форд кортина. Прозорците на всекидневната и на спалнята на горния етаж светеха. Джон остави ланчията до волвото и се насочи към задния вход. Не беше заключено. Влезе и извика Клеър. Никой не отговори. Отиде във всекидневната. Лампата светеше, но огънят беше угаснал. Извика отново и пак никой не отговори. Вече щеше да излезе от стаята, когато забеляза, че една от завесите пред стъклената врата към терасата беше наполовина откъсната от корниза. Тръгна натам и видя между завесите голо тяло, опряно неподвижно на стъклото, сякаш гледаше към градината. Черна дупка колкото грейпфрут зееше под дясното рамо и черна струйка кръв се беше стекла до бедрото. Беше Клеър — мъртва, седнала на петите си, с гърди, сплескани като миди в стъклото. Двете й ръце висяха отстрани.

Джон остана неподвижен, без да изпита в момента друго чувство освен страх. Ослуша се и се стрелна към вратата бързо и леко като балетист; но преди да я стигне, осъзна, че кръвта е черна и засъхнала. Значи, Клеър е стояла така дълго. Затова се върна да разгледа тялото й. Не се решаваше да го докосне и тъй като челото й беше опряно в стъклената врата, не можеше да види изражението на лицето й. Огледа раната на гърба: в червената плът се виждаха черни сачми и частици от бяла кост. Ясно беше, че е убита с ловна пушка от близко разстояние.

Джон остави трупа на Клеър опрян на стъклената врата и тръгна към стълбите. В спалнята светеше. Той се качи, за да разбере повече за случилото се, и първото, което видя, беше, че одеялата са смъкнати от леглото, а чаршафите смачкани, като че ли е имало борба; после забеляза разпилените на пода дрехи — мъжки и женски. Мъжките не бяха негови. Но и чистото копринено бельо със скъпи дантели беше сигурно чуждо, а не на Клеър. За момент помисли, че е сбъркал, че това долу не е тялото на Клеър, ала погледът му падна върху една нова копринена фуста, до която лежаха нейната тъмносиня блуза и черната й пола. Джон влезе по-навътре в стаята и очите му се спряха на друго, също голо тяло, което лежеше на пода между леглото и стената. Приближи се. Тялото беше мъжко, но половината глава беше отнесена от изстрела, затова Джон се вгледа в черните косми на гърдите и в посинелите полови органи, сякаш чрез тях щеше да познае човека. В началото помисли, че не познава този мъж и чак след като се вгледа в главата и в останките от устните, различи Хенри Маскол.

Огледа стаята. Всичко друго си стоеше така, както го бяха оставили последния път, когато идваха тук. Загледа се в тапетите, особено в местата, където преди години не беше успял да ги залепи тъй, че фигурите да се срещнат. После, когато умът му постепенно осъзна това, което очите му бяха видели, започна да се олюлява. Потътри се към стълбите, зашеметен от страх, ярост, тъга и ревност, и седна на първото стъпало. Не искаше да види отново тялото, което му беше изневерило: при мисълта, че студените й бедра са били гледани и галени от друг мъж, ревността победи мъката и той за миг помисли за мъртвия на пода със злорадство.

Но след това адвокатският му рефлекс го сблъска с мисълта, че когато една жена и любовникът й бъдат намерени убити, обикновено убиецът е съпругът. Сега страхът надви желанието за отмъщение и Джон се замисли дали може да даде достатъчно подробен отчет за времето от тръгването на Клеър от Лондон до неговото пристигане във вилата, за да отхвърли всякакво подозрение, че той ги е убил. Можеше да разчита на Пола и на родителите й да потвърдят, че е бил в Принет Парк до неделя следобед; а тъща му щеше да свидетелствува, че е бил в дома си на Холанд Парк вечерта, когато му се е обадила по телефона; но какво щеше да стане, ако Клеър и Хенри са умрели около средата на следобедните часове? Тогава, ако е карал бързо, той би могъл да е убиецът. Или пък ако са умрели вечерта, малко преди пристигането му? В съда Джон беше виждал да се срутват толкова алибита, че внезапно се усъмни и в своето. Трябваше да отиде при Пола. Тя щеше да се закълне, че той не се е отделял от нея, че са били заедно през целия уикенд. Слезе по стълбите и като остави къщата точно така, както я бе намерил, тръгна обратно за Лондон.

Докато караше по магистралата край летището „Хийтроу“, Джон си спомни как двамата с Клеър бяха пътували за последен път до Франция и избухна в сълзи. Но тъй като основното чувство, което го владееше, беше страхът, той се изплаши да не би Пола да види, че му е мъчно за Клеър и да не потвърди алибито му за часовете след раздялата им този следобед. Когато стигна до Първз Мюз, паркира ланчията близо до дома й зад един бял форд ескорт и изчака в тъмнината да възвърне самообладанието си.

Беше след десет вечерта, но във всекидневната на горния етаж още светеше, тъй че Джон влезе в кухнята и без да пали лампата, отиде до витата стълба. Когато стигна горе, светлината за миг го заслепи. Като го видя, Пола стана, но друга фигура на млад мъж остана да седи на канапето.

— Извинете — каза Джон, — не знаех…

— Заповядай — рече Пола. — Тери е тук. Минавал насам…

Слисан от доказателствата, че не само жена му е изневерявала и е убита с любовника си, но и че при любовницата му е на гости нейният бивш любовник, с когото тя се бе заклела да не се вижда вече никога, Джон залитна като слаб актьор, който играе роля в мелодрама. Опря се с една ръка на познатата масичка с напитките, за да не падне.

Тери Пайк стана. Лицето му беше безизразно.

— Здрасти, шефе — каза той.

— По-добре да си отивам — рече Джон.

— Не ставай глупав — каза Пола.

— Не ти, аз се измитам — каза Тери. На устните му се появи лека усмивка.

Джон почувствува слабост в коленете и седна на страничната облегалка на канапето.

— Къде ми е чантата? — попита Тери.

— Ето я — отвърна Пола и му подаде син платнен сак.

— До скоро — каза Тери.

Пола не отговори. Джон забеляза, че Тери й смигна, преди да изчезне надолу по стълбата.

— Ти обеща… — едва изрече с пресипнал глас той.

— Изглеждаш ужасно — каза Пола. — Ела да седнеш край огъня.

— Ти обеща вече никога да не се виждаш с него.

— Той просто минавал насам. Това е всичко.

— Тогава защо си носеше нещата?

— Какви неща?

— Дрехите в чантата.

Тя сви рамене.

— О, предполагам, че се е надявал да остане през нощта. Надявал се е да преспи при мен в името на спомените от миналото. — Тя се усмихна. — Но аз щях да го изгоня, дори и да не се беше върнал. А сега ми кажи какво се е случило, а аз ще ти направя едно питие.