Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (4)

Глава трета

На сутринта Джон се събуди в не по-добро настроение. Още не бе отворил очи, и го нападнаха нови дразнители — първо синът му Том, а сетне и дъщеря му Ана. Децата се втурнаха в стаята, скачаха върху леглото, крещяха и се гонеха и макар най-после да бяха изтикани навън, те пак се връщаха през четири-пет минути, за да се оплакват от нещо, да се карат помежду си или — с характерната за децата внезапна промяна на настроението — да гъделичкат и да се боричкат със сънените си родители, докато накрая Джон и Клеър, кисели, мърморещи и с пълни мехури се потътриха към банята и оттам надолу за закуска.

В кухнята Джон се сблъска с майката на Клеър, Хелън. И до този момент, въпреки че бяха минали вече цели дванадесет години от сватбата на Клеър, на лицето й се изписваше разочарование винаги щом го зърнеше. Тя се бе надявала, че Клеър ще се нареди по-добре. После влезе тъстът му, бригадният генерал, които идваше от градината, забързан да седне на масата и да почне да бистри новините от сутрешния вестник. Хелън им поднесе кафе, препечени филийки и бъркани яйца — един помирителен жест, който все пак ядоса Джон, защото тя правеше кафето по същия начин като чая и в чашата му имаше утайка. Нямаше портокалов сок, а бъркани яйца бе ял и вечерта — според него не биваше да се прекалява с яйцата, защото са вредни за черния му дроб, особено с кафе. Вестникът, който тя му подаде, беше „Гардиън“, а не „Таймс“ и на всичкото отгоре беше изпомачкан от генерала. А и докато Джон се опитваше да прочете нещо, тъстът му, Юстъс Лок, започна да коментира събитията.

— Е, Джон, момчето ми — рече той, — ти си адвокат. Какво ще кажеш за решението на правителството да внесе в парламента този законопроект против правото на стачка?

Джон, който не обичаше да разговаря на закуска и в момента, съжаляваше, че не е в собствения си дом с един чист и гладък брой на „Таймс“, каза, че не се е замислял по въпроса.

— По мое мнение това е ужасно глупава стъпка — рече генералът. Той имаше вид точно какъвто би могъл и да се очаква от един бивш офицер от пехотата: висок, слаб, изпънат, с мустаци, но мненията, които изразяваше, не винаги можеха да се предскажат. — Не виждам смисъл да прокарваш закони, щом няма да можеш да наложиш след това спазването им. А те няма да могат да наложат спазването на този закон, помни ми думата. И без това съсипаха армията, но даже и да не бяха я съсипали, как виждаш ти войниците от стария ми полк да вадят въглища?

— Няма защо да се вика на помощ армията — каза Джон. — Може да се наложи глоба на профсъюзите или пък просто да им се отнеме имунитета срещу гражданските искове.

— Знам, момчето ми, знам. — Тъстът му вече се разгорещяваше. — Но когато опре ножът о кокала, те ще се вдигнат на стачка и ако не си в състояние да разбиеш стачката, значи, не е трябвало изобщо да се захващаш с тях.

— И ти си прав — каза Джон, като се опитваше да се върне към вестника.

— Защото, в крайна сметка, работникът е по-верен на своя съюз, отколкото на правителството. А и кой може да го обвинява за това? Профсъюзите се погрижиха за него, когато беше истински загазил през тридесетте години, а различните правителства само си измиваха ръцете.

Клеър седеше с онова замръзнало и пълно с досада изражение, което се появяваше на лицето й винаги когато баща й и Джон говореха за политика, за пари или автомобили, и което се появяваше на лицето на Джон, когато пък Клеър и майка й говореха за готвене, за дрехи, за градината или за децата. Вярно е, че и Джон, и Клеър бяха привърженици на равноправието между мъжете и жените, ала нито единият, нито другият излизаха от рамките, в които се вместваха интересите и удобството на техния пол.

— И така да е — каза Джон, — как другояче ще накараш профсъюзите да признаят отговорностите си, ако не чрез закона? — Никак не му се искаше да продължава спора, но не му беше присъщо да оставя аргументите на другите без отговор.

— Не зная. — Генералът поклащаше глава истински обезпокоен, сякаш стабилитетът и благоденствието на Англия зависеха от точната преценка на един офицер от запаса. — Разбираш ли, Джон… знам, че няма да ти хареса каквото ще кажа… но цялата система е вече дискредитирана от… от… — Ръката му търсеше думите във въздуха над кухненската маса. — От хода на историята. На стойностите, в които досега вярвахме — краля, империята, социалната йерархия, — днес се гледа не само като на нещо остаряло, а и като на заблуда. И се страхувам, че стойностите и на твоята професия са в същия кюп. Работникът не вярва, че законът ще му даде справедливост. Тъй че може би най-добрият път е да се дадат на професионалните съюзи техни собствени съдилища, както е имала църквата през Средните векове.

— Не го слушай, Джон — обади се Хелън. — Той повтаря каквото е чул от Гай. — Тъща му имаше пред вид сина си.

— Слава богу, още не съм изкуфял — каза генералът и мярна с гневен поглед жена си, но тя се направи, че не го забелязва. И сякаш засрамен, че е показал раздразнението си от нейната забележка, той излезе от кухнята и тръгна по застланата с камъни пътека към градинската врата.

— Гай тук ли е? — попита Джон.

— Да — отговори Клеър.

— Снощи го нямаше.

— Беше отишъл у Масколови.

— А ходи и по кръчми — каза Хелън с въздишка.

Тя въздъхна не защото беше въздържателка, а защото беше сноб и й се искаше двадесет и две годишният й син да пие не из разни заведения, а в частни къщи. Често пъти новодошлите в семейния кръг на Хелън и Юстъс Лок бяха склонни да мислят (а преди четиринадесет години Джон беше именно такъв новак), че като носи името на мъжа си, съпругата е възприела и неговите разбирания. Ала преди да бъде Хелън Лок, майката на Клеър е била Хелън Данси, което (за тези, които не знаят, както на времето и Джон не бе знаял) означава, че тя е носела името на една от най-старите католически фамилии в Англия — католици, верни на папата не заради убежденията си или поради брак с ирландец, а по наследствено право, корените на което трябва да се търсят в историята, някъде от преди гоненията и мъченията по времето на кралица Елизабет, дори още преди Реформацията, чак в Средните векове, когато всички англичани са били католици, като фамилията Данси.

Не може да се каже, че в тази фамилия е имало само благочестивци. На времето един от родствениците й бил изтезаван като престъпник и насечен на четири. Главна особеност на фамилията винаги е била твърдоглавието, а не набожността. Нейни членове понякога са попадали в затворите, но Дансиновци преди всичко са плащали тежки глоби — което с течение на годините ги бе смъкнало от висотите на един от най-богатите родове в Англия до равнището на дребни благородници. За външния човек всичко това може да не изглежда особено важно, но то обяснява обстоятелството, че колкото и да бяха неприятни на майката на Клеър посещенията на сина й в кръчмата „Молт Шъвъл“ в Бъси, тя все пак предпочиташе той да пие там, отколкото в Чатсуърт, Хатфийлд или в което и да било друго от тези величествени стари имения, строени с плячката от разграбени манастири.

Имаше грубияни, които казваха, че ако Гай Лок действително получи покана да отиде за едно питие, или нещо повече, да прекара няколко дни в Чатсуърт, Хатфийлд или Бъргли, Хелън би се умилостивила, би им простила греховете и в духа на религиозната търпимост на нашето време би сложила пепел на миналото; защото, както твърдяха същите тия хора, религията бе само малка част от нейния снобизъм. Гай остана извън обществото на видните протестантски семейства, тъй че проблемът за опрощаването въобще не възникна, ала не е трудно да се разбере реакцията на Хелън, когато Клеър, нейната красива и интелигентна дъщеря, доведе да запознае с родителите си един млад човек, чийто баща беше провинциален, презвитериански съдия, а майка му — усърдна англиканка.

Особено неприятно се оказа обстоятелството, че презимето на Джон беше Стрикланд, понеже така се казваше един прочут род от Норфолк. Когато годежът бе обявен, всички приятели на Хелън започнаха да питат какъв се пада Джон на лорд еди-кой си. Отговорът естествено беше, че не му е никакъв. Клеър се бе надявала, че понеже майка й се бе омъжила за неизвестен млад офицер, не ще има нищо против и дъщеря й да се омъжи за неизвестен млад адвокат — забравяйки, разбира се, че тези, чиито надежди не са се оправдали и са претърпели разочарования, са обикновено двойно по-неотстъпчиви пред децата си. Клеър бе видяла изражението върху лицето на майка си, но характерът й беше твърд и тя бе отхвърлила възраженията на родителите си, що се отнася до скромните материални възможности на Джон и до неговия агностицизъм. Венча ги един йезуит в католическа църква, а Хелън в края на краищата имаше своя Гай и можеше да мечтае да го ожени за някоя Плаудън, Трокмортън или Фитцалън-Хейуърд.

Юстъс не беше сноб. Той несъмнено бе щастлив, че се е родил джентълмен — втори син на благородник от Източна Англия, — че се е учил в „Хароу“ и че беше разполагал с по няколкостотин лири годишно, за да допълва военната си заплата. Но противно на жена си той, изглежда, съзнаваше, че в брака, както и на бойното поле, на преден план за един мъж излизат по-важни от семейството му неща. Той бе хвърлил само един поглед върху Джон и тутакси бе стигнал до заключението, че бъдещият му зет не само е хубав, но явно и свестен човек. През дванадесетте години след сватбата генералът нито веднъж не бе имал основание да се усъмни в първоначалната си преценка и дори като се оставят настрана грижите, които му създаваше Гай, безспорно се разбираше по-успешно с Джон, отколкото със сина си.

Юстъс винаги биваше доволен, когато дъщеря му и мъжът й идваха на гости, защото, откакто беше излязъл в запаса, чувствуваше липсата на мъжка компания. Жените — Хелън и Клеър — не можеха да заместят другарската атмосфера в офицерския клуб. Бракът му с Хелън бе протекъл наистина добре — неписаният кодекс за взаимоотношенията на хората от тяхната класа им беше помогнал да минат благополучно през кризи, които биха разрушили един по-модерен брачен съюз, ала откакто се беше пенсионирал, Хелън като че ли беше загубила част от уважението си към него, сякаш авторитетът му си бе отишъл заедно с униформата. Незадоволена вероятно от това, че двадесет години е била жена на офицер и нищо повече, Хелън беше се записала и изкарала след оттеглянето им в Бъси курс за административни ръководители и сега заемаше някакъв пост в благотворителния апарат на Норфолкския общински съвет.

Ефектът върху Юстъс беше печален. Той не можеше да забрани на жена си да прави кариера през втората половина от живота си, но тъкмо в това виждаше собствения си залез. Започна да прекарва по-голямата част от дните в четене на руска литература и сякаш напук да си купува евтини, лошо скроени дрехи — той същият, който на времето си шиеше костюми по поръчка при моделиерите на Джърмин Стрийт. Настояваше, че старите му ризи вършат работа дори когато яките и маншетите им се оръфваха. Така постепенно заприлича на просяк и колкото повече приличаше на просяк, толкова и поведението му ставаше по-просяшко: обядваше направо от тенекиената кутия на рибната консерва например или изяждаше останките от снощната вечеря.

Съседите, които в миналото на драго сърце го бяха канили на вечеря, сега вече се смущаваха от външния му вид и от неговите странни (тоест радикални) възгледи. Онези негови приятели, които все още бяха живи, започнаха да го отбягват. Ето защо през дългите зимни месеци той си измисляше най-различни бележки само за да може да иде като частен пациент при местния доктор и да си бъбри с него срещу пет гвинеи на час.

Всички тези промени у Юстъс, останали може би незабелязани от най-близките му, не убягнаха на Джон, който виждаше тъста си веднъж или два пъти годишно. Но и Джон беше до такава степен погълнат от собствените си работи, че нито осъди, нито оправда поведението на тъща си. Просто отбеляза факта, че религиозните й убеждения съвсем не й пречат да се отнася жестоко с генерала; както беше отбелязал и факта, че съученичките на Клеър от класа и в католическия манастир започнаха първи да изневеряват на съпрузите си.

Това лицемерие на католицизма беше още една причина за честата му раздразнителност в Бъси. Ухаещ на младост, Гай влезе в кухнята и седна да закусва. Всичко в него бе сякаш нарочно измислено, за да ядосва един мъж на средна възраст и от средната класа. Дрехите му бяха умишлено износени, но не като при баща му — купени както дойде и неподходящи за ръста, — а бяха продукт на дълги часове обезцветяване и кърпене, за да станат според модата на деня. Фигурата му беше добра — с дълги крайници и лениви движения. Руси бакенбарди лъщяха на небръснатите му бузи. Беше учил в частно училище и имаше университетска диплома, но продаваше сладолед на количка в Хайд Парк и когато решеше, че има нужда от ваканция, включваше се в списъка на безработните.

Все пак Гай беше приятен за компания и по всичко личеше, че Хелън е щастлива да види двете си деца събрани пак около кухненската маса. Но и това имаше отрицателната си страна, защото колкото повече хора имаше в къщата, толкова повече работа имаше в кухнята. А на Хелън Лок и още когато беше дете, и като жена на висш офицер, бяха готвили и бяха слугували, както подобава на социалното й положение. И ето, сега тя бе открила, че след излизането на Юстъс в запаса, дори с малкия личен доход в плюс към неговата пенсия и със заплатата и от Общинския съвет на Норфолк не можеха да си позволят да плащат на домашни помощници, каквито на времето армията им осигуряваше.

Останала без прислуга, на петдесет и седем годишна възраст, с крехко тяло, ала със силен дух, Хелън решително според тактиката на светкавичната война беше нахлула в ония ъгли на къщата, където преди кракът й не беше стъпвал. Беше се учила да бели картофи и да пече пиле и сега, пет години по-късно, можеше вече да поднесе сравнително сносна вечеря. Някаква възрастна жена от селото идваше два или три пъти в седмицата да измие пода и изтупа килимите, но иначе цялата останала домашна работа си я вършеше Хелън Лок сама… или пък никой не я вършеше. Защото, колкото и да се беше изучила да домакинствува, Хелън продължаваше да се държи така, сякаш помагаше на околните в момент на криза, която ще отмине и един ден всичко ще тръгне постарому.

Клеър беше напуснала дома си още преди Юстъс да се пенсионира, и също беше свикнала в къщата да има гувернантка и слуги. Затова и днес, когато вече ги нямаше, тя не бе особено склонна да помага в домакинската работа. Също както във време на глад майката би сложила в устата на детето си своя залък, тъй и Хелън предпочиташе в сегашния кризисен период да пере бельото на дъщеря си и да оправя леглото й. Тя, изглежда, се смяташе за виновна, задето дъщеря й, толкова хубава, живее в свят без слуги и част от отношението й към Джон произтичаше от разочарованието, че и той не беше успял да я въведе в другия, по-удобен свят.

Разбира се, Клеър беше много по-модерна от майка си, но винаги когато си идваше в Бъси, се връщаше към ролята си на дете и оставяше Хелън да върши всичко сама. От своя страна Джон от малък бе свикнал да участвува в къщната работа и винаги по рефлекс се надигаше да помогне на застаряващата си тъща само за да открие, че прислужва на собствената си жена. Ако й направеше забележка да се раздвижи, лицето й щеше да стане кисело и обидено, щеше да заприлича на котка, която си изритал изпод печката, а майка й нямаше да скрие дълбоката си болка, че дъщеря й се е омъжила за грубиян.

През изминалите дванадесет години Джон се беше научил да не се бърка и затуй сега, веднага щом изпи кафето си, стана и излезе навън. Докато чакаше обичайния позив на червата си, той се сблъска с още един от дългия, списък дразнители — състоянието на къщата и на градината.

Едновремешният дом на енорийския свещеник в Бъси беше красива, симетрична къща, която с езика на тухлите и камъните изразяваше убеждението на осемнадесетия век, че божият служител може да живее в удобство и пак да бъде свят. Имаше лехи, имаше храсти и цветя, а на известно разстояние от къщата имаше и заградена със стена зеленчукова градина, оранжерия с пристройки и малки полянки, зад които се очертаваха високи дървета край малка рекичка. Но всичко това беше занемарено и буренясало и Джон, с неговото тевтонско убеждение, че нещата трябва да изпълняват функциите, заради които са създадени, изпитваше болка от вида на изгнилите черчевета, изронената мазилка, изпочупените стъкла на оранжерията, разместените от миналогодишната буря керемиди на покрива на къщата. Из лехите тръни растяха нахално до цветята, а поветица като с мантия обвиваше и задушаваше храстите. По стените на къщата пълзящи растения протягаха пипалата си напреко на прозорците и по улуците се качваха към покрива. Орлови нокти и клематис бяха се добрали до първия етаж, след което, изтървали стената, се бяха увили и преплели в тъмни, провесени снопове. Посятата около терасата лавандула отдавна бе напуснала предназначената за нея тясна ивица пръст и през каменната настилка се стремеше към моравата.

Застанал по халат на терасата, Джон видя нови доказателства за постоянния упадък на имението, а през това време генералът изкореняваше със сребърна лъжичка глухарчетата от тревата. Това беше неговият главен принос за поддържането на градината — един безкраен херкулесовски труд, благодарение на който моравата беше винаги осеяна с малки кратерчета от черна пръст. Джон му се усмихна отдалеч, но страхувайки се да не бъде въвлечен в нов разговор, тъй че да му стане неудобно да се запъти към тоалетната в подходящия момент, се обърна и влезе в къщата.

Вътре всичко напомняше за елегантното и благородно минало, но беше съсипано, както и отвън. Лек мирис на влага и мухъл се долавяше в опасаните с каменен цокъл коридори. Боята във всекидневната не беше пипната от преди войната. Калъфите на мебелите бяха избелели от полегатите лъчи на слънцето в тази източна част на Англия, прониквали в продължение на десетилетия през немитите стъкла. Масите и столовете, купени още когато е била строена къщата, бяха излющени, с отчупени парчета или разлепени и твърде крехки, за да можеш да им се довериш.

Джон докосна клавишите на пианото. То, разбира се, беше разакордирано. Хвърли поглед върху една от картините — портрет на майката на Юстъс от епохата на крал Едуард VII — и забеляза, че муха бе оставила черна точка върху носа й. Имаше и два акварела от Констабъл и Търнър, които Юстъс беше наследил от баща си, и Джон с яд си помисли, че една от тези ценни картини, зарязани тук без грижи и без застраховка, би могла да плати един цялостен ремонт на имота. Ала родителите на жена му, макар да нямаха пари или не знаеха какво струват картините, или пък не искаха да мислят практично, а и Джон се въздържаше да ги убеждава, защото се надяваше някой ден едната да остане в наследство на Клеър.

Моментът дойде. Джон се качи горе. Но вратата на банята беше заключена и той влезе в спалнята, където Клеър се обличаше.

— Кой, по дяволите, е в банята? — попита той.

— Не знам. Гай вероятно.

Джон седна отчаян на леглото.

— Иди в мамината баня — каза Клеър. — Или иди долу.

Той не отговори, а и тя очевидно не чакаше отговор, защото и двамата знаеха, че сега Хелън сигурно лежи във ваната и че недостатъчният приток на вода към бившата енорийска резиденция в Бъси е една от причините тоалетната в приземието да разнася миризмата си през коридорите — за сметка на смущението на всеки, който би имал неблагоразумието да я използува последен. Ето защо на Джон не оставаше друго, освен да чака и да се втурне веднага щом Гай излезе, за да потъне в усмърдения въздух на банята и да се тръсне опечален върху все още топлата клозетна дъска.