Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (37)

Глава шеста

През следващите седмици Джон рядко се връщаше в къщи преди полунощ и Клеър, изглежда, свикна с мисълта, че трябва да жертвува компанията на съпруга си заради политическата му кариера. От време на време тя му предлагаше да отиде с него в Хакни или в Харингей, но винаги изглеждаше облекчена, когато Джон отклоняваше предложението й, като казваше, че предпочита да я пази в резерва за самите избори.

Срещу една вечер в Северен Лондон Джон прекарваше две на Първз Мюз. Скоро почти му стана навик да ходи там направо от работа, да се изкъпе пред изцъклените очи на зелената жаба върху сапуниерката, да се преоблече в джинси, копринена риза и пуловер, да вечерят там или навън, според настроението на Пола, да се върнат, да се любят и в полунощ отново да облече памучната си риза и костюма, да се измъкне на пръсти и да вземе такси за дома.

Този двойнствен живот вървеше добре. Политиката му беше алиби за пред семейството, а семейството му беше алиби за пред привържениците му в Хакни. Само Гордън Прат, изглежда, подозираше, че между тези два ангажимента има нещо друго, защото винаги когато заговореше на политическа тема (а сега, когато миньорите бяха гласували за обща стачка, имаше за какво да се говори), на лицето на Джон се появяваше неопределена усмивка.

— Ти като че ли не си тук — каза му Гордън една вечер в кръчмата. — Ето, Хийт се опитва да ни се наложи като Франко и да създаде корпоративна държава, а ти само се усмихваш.

Джон разтърси глава, сякаш физическият жест щеше да прогони образа на любовницата му, който го следваше неотклонно.

— Съжалявам — каза той.

— Да не си загубил интерес?

— Не.

— Или си изгубил кураж?

— Не.

— Играта загрубява.

— Знам. Не се безпокой. Няма да ви изоставя.

Гордън, не изглеждаше убеден.

— Нямаш неприятности с Клеър, нали?

— Малко. Тя смята, че това е губене на време.

Гордън изчака, но Джон не продължи, затова каза:

— Добре, няма да любопитствувам — и се върна на темата за онези членове на управителния съвет, които се колебаеха между Джон и О’Грейди. — Изглежда смешно — продължи той, — че работата още не е вързана в кърпа, когато единствените ти опоненти са пакистански троцкист и осемдесетгодишен фашист. Но някои другари се отнасят с недоверие към теб. Прекалено добре говориш. Учил си в „Оксфорд“. Печелиш много пари, а си бил активен прекалено кратко време.

— Не можеш да им се сърдиш — каза Джон.

— Не можеш да им се сърдиш — повтори Гордън, — но те трябва да разберат, че избират депутат в Парламента, а не присъждат награда… — И той ожесточено продължаваше да говори с шотландския си акцент, а Джон се оттегляше зад застиналата си усмивка, за да мисли за Пола.

Тялото й беше красиво с дрехи, ала не беше толкова привлекателно, когато лежеше гола в леглото. Свежите, закръглени млади хубавици от картините на Реноар не бяха вече модерни, но слабата и висока Пола, чиято фигура беше подходяща за съвременните тенденции в облеклото, не изглеждаше особено добре съблечена, е прекалено изпъкналите си хълбоци, с ребрата, които се брояха под кожата като на скелет, с несъразмерно малките гърди и прекалено щедрото окосмяване на нежните места.

В любовта тя беше по-пламенна и не така вяла като Клеър и накрая въздъхваше, като че ли оставаше задоволена; и все пак в сексуалните им контакти имаше нещо механично, сякаш тя се отдаваше само защото така правят възрастните хора, които се обичат. Изглежда, предпочиташе свободните отношения — разхождаше се из къщата пред Джон без никакви дрехи, но когато лежеше под него, сякаш стискаше зъби и чакаше да се свърши.

Джон чувствуваше тези неща, но те не го смущаваха. Въпреки че вътре в себе си често се оплакваше от пасивността и безразличието на жена си като сексуален партньор и си беше представял по-бурни удоволствия от тялото на Пола, сега в същност той се радваше на символичното притежание на личността й. Както с пастета от черен дроб и шампанското, приятен му беше не толкова вкусът, колкото съзнанието, че има една интересна и изискана жена като Пола Джерард. У Джон, както у повечето мъже, половото желание беше подчинено на психологически импулси. Налагайки властта си над тази богата наследница, като периодично проникваше в тялото й, той задоволяваше по-скоро мозъка, отколкото слабините си.

Една вечер, когато седеше срещу него в осветен със свещи ресторант, Пола се оплака, че отдавна не го е виждала на дневна светлина. Той предложи да обядват заедно на следващия ден, но тя попита дали не е възможно да се срещнат някоя съботна сутрин.

Джон се намръщи.

— Обикновено отивам някъде с децата…

— Вземи и тях. Ще ми бъде приятно да ги видя.

Челото му остана смръщено.

— И Клеър ли ще иска да дойде? — попита Пола.

— Не, не е това. Напротив, тя ще бъде много доволна да се отърве за малко. Но ако ги доведа тук…

— Не е нужно да ги водиш тук. Може да се срещнем някъде другаде. Уж случайно. Например в Найтсбридж и после да пием по едно кафе.

В събота сутринта Джон предложи да изведе децата, за да остави Клеър да пазарува спокойно. Предложението му беше прието от всички членове на семейството. Тръгнаха в десет часа и пред „Харъдс“ срещнаха Пола, както беше уговорено. Джон представи Том и Ана на Пола и тя ги поздрави сърдечно. От нея се излъчваше обаятелна енергия, каквато Джон не беше забелязал по-рано и която, както той установи, вероятно идваше от американската кръв в жилите й.

Влязоха в големия универсален магазин и седнаха в сладкарницата. Децата пиха кока-кола със сламки, а възрастните пиха кафе. Джон се опита да води с Пола разговор с недомлъвки, но тя почти не му обръщаше внимание. Говореше през цялото време с децата за училището, за коледните им подаръци и разкри (пред Том) необикновени познания за футбола и (пред Ана) също такава осведоменост за класиците на най-популярните в момента песни.

Децата откликваха добре. Те обичаха да ходят в Уест Енд и тази елегантна жена, която се държеше така мило с тях, приличаше на фея, слязла от витрините насреща, където красиви като нея кукли стояха облечени в скъпи дамски дрехи. Джон я виждаше по същия начин. След като плати и излязоха от сладкарницата, той видя, както се беше опасявал, че Пола води децата му към отдела за играчки. Докато вървяха между отрупаните полици, Джон се питаше дали ще трябва да поръча на децата да не казват на майка си, че една непозната дама е купила подаръци, или той трябва да измисли обяснението. Ала Пола сама му дойде на помощ. Тя се наведе над децата, прегърна ги и каза:

— Сега ще си изберете по една играчка и аз ще кажа на татко ви да я купи.

Том и Ана тръпнаха да търсят и да избират, а Пола остана при Джон.

— Нямаш нищо против, нали? — попита тя.

— Глезиш ги, защото Коледа току-що мина.

— Искам да им се харесам.

— Те вече те харесаха.

— Май просто не ти се плаща — каза тя с усмивка.

— Не, по-добре е аз да платя.

— И аз така мислех. После ще ти върна парите.

— Няма нужда.

— Ще ти ги върна, но сега не мога. Имам само чекове.

— Бих предпочел да не ми ги връщаш. — Джон изглеждаше малко раздразнен. Пола щеше да каже още нещо, когато Ана се върна с една кукла, която плачеше с истински сълзи и мокреше гащичките си, а Том донесе вагонче за електрическото си влакче.

 

 

— Коя беше „хубавата дама“, която сте срещнали? — попита Клеър, когато се обличаха, за да отидат на вечеря.

— Пола Джерард.

— Бих искала да се запозная с нея — каза Клеър. — Очаквах, че ще я поканиш на вечеря.

— Ти каза, че приятелите ни няма да могат да я понасят.

— Децата, изглежда, са я харесали, така че явно не е чак толкова лоша.

— На тяхната преценка вярваш повече, отколкото на моята.

Тя се усмихна малко смутено и съблече халата, който беше сложила, за да си измие косите. Като видя голото й тяло, Джон, с изумление забеляза колко повече му харесваше нейната фигура от фигурата на Пола Джерард.

 

 

— Децата ти са чудесни — каза Пола, докато Джон лежеше до нея във вторник вечерта.

— И ти им хареса.

— Стана ми толкова мъчно за тях.

— Защо?

— Винаги е ужасно за децата, когато семейството се разпада.

Джон изведнъж затихна, сякаш с крайчеца на окото си беше забелязал отровен паяк на тавана над леглото.

— Изглеждаха толкова сигурни и уверени в бъдещето си.

— Това е така.

— Не мислиш ли, че ще е най-добре постепенно да се опознаем, така че да ме смятат за приятелка, а не за съперница на майка им?

Джон седна в леглото.

— Надявам се, това не значи, че всеки път, когато се срещаме, ще ги оставяш да правят каквото искат на щанда за играчки.

— Не — каза Пола и тонът й беше искрен. — Не искам да ги подкупвам, за да ме обичат. Колко хубаво би било, ако можехме четиримата да отидем някъде за събота и неделя… може би в Принет.

— Какво ще помислят родителите ти?

— Че водя в къщи женен мъж с двете му деца ли? — засмя се тя. — Преди една година биха изпаднали в ужас, но сега, искрено казано, биха се успокоили.

— Защо?

— Биха предпочели да съм втора жена на изискан адвокат, отколкото първа жена на крадец на дребно.

— Знаеха ли за Тери?

— Дочули бяха.

— Ясно е защо са се тревожили.

Пола стана от леглото и тръгна към банята.

— Трябва да опитам да се изкензам — каза тя. — От няколко дни не мога.

Джон се изчерви. В къщи не употребяваха такива думи.