Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (42)

Глава единадесета

Принет Парк не приличаше особено на елегантното и удобно имение, което Джон очакваше да види; а и сър Кристофър и лейди Джерард не бяха така изтънчени и очарователни, както си беше представял родителите на Пола. Къщата наистина беше голяма и стоеше на края на дълга алея; имаше и лакей, който отвори вратата на колата и взе куфарите от багажника. Но с неоготическия хол и със студените си коридори сградата приличаше на гимназия или по-скоро на провинциална художествена галерия, защото по стените висяха викториански картини.

Джон последва Пола по един от коридорите към малка всекидневна, където свариха възрастен човек да седи на дивана с парче препечен хляб в ръка. Когато влязоха, той вдигна поглед, после отново го сведе и бързо натика залъка в устата си. От кресло в другия ъгъл на стаята стана една жена и дойде да посрещне Джон и Пола. Веднага можеше да се види, че това е майката на Пола, защото двете много си приличаха.

— Мамо, това е Джон Стрикланд — каза Пола.

Лейди Джерард подаде на Джон ръка, усмихна му се бегло, без да го гледа в очите, след което надзърна през рамото му към мъжа си. Джон се обърна точно в момента, когато и последните трохи изчезваха между тънките сбръчкани устни. Сър Кристофър също стана да поздрави приятеля на дъщеря си и в очите му просветна известно любопитство.

Лейди Джерард предложи на Джон чай и когато той от учтивост прие, сякаш се обърка. Натисна бутона на звънец на стената, ала остана права, заявявайки със следа от американски акцент:

— Той явно подрежда стаите горе…

— Аз ще донеса чаши — каза Пола.

— Не, не — възрази лейди Джерард. — Не отивай сега в кухнята.

— Защо?

— Мисис Грийвз сега си почива…

— Не ставай смешна — рече Пола и излезе от стаята със заплашително изражение на лицето си.

— Вие имате ли… хм… прислужници? — обърна се сър Кристофър към Джон, като бършеше пръсти в кадифените си панталони.

— Не — отговори Джон. — Сър Кристофър беше стар, по-стар, отколкото си го беше представял.

— Създават грижи наистина и не си заслужават парите, но и без тях не може да се живее в къща като тази.

Всекидневната беше студена. Изглежда, се отопляваше само от един реотан на електрическа печка. Осветлението беше слабо и по стените висяха същите големи, мрачни викториански картини, каквито Джон беше видял в хола.

— Обичате ли живопис? — попита сър Кристофър.

— Да, много — отговори Джон. — Пола ми показа оня чудесен малък Реноар, който сте й подарили за Коледа.

— Не е лош, нали? Имахме няколко от тия импресионисти: Реноар, Мане, Сезан. Повечето продадох в 66-а. Мислех, че по онова време цените им са стигнали върха си. Грешка, разбира се, но нали плащам уж на специалисти за съвет! Казаха ми да събирам викториански картини. Купих почти всичко, което се появяваше на пазара в продължение на две или три години, но досега някакво особено поскъпване няма. Една или две са се покачили — този Тисо например. Имам един Лейтън и един Алберт Муър, които са доста стабилни, но, общо взето, щях да съм по-добре, ако бях влагал в ипотечни кредити.

— Все пак се е получила… внушителна колекция — каза Джон.

— Мислите ли? Аз съм сляп за тия неща. Но нали човек трябва да окачи нещо на стените…

Пола се върна с табла, върху която имаше две чаени чаши и сребърна кана, пълна с топла вода.

— Не разбирам защо не изгониш тази стара повлекана — обърна се тя към майка си.

— Да не си я обидила, мила?

— Не съм я обидила. Само я събудих.

— И тя има право да си подремне…

Пола седна и наля чай в двете чаши. Подавайки едната на Джон, тя му се усмихна принудено, за да прикрие лошото си настроение.

— Слаб е и не е съвсем горещ — каза тя, — но това е най-доброто, което мога да ти предложа.

В шест часа лакеят дойде да прибере таблата. Малко по-късно се върна с друг поднос, върху който бяха подредени бутилки, стъклени чаши и купа с лед. Сър Кристофър даде на жена си шери, уиски на Джон и Пола, а за себе си наля половин чашка джин.

— Вие сте кандидат за Парламента, така ли? — попита той изведнъж.

Джон се изчерви:

— Да.

— На лейбъристката партия?

— Да.

— Може и да сте прав. Ако не можеш да ги сразиш, стани един от тях. — Сър Кристофър седна, загледан тъжно в чашката си с джин.

— Ще дойде ли някой на вечеря? — попита Пола майка си.

— Не, мила. Не тази вечер.

— Ще се преобличате ли?

— Да, но вие няма защо да си правите труда.

— А защо не и ние? — Пола се обърна към Джон: — Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

Пола го заведе в стаята му, където лакеят беше вече разтворил куфара и извадил официалния му костюм.

— Аз съм на цяла миля далеч от теб, в другия край на къщата — каза Пола. — Но не се тревожи за нощта. Ще се промъкна при теб, щом се разчисти теренът. — И го остави да се изкъпе и преоблече.

Стаята беше безлична и студена. Джон пипна радиаторите. Те бяха почти хладни. Затова включи електрическата печка. Беше изумен, че едно толкова богато семейство може да живее в подобни неудобства. Беше си въобразявал, че щом в апартамента на Пола е топло и удобно, в дома на родителите й ще бъде също толкова приятно. Ала сега разбра, че богатите, а и старите хора, често са дребнави и че като реакция на това характерът на децата им понякога се оформя в обратна посока.

Легна във ваната. Защо, питаше се, Пола беше поискала да го запознае с родителите си и да види дома им, когато и те, и мястото, където живееха, бяха толкова непривлекателни? Беше ли тя допускала, че това неприветливо имение ще му направи някакво впечатление, или се е надявала, че ще го привлече по-близо до себе си, като му покаже самотата и горчивината на живота си в семейния дом? Колко различни могат да бъдат някои неща от представите ни — мислеше си той. Само преди шест седмици, докато беше още в дома на майка си в Йоркшър, той би продал душата си на дявола, за да прекара един уикенд с Пола в Принет Парк. А сега мечтаеше да си е в къщи на Холанд Парк, метрото да трещи под основите на къщата и децата да шумят в кухнята. Мисълта за семейството му предизвика у него внезапна носталгична болка, сякаш беше момченце на дванадесет години, което за пръв път е влязло в пансион. И както това момченце би очаквало последния ден от учебния семестър, така и Джон сега копнееше да минат по-бързо осемте дни до неделята, когато ще види пак своите близки.

Слезе долу, облечен официално. Сър Кристофър го очакваше. Беше облякъл изяден от молци зелен смокинг. Малко по-късно лейди Джерард се появи в рокля, която Джон определи като оригинално творение на „Диор“ за модата през 1947 година. Последна дойде Пола. Тя носеше дълга вълнена пола със синя копринена блуза.

— Господи, колко е студена тази къща — каза тя, влизайки трепереща през вратата.

— Само министрите живеят на топло в наши дни — измърмори баща й, като отправи извинителен поглед към Джон.

— Сигурно е скъпо да се отоплява една толкова голяма къща — рече Джон.

— Истината е, че баща ми предпочита да влага парите си, вместо да ги харчи. Не е ли така, татко? — каза Пола и си взе чаша уиски.

Сър Кристофър се усмихна неловко, но не отговори.

Храната, която им сервираха, беше изстинала и зле приготвена. Може би готвачката наказваше Пола, задето беше нарушила следобедната й дрямка. Но виното беше добро и от време на време, докато лакеят биваше вън от стаята, сър Кристофър скачаше от мястото си и пълнеше чашите на всички. Лейди Джерард пиеше наравно със съпруга си и с Пола и алкохолът явно не й се отразяваше. Тя водеше разговора малко приповдигнато и официално и когато Джон я попита за детството й в Америка, видимо се стегна, сякаш е направила гаф. Като че ли беше се надявала да скрие отвъдокеанския си произход и да мине за дъщеря на английски лорд.

Вечерята свърши и дамите се оттеглиха. Джон и сър Кристофър останаха в трапезарията с кана порто пред тях. То беше също толкова хубаво, както и вината, които пиха преди това. Сър Кристофър очевидно не жалеше средства за този вид гориво и разговаряше за различните вина в избата си с повече любов и разбиране, отколкото преди това бе говорил за живописта. Когато станаха да отидат във всекидневната при жените, и двамата бяха вече пияни. Сър Кристофър се подпираше о рамките на вратите, през които минаваше, и вървеше из коридора, сякаш балансираше по камъни в придошъл поток. Джон откри, че му е трудно да контролира мускулите на лицето си и че езикът му е надебелял.

Пола и майка й гледаха някакво шоу по телевизията и когато мъжете дойдоха, не проявиха никаква склонност да разговарят. Затова Джон и сър Кристофър издърпаха две кресла и се настаниха пред телевизора, но само минута по-късно по-старият вече спеше, а по-младият едва държеше очите си отворени. В десет и половина родителите на Пола отидоха да си легнат. В единадесет Джон и Пола ги последваха.

С огромно усилие на волята Джон изми зъбите си и като се бореше с копчетата, се съблече и надяна пижамата. Легна в кревата, но остави лампата да свети, очаквайки Пола. Главата му продължаваше да се върти, клепачите му падаха и той беше вече полузаспал, когато чу вратата да се отваря и затваря. Видя ръката на Пола да загася лампата. Опита се да се надигне, но същата ръка се премести на рамото му и го натисна обратно. Пола се мушна до него под завивката. Беше гола и кожата й бе студена. Почувствува ръцете й да разкопчават пижамата и да я смъкват от тялото му, както медицинска сестра би съблякла болен. Той отново се помъчи да се надигне, но тя пак го натисна надолу. Беше легнала върху него. Под бледата светлина на луната той едва можеше да различи лицето й, тъмните, широко отворени очи. Усещаше дъхът й върху лицето си. Тя простена и захапа кожата на врата му. След като Джон вече спеше, тя все още лежеше отгоре му като пиявица.