Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (36)

Глава пета

Джон беше отишъл до кабинета си с волвото и с него тръгна после и към Първз Мюз. Паркира пред дома на Пола и позвъни. След миг тя отвори вратата и му стори път. Джон я погледна и влезе в кухнята, като съпоставяше мимоходом лицето й с идеализирания образ, който беше изградил в съзнанието си. После се обърна и видя, че тя е затворила вратата и стои зад него. Когато се целунаха, дъхът й, а и самата тя, цялата, също се различаваха от това, на което се беше наслаждавал във въображението си през изминалите две седмици: и понеже бяха истински, новите възприятия бяха по-силни и скоро прогониха нереалните. Сега той не познаваше друга Пола освен тази, чиито малко сухи устни бяха притиснати о неговите и чийто език с вкус на тоалетна вода се плъзгаше лениво около неговия.

Още не беше казала нищо, но начинът, по който се хвана за измачканото му палто със свито като на дете юмруче, изразяваше чувствата й. Когато се отдръпнаха един от друг, Джон видя, че тя плаче.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто съм щастлива, че те виждам.

Както обикновено тя отиде да вземе лед от хладилника и както обикновено той занесе табличката до всекидневната, където в камината гореше огън. Той потъна в канапето с дълбока въздишка, а тя се сви до него.

— Много ми липсваше — каза Джон.

Тя го прегърна.

— А аз липсвах ли ти? — попита той.

— Ъхъ…

— Колко?

Тя вдигна глава и го погледна, в очите.

— Знаеш ли, липсваше ми толкова много, че ми беше непоносимо… Не можех да търпя други хора. Върнах се в Лондон на третия ден на Коледа — майка ми и баща ми страшно се ядосаха. Бяха поканили много хора за Нова година, но аз казах, че ще имам гости и съм обещала да се върна…

Сега думите излизаха бързо от устата й.

— И имаше ли гости?

Тя се усмихна.

— Съвсем интимен кръг.

Джон погледна настрана, за да прикрие ревността си.

Тя сложи ръка на бузата му, обърна лицето му и се вгледа в очите му.

— Само аз. Посрещнах Нова година сама.

— Жалко, че не съм знаял.

— Какво щеше да направиш?

Той се поколеба.

— Щях да ти се обадя по телефона.

— Да — каза тя с тон, който може би беше, а може би и не беше ироничен. — Щеше да бъде много мило. — После стана да налее две чаши уиски. — Странно е — продължи Пола, — не съм говорила с никого цяла седмица. С абсолютно никого освен с продавачката в супермаркета. — Тя подаде на Джон чашата и пак седна до него. — Но не бях самотна. Представях си, че живееш тук при мен. Но май се карахме доста. Ти беше доста разпилян. Оставяше всичките си дрехи по земята… В същност разпилян ли си?

— Напротив, уреден съм.

— Тогава ще трябва да се караме за нещо друго — усмихна се тя.

— Освен че се карахме, друго не правихме ли?

— Трябва да ти кажа, макар да звучи като самохвалство, че ти готвих доста вкусни ястия. Дори може малко да съм напълняла. — Тя погледна тялото си, което в същност бе скрито в широка копринена рокля.

— Не знаех, че можеш да готвиш.

— Още много неща не знаеш за мен — отвърна тя малко смутено. После се усмихна. — Да сготвя ли нещо тази вечер? Ще ти бъде ли приятно? Или трябва да бързаш?

— Много ще ми бъде приятно.

— Ще бъде по-хубаво, отколкото в ресторант, нали?

— Много по-хубаво.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Гладен ли си?

— Доста.

— От Йоркшър ли идваш?

— Да.

— Сигурно си капнал.

— Не чак толкава.

— Искаш ли да се изкъпеш? Ще ти дам кърпа и след това ще можеш да облечеш коледния си подарък.

Тя скочи от канапето и отиде в другия край на стаята, така че не забеляза смущението, което се изписа върху лицето на Джон, когато той чу за баня и за коледен подарък. Защото банята му се струваше нещо по-лично, отколкото позволяваше неконсумираната им все още любовна връзка, а мисълта да купи на Пола подарък изобщо не му беше хрумвала.

Тя се върна с пакет и остана права, докато той го отваряше. Вътре имаше синя копринена риза.

— Харесва ли ти? — попита Пола, като го гледаше малко несигурно с тъмните си очи. — Трябваше да отгатна кой номер носиш. Този е петнадесети.

— Идеално. Много хубава риза. — Той се изправи и я целуна. — Само едно е лошо.

— Какво? — Тя го погледна разтревожено и затаи дъх като изплашено дете.

— Не съм ти купил подарък.

Тя въздъхна облекчено; дъхът й носеше същия аромат като вкуса на езика й — на одеколон и червило.

— О, мъжете не купуват подаръци. Татко например никога нищо не подарява — освен на мен. При това е трябвало да мислиш за децата и така нататък. А аз имах да мисля за родителите си и за теб.

— А те какво ти подариха?

— Много неща. Мама ми даде едно хубаво колие — златно, с онези сини камъни… Как се казваха?

— Сапфири.

— Не, лапис нещо…

— Лапис лазули.

— Точно така.

— А баща ти какво ти подари?

— Това. — Тя посочи малък пастел на стената до камината. Джон стана и отиде да го види.

— Реноар?

— Да. Мисля, че е синът му Жан. — Тя отиваше към спалнята.

— Много е хубава.

— Да — отвърна Пола несигурно. — Но не е толкова коледен подарък, колкото е прехвърляне на ценно имущество, за да се намали един ден данъкът върху наследството. — И излезе от стаята.

Джон продължи да разглежда картината, като се питаше колко ли струва; след това седна на канапето. Пола се върна с огромна бяла кърпа.

— Ето — каза тя. — Нали знаеш къде е банята?

— Да.

— Пуснах водата във ваната, така че гледай да не прелее. — Тя отиде до витата стълба. — Слизам и започвам да готвя.

Джон изля чашата с уиски в гърлото си и отиде в банята. Пара се издигаше от ваната, а с нея и ухание на някаква есенция. Затвори вратата, заключи и започна да се съблича. Копнееше да потопи тялото си в горещата вода със сладък аромат: но самият факт, че стоеше гол в банята й, че щеше да легне във водата, пусната от нея, говореше за безвъзвратна близост и той потръпна при мисълта, че най-после е дошъл моментът, когато ще се любят истински.

Джон бавно потъна в порещата вода и тръпката изчезна. Въздъхна и се отпусна, облягайки глава на емайлирания ръб на ваната. Всичко наоколо беше елегантно и луксозно: върху зелена поставка с жаба от китайски порцелан, седнала в единия й край, имаше огромен сапун в подходящ цвят. Капките по керамичните плочки приличаха на скъпоценни камъни. Водата във ваната носеше зеления оттенък на шампоана, но беше чиста, гореща и прозрачна. Той се замисли, откога не беше лягал във вана, в която да не плуват косми и мръсна пяна?

Изми се и остана да лежи във водата. Разглеждаше тялото си и се питаше как ще го приеме Пола, ако реши да го пусне в леглото си. Беше отслабнал след лятото, защото беше спортувал и сега гърдите му бяха по-твърди и нямаше корем. Все пак се съмняваше дали кльощавите му крака и бледата му кожа ще породят физическа страст у Пола. Затова, вместо да мисли за своята възраст и за нейната младост, излезе от ваната и се уви в огромната бяла кърпа, която обгърна тялото му като римска тога. После отвори вратата, за да излезе част от парата, и чу музика във всекидневната. От коридорчето видя Пола да седи на канапето край огъня.

— Побързай — каза тя. — Искам да отвориш бутилката.

Той тръгна към нея, увит в кърпата.

— Веднага.

Тя му посочи бутилка шампанско върху таблата.

— Това е в чест на победата ти в съда.

— А, да — каза Джон. — Бях забравил.

— Трябваше да бъдеш облечен така — рече Пола. — Приличаш на Цицерон.

Джон махна станиола от тапата и разви телта, която я придържаше.

— Съмнявам се, че щях да се харесам на съдията. — Тапата изхвръкна и той напълни две чаши. — Наздраве за… — Той се поколеба.

— За какво? — попита тя.

— Наздраве за една млада дама, която е… красива тялом и духом.

— За мен ли става дума?

— Да.

— Аз не трябва да пия, щом тостът е за мен.

Джон вдигна чашата и отпи от шумящото вино.

— А сега наздраве за… — Тя се засмя. — За бъдещия министър-председател…

— За мен ли става дума?

— Защо не?

— Не си ли прекалено скромна?

— Добре. За първия европейски президент. — Тя отпи от чашата си.

— А няма ли да пием заедно? — попита Джон.

— Да. Наздраве за любовта и политиката.

Пресушиха чашите си и Джон се върна в банята, за да облече синята копринена риза. Остави яката разкопчана и когато седна срещу Пола, откри, че тя наистина можеше да готви — или поне можеше да направи агнешки котлети на скара, да опече картофи и да приготви сос за салата. Пастетът, сервиран преди агнешкото, беше купен от „Харъдс“, а бордото, което пиха, след като свършиха шампанското, идваше от лозята на Шато Латур.

— Винаги ли живееш така? — попита Джон.

— Как?

— Така. — Той посочи храната и напитките на масата.

— Не винаги, не. Но мисля, че щом можеш да имаш най-доброто, трябва да си го позволяваш.

— Напълно съм съгласен. — Той си напълни устата с шоколадов крем.

— Хората винаги смятат, че щом имаш леви разбирания, значи, искаш да снижиш стандарта на живота на всички до най-ниския общ знаменател, а не да го издигнеш до най-високия.

— Може ли да има най-висок общ знаменател?

— Не виждам защо не. Колите бяха лукс за най-богатите. Сега всеки има кола.

— Но пастетът от черен дроб ще има ли същия вкус, ако всеки, който се труди, може да закусва с него?

Тя отпи от виното си.

— Не виждам защо трябва да има друг вкус.

— Ако бирата беше два пъти по-скъпа от виното, щеше ли да пиеш бира вместо „Шато Латур“?

— Не мога да понасям бира.

Джон се почука по главата.

— Всичко това е заложено в съзнанието. Например по-рано жените смятаха, че кожа загоряла от слънцето, е непривлекателна. Момичетата се криеха под чадъри, за да запазят тена си. Защо? Защото загорялата кожа беше белег на работа под слънцето. Тя издаваше селски произход. Само богатите бяха бледи и розови. Но днес, в нашето градско общество, нещата се обърнаха: загарът издава класата на безделието, която кара ски през зимата и лежи на плажа, край морето през лятото, докато бледата кожа е белег, че работиш в канцелария или във фабрика и че прекарваш отпуската си в Блакпул или Торкий.

— Ако е така — каза Пола, — то нашият социализъм е химера.

— Защо?

— Защото изводът е, че хората не са щастливи, когато имат колкото другите, а само когато имат повече от другите.

— Положително е химера, ако смятаме, че държавната собственост върху всичко ще сложи по някакъв начин край на всякакво недоволство. Но не бива да се позволява на пресилените очаквания на някои социалисти да разколебаят вярата в разумната реформа. — Той заговори по-бавно и жестикулираше, сякаш беше пред съдебни заседатели или на политическо събрание. — От това не следва, че е излишно да се опитваш да подобриш културното и материално състояние на бедните. Погледни назад в края на краищата и сравни живота на повечето от нас с живота преди сто или двеста години. Няма роби, няма детски тежък физически труд, работните условия са прилични, здравеопазването е безплатно. Никой не бива да омаловажава тези постижения…

Пола се прозина.

— Казах ли ти, че сегашният депутат от Хакни ще се бори за втори мандат? — попита Джон.

Пола се намръщи.

— Не, не си. Това създава ли някакъв проблем?

— Затруднява нещата.

— Тогава трябва да го спрем.

— Ще се съберем в четвъртък, за да видим какво може да се направи.

Пола стана, за да сложи кафето.

— Може би мога да помогна — каза тя от другия край на кухнята.

— Как?

Тя замълча за момент, сякаш беше много заета със затварянето на чешмата.

— Имам връзки в тези среди.

— В лейбъристката партия?

Тя се обърна и изгледа Джон някак особено.

— Не в лейбъристката партия, а сред самите работници.

— Да не би да са приятели на Тери Пайк?

— По-скоро познати. — Тя сложи водата да ври. — Но някои от тях са, както той ги нарича, факири. Имат доста голямо влияние…

— Ще се оправя и без тях.

— Защо?

— Защото такива хора винаги очакват услуги в замяна.

— Не, ако им платиш. И после те ти дължат услуга. Най-малкото Тери ти я дължи…

— По-скоро сме квит.

Пола се върна на масата с изражение на леко раздразнение, сякаш бе видяла, че агнешкото е прегоряло.

— Добре — каза тя, — това е само една идея. Но няма да отидеш далеч в политиката, ако си прекалено деликатен.

— В какъв смисъл деликатен?

— Като джентълмен, ако играеш по правилата.

— Поне няма да стигна до затвора.

— Чърчил и Лойд Джордж също не са стигнали до затвора, но са били безскрупулни, когато е трябвало. Лошото с хора като нас е, че сме възпитани с вярата, че животът е по-малко жесток, отколкото е в действителност. Това е лукс — като яхта или ролс-ройс, — тази вяра в честната игра.

— Мисля, че тъкмо това наричаме цивилизация.

Лицето й стана гневно, бузите й пламнаха.

— Цивилизацията е измама — каза тя. — Това поне научих от работата си в „Уондсуърт“. Животът е също такава борба между човешки същества, каквато се води между животните…

Страстният й тон предизвика у Джон умиление.

— Най-приспособеният оцелява, тъй ли? — попита той с усмивка.

— Да. — Тя, изглежда, се дразнеше, че схващанията й му се струват забавни.

Водата вреше: тя се върна при печката, за да направи кафето.

— Знам, нормално е да се смята, че ако си богат, това влиза в реда на нещата — каза тя хапливо, — и леко да се дразниш, че бедният не мисли като теб. Тази е гледната точка и на баща ми. Но ако погледнеш обществото през очите на човек като Тери, виждаш как то е организирано да защищава собствеността на онези, които я имат, срещу тези, които я нямат.

— Може би ценностите на цивилизацията се основават на несправедливостта — отговори Джон по-сериозно. — И може би те са лукс, но все пак са за предпочитане пред нецивилизованите ценности.

— Мисля, че дори и с това не съм съгласна — каза Пола, като слагаше кафето върху табличка. — Хайде да отидем горе — добави тя, като се насочи към витата стълба.

— Защо не си съгласна? — попита Джон, като я последва по стълбите.

— Защото това, което наричаш цивилизация, а то е добре уредена държава на социалната сигурност, прави хората отпуснати и тъпи като швейцарците. — Тя стигна горния етаж и тръгна към камината. — Очевидно не може да твърдиш, че изкуството процъфтява в една правова държава. В ренесансова Италия и в Шекспирова Англия убийствата са били ежедневие. — Тя седна на канапето и наля две чаши кафе.

— Ти си оптимистка — каза Джон, като седна до нея, — ако смяташ, че Тери Пайк ще напише „Хамлет“.

— Няма да напише „Хамлет“ — отвърна Пола, — защото за него културата е наситена с буржоазна отрова, но той положително има повече хамлетовски качества от младежа, когото ще срещнеш на вечеря или на бал в нашите кръгове. Ако Тери вярва, че вуйчо му е убил баща му, няма да отиде да съобщи на полицията.

— И ти одобряваш това?

Тя се поколеба.

— Да, възхищавам се от начина, по който тези хора решават проблемите си и не ходят да хленчат пред благотворителните организации или бюрата за женитба.

— Искаш да кажеш, че ги решават с куршуми?

Тя се засмя.

— Да не искаш да си служат със саби?

— Искам да не си служат с насилие.

— Така казваш ти. Така казваме всички, а хората, които величаем като герои в историята и литературата, повече приличат на лондонски гангстери, отколкото на достопочтени адвокати и бизнесмени. Погледни обсадата на Троя. Парис отвлича чужда жена, затова Менелай събира приятелите си и отива да си я върне със сила. Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон — всички те са използували сила, за да постигнат това, което са желали, и ние всички им се възхищаваме. Отело удушава жена си, защото мисли, че му е изневерила, и трагедията е не в това, че я е удушил, а в това, че тя в същност не му е изневерявала. Сила, кръв, любов, приятелство — всичко се смесва и в нашия грижливо пазен бюрократичен мъничък рай само онези, които живеят с опасността, живеят интензивно…

— Като Тери Пайк ли?

Тя се изчерви.

— Да. Като Тери, Джими и някои техни приятели. Те презират безоблачния свят на рентите и пенсиите. Отказват да бъдат опитомени и омаломощени от закона. За тях приятелството, честта, верността, любовта са не само думи, както са за нас, а често са въпрос на живот и смърт. Това, на което ние се наслаждаваме посредством книгите и филмите, те наистина го правят; може да са отхвърлени от обществото и от закона и да прекарват половината си живот в затвора, но поне през другата половина живеят истински, докато ние цял живот гледаме живота по телевизията.

Малко изненадан от този поток от думи, Джон само се засмя и рече:

— Това, което каза, ги прави неотразимо привлекателни. — А Пола, още по-изчервена от дързостта си, го погледна право в очите и сърдито попита:

— Обичаш ли ме?

— Да — отговори той. — Обичам те.

— Наистина ли ме обичаш?

— Да, наистина те обичам.

Тя въздъхна и погледна настрана.

— Съмняваш ли се? — попита той.

— Не, но щеше да бъде по-лесно, ако не ме обичаше.

— Знам.

— И за мен щеше да е по-лесно, ако не те обичах.

— Но ти ме обичаш, нали?

Тя го погледна.

— Да.

Той се усмихна и взе ръката й.

— Не приемай трагично нещата.

— Но те са трагични. По ред причини. Защото те обичам и искам да спя с теб, а ти си женен…

— Този факт вече нищо не значи — каза той.

Тя замълча, сякаш да попие казаното, после поклати глава и промълви:

— В никакъв случай не искам да разваля брака ти.

— Не си ти, която ще го развалиш. Онова, което не е в ред сега, не е било в ред и преди.

— Сигурен ли си? Честно ли говориш?

— Да.

— А що се отнася до мен… — Тя погледна встрани, като че ли се страхуваше от онова, което той би видял в очите й. — Да ти кажа ли причината, поради която не можех да спя с теб по-рано — която можех да скрия, ако не те обичах, но понеже те обичам, сега не мога да крия?

— Трябва да ми я кажеш.

— Но ако ти я кажа, няма да ме искаш.

— Не ми вярваш много.

Тя се обърна, хвана ръката му и изрече унило:

— По-рано те излъгах.

— За какво?

— Спала съм с него.

— С кого? С Пайк?

— Да.

Джон отдръпна ръката си.

— След коктейла, който дадох за него. Помниш ли? Разказах ти. Той беше толкова унижен. Аз трябваше да… да докажа… не знам… да докажа, че го разбирам.

— Само тогава ли? — попита Джон със студения и безстрастен тон на адвокат, който води кръстосан разпит.

— Не — отговори тя тъжно. — Няма защо да лъжа. И по-късно.

— Докога?

— Не го обичах — каза тя.

— Докога? — повтори Джон.

— До процеса. Върнахме се тук, като свърши делото. Това беше последният път. Дотогава аз просто трябваше да остана с него. Но вече е свършено. Той знае. Оттогава не съм го виждала.

— Но преди Коледа, преди процеса, когато си се виждала с мен, си се срещала и с него.

— Не го обичах. Обичах само теб. Но той разчиташе на мен. Чувствувах, че не мога да го захвърля. Но не можех да спя с него и с теб. Мислих за това, но не можех да го направя, въпреки че те обичах именно теб.

— Да, разбирам — каза Джон саркастично. — Естествено много съм ти благодарен, за честността…

Тя мълчеше; после заговори тихо и мрачно:

— Бях уверена, че това ще те отблъсне, но не можех да продължавам повече с теб, ако ти не знаеш.

Седяха един до друг като двама непознати на пейка в парка — никой не поглеждаше другия, и двамата изчакваха вълнението им да стихне, както постепенно стихват стомашните колики.

— Мисля — рече най-после Джон, — че в края на краищата и аз съм бил с Клеър… Искам да кажа, че когато се срещнахме, и двамата имахме предишни ангажименти.

Тя се обърна към него и сграбчи плата на канапето до ръката му.

— Никога вече няма да се виждам с Тери. Сега имам само теб и ако ти не ме искаш, тогава ще бъда сама.

— Искам те — пошепна той.

Тя пое дълбоко въздух.

— Е добре, ето ме.

Той я целуна: тя се притисна към него. Наклониха се, паднаха на канапето и за пръв път се любиха.