Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (39)

Глава осма

Джон беше виждал вече Пола в различни настроения. Имаше вечери, когато без никаква причина тя ставаше толкова кисела и мълчалива, че за него беше истинско изпитание да я изтрае три или четири часа. А имаше и вечери, когато биваше толкова забавна и палава, че той, също както Пепеляшка, искаше никога да не идва полунощ. Тези контрасти в настроенията бяха част от чара на Пола: сега разбираше защо Мери Маскол беше казала за нея „чиста отрова“. Но затова пък с толкова по-голямо нетърпение и облекчение посрещаше той приветливите й настроения — както често му се случваше в Йоркшър, когато леденостудените ветрове стихваха и слънцето блясваше в чистото синьо небе.

Неспособността му да предвижда, как ще се държи тя, го караше малко да се страхува от нея. И макар да беше с дванадесет години по-възрастен, оставяше тя да взема решенията. Така например, когато ставаше въпрос дали ще се хранят вън или в къщи, Джон чакаше тя да си каже думата. Той винаги би предпочел да не отиват на ресторант, защото се чувствуваше задължен да избира заведения, където качеството на храната и напитките трябваше да отговаря на високите изисквания, които тя имаше в това отношение към самата себе си. А това му струваше сума пари. От друга страна, макар да я чувствуваше толкова близка, че можеше без стеснение да използува четката й за зъби или да й бъбри, докато тя седи в клозета, той просто не можеше да събере сили да й признае, че дори само мисълта за сметката в ресторанта е достатъчна да развали не само апетита му, но и удоволствието от нейната компания.

Единственото преимущество на ресторанта беше това, че шансът настроението й да е добро беше по-голям. Тя не подбираше ястията кой знае колко грижливо: просто спираше поглед върху менюто и почти незабавно поръчваше някакъв скъп специалитет на заведението. И това ставаше между другото, докато си приказваше весело за това или онова. Опасността от оставането в къщи произтичаше от възможността нещо да се случи с онова, което тя готви: ако задушеното стане сухо или сосът се пресече, лошото настроение е чак до края на вечерта. Ако Джон започнеше да я уверява, че обича по-препечено месо или че холандският сос е еднакво вкусен пресечен или непресечен, лошото настроение ставаше още по-лошо — защото безразличието към нейните грешки показвало безразличие и към успехите й.

Ето защо, когато влезе тази вечер в квартирата й (той си имаше вече ключ) и я видя да стои пред печката, Джон хем почувствува облекчение, че няма никъде да ходят, хем си помисли с тревога дали няма да стане някаква кулинарна катастрофа, която да затрудни проектирания от него разговор за бъдещите им отношения.

При влизането му Пола се обърна, усмихна се и тръгна към него, облизвайки крайчеца на пръстите си.

— Как мина? — попита тя. Имаше пред вид днешното му дело. — Спечели ли?

— Да, с голям зор.

— Моите поздравления. — Целуна го и се върна при печката. — Не се бави в банята. Правя кнедли и не искам да се спарушат.

Легнал във ваната, топлата вода до самата му брадичка, и вторачен в зелената жаба, Джон обмисляше тактиката, която трябва да следва — дали да повдигне въпроса за Клеър преди вечеря, след вечеря или в леглото. Беше решил да не си отива, докато не й изясни намеренията си. Но решил бе също така да не допусне да се влошат отношенията им. Ала трудно беше наистина да се измисли как именно да каже това, което искаше да й каже, без да излезе, че предпочита Клеър пред нея.

Излезе от банята, изсуши се с огромната бяла кърпа, облече се и отиде във всекидневната. Извика на Пола, че се е изкъпал, и като чу стъпките й, реши да започне веднага, вместо мисълта да му тежи цялата вечер. Подаде й чаша и двамата се изправиха хванати за ръка, с гръб към камината.

— Обядвах днес с баща си — каза Пола. — Той казва, че Хийт ще обяви избори.

— Кога?

— Щял да съобщи утре.

— Значи, сигурно през февруари.

— Да, двадесет и осми.

— На баща ти са му казали датата, така ли?

— Неофициално. Има приятел в кабинета.

Джон прехапа долната си устна и лицето му стана замислено.

— Не изглеждаш твърде възбуден — рече Пола.

— Аз… — започна той, но не продължи. Гласът му не звучеше особено убедително дори в собствените му уши.

— Какви ще бъдат отраженията в Хакни?

— Не знам. Може би О’Грейди ще укрепи позициите си за още един мандат.

— Това ли те безпокои?

— Не. Но ако трябва да водя изборна борба, бих предпочел обстановката да е по-малко напрегната, без стачка на миньорите и без тридневна работна седмица. Ще трябва да се спори само за силата на профсъюзите, която е социално, а не политическо явление. — Той въздъхна и глътна питието си.

Пола взе чашата му и отиде да я напълни.

— Тук си прав — каза тя, — но на мен това не ми пречи да се вълнувам. Сигурна съм, че ще издишат кандидатурата ти и съм сигурна, че ще спечелиш и депутатското място. Според мен няма никакво значение дали лейбъристите ще спечелят изборите, или ще ги загубят, защото ти можеш да си създадеш име и в опозиция… — С питието в ръка, тя се върна при него.

Джон го взе.

— Може би си права.

Тя отново го прегърна.

— Какво има? Нещо си много важен тази вечер.

— Снощи не можах да спя. Мислих си за най-различни неща.

— Какви?

— Например дали действително ме бива за политик…

— Ако теб не те бива, не знам кого другиго го бива!

— А също какво ще стане с нас.

— Ние с теб ще остареем заедно, нали? Като мъж и жена, които се обичат. — Тя говореше бързо и уж небрежно, сякаш това беше обикновен въпрос, отговорът на който се разбира от само себе си.

— А Клеър?

— Тя ще се омъжи.

— Няма да може.

— Защо?

— Защото е католичка.

— Глупости. Никой вече не обръща внимание на такива неща.

— Тя е друг човек.

Настъпи моментно мълчание — като че стана тъмно и студено.

— Искаш да се отървеш от мен ли? — попита Пола тихо.

— Нищо подобно. — Той се обърна, целуна я по устните и я притисна до себе си, докато тя отмаля. Държейки я, той заговори. — Достатъчно съм живял, за да знам, че не мога да се отърва от чувствата си, нито от нещо, с което съм се… ангажирал. Обичам те и винаги ще те обичам. Ако не бях женен, щях да те моля да ми станеш жена и ако ми откажеше, щях да умра от отчаяние. Но дори и женен, аз съм убеден, че си принадлежим, че съдбата е предопределила да се срещнем и да се обичаме. Но Клеър е там, в къщата ми на Холанд Парк, къпе децата ми, глади ризите им и гледа телевизия сама. Много се съмнявам, че ако я оставя, ще си намери друг мъж. Мъжете, струва ми се, не я намират особено привлекателна, а който я хареса, обикновено не смее да направи нещо повече, защото тя не дава никому повод за каквото и да е. Аз съм всичко, което тя има. Омъжи се за мен, когато беше на двадесет години. Направо мина от тяхната — в моята къща. Ако я оставя, ако се разведа с нея и се оженя за теб, тя или ще се омъжи повторно, което за нейната вяра е грях, смъртен грях, или преждевременно ще остане нещо като вдовица: самотната жена, която канят на вечеря, за да прави компания на някакъв тъпак, лесната плячка за съпруга на приятелката, който в даден момент се е напил и я е съжалил. А даже и да можех да постъпя така с нея, чиято вина в края на краищата е, че аз обичам друга, в никакъв случай не бих искал да видя Том и Ана да растат в един разбит и опустошен дом. Ти сама го каза: те ще страдат. Виждал съм деца на разведени родители — как ги захвърлят в разни пансиони, а после през ваканцията ги лашкат от едната къща в другата, и двете къщи чужди, и двете всичко друго, но не и това, което се разбира под „у дома“. Ако заради теб направя такова нещо на Том и Ана, ще дойде ден, когато ще те намразя…

Тя се вкопчи в него.

— Това не бива никога да стане. Не бива никога да ме намразиш.

— Надявам се, че няма никога да стане.

— Но ти… ако Клеър я нямаше… ти щеше да се ожениш за мен, нали? Кажи ми, че няма друга, че не съм само една от многото.

Той се усмихна.

— А къде и кога бих могъл да ги вместя тези „много“?

— Може да има някоя секретарка там, в кантората ти, или пък някое момиче от лейбъристките събрания в Хакни…

— Не. Няма друга. И никога няма да има. Ако се случи Клеър да умре или ако избяга с някого, тогава ние ще се оженим и аз няма да поглеждам друга жена. Страхувам се обаче, че тя нито ще умре, нито ще избяга с някого. Затова трябва да решим какво ще правим.

— Да.

Тя се откъсна от него и седна на дивана, коленете й разделени, тялото наведено напред, очите й вперени в пода. Приличаше на човек, който преди малко е припаднал.

— Виждаш ли — каза тя, — всичко онова, което ти каза за разведената жена… то изцяло важи и за мен. Компаньонката на тъпака. Лесната плячка. Мисля, че колкото и да ме обичаш сега и колкото и да ме обичаш в бъдеще, просто няма да ти стига времето да бъдеш с две жени толкова дълго, колкото те биха искали да са с теб. Нали?

— По-лесно ще бъда — отговори Джон, — ако стана депутат. Повечето вечери няма да съм в къщи.

— Да, разбира се. А аз ще купя къща, в която да се чува звънецът от фоайето на Камарата, някъде на Лорд Норт Стрийт или на Смит Скуеър… Какво ще кажеш? А и ще можем понякога да отиваме заедно в чужбина, нали? Искам да кажа, че би било много хубаво да прекараме някой път ваканцията заедно… — Тя го изгледа тъжно.

— Разбира се. — Джон коленичи до нея и взе ръцете й. Те бяха студени.

— И след двадесет години хората ще ме сочат и ще казват: „Това е Пола Джерард. Тя е приятелка на министъра на външните работи. Връзката им е от незапомнени времена.“ — Ъгълчетата на очите й бяха влажни, сякаш две сълзи се бяха изцедили оттам, но в изражението им имаше и нещо дяволито, а несигурността на гласа й изчезна. — Аз няма да съм единствената, нали? В края на краищата половината от лейбъристките министри имат любовници, които им движат личните работи. Сигурна съм, че това важи и за консерваторите, как мислиш? Или по такъв начин живеят само синовете на провинциални неконформисти от редовете на лейбъристите? Впрочем за теб това ще бъде спазване на традицията.

— В какъв смисъл?

— Не беше ли баща ти провинциален неконформист?

— Да. Беше.

— Слава богу, че съм богата — каза Пола. — Нямам нужда от съпруг, за да ме издържа. А и ти можеш да ме назначиш на някаква работа. Ще имаш нужда от секретарка.

— Естествено — каза Джон. — Можем да наредим нещата така, че в крайна сметка да прекарвам с теб повече време, отколкото с когото и да било другиго.

Тя се усмихна. После въздъхна.

— И все пак жалко е, че не можем да се оженим. Бих била толкова добра съпруга на един политик.

— Положително ще те разочаровам. Нямам достатъчно амбиция, за да се издигна.

— Амбицията ще ти я дам аз. Няма да те оставя да се откажеш. Ти си изключителен или поне аз мисля, че си… — Сега тя говореше с изтънял, леко истеричен глас. — Вярвам в теб, може би защото те обичам. Или пък те обичам, защото вярвам в теб. — Тя отново заби поглед в земята. — Толкова е нелепо! Ти и Клеър сте си казали някакви безсмислени думи преди дванадесет години, подписали сте някаква глупава хартия и ето сега ти си неин и аз не мога да те имам. Но вътре в сърцето си, както казват поетите, аз съм изрекла тези думи и за мен това е повече от подпис върху хартията. Вече ти казах, струва ми се, че никога досега не съм била влюбена. Е, казах ти самата истина. Никого не съм обичала досега. Спала съм с мъже, за да проверя дали това помпане тук долу… — тя посочи към слабините си — може някак да възпламени това чувство. Но нищо не излезе. Затова реших, че щом не мога да обичам един човек, бих могла да обичам човеците и да помагам на някои от тях в затворите. Вече ти е известно докъде ме отведе всичко туй. Доникъде. До абсолютно никъде. До някакъв си дребен мошеник, който си мислеше, че си падам по силните усещания. А след това дойде ти. Известен, честен, малко надут, но с добри, наивни идеали. — Тя го погледна и постави дланите си върху двете му бузи. — Не можеш да ме упрекнеш, задето се влюбих в теб. Ти си много, много по-свестен от всички, които съм познавала до този момент, били те бедни или богати, може би защото не си нито беден, нито богат. Колко жалко, че е налице Клеър. Но нищо. Ще мислим по-нататък. Хайде сега да ядем, защото кнедлите ще се развалят. В същност те вече сигурно са станали на нищо.

Тя стана и двамата се отправиха към масата. Нахраниха се. После се любиха. През останалата част от вечерта, докато бяха заедно, никой нищо повече не спомена за брака му. А после Джон се прибра в къщи при Клеър. Той бързо заспа, доволен, че беше успял толкова добре да се справи с всичко.