Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (33)

Глава втора

Сутринта се събудиха и видяха, че през нощта е паднала слана. Всичко навън се открояваше с бели, блестящи контури. Децата играеха с нещата, които бяха намерили в чорапите, и пищяха от удоволствие. Миризма на кафе и бекон се носеше от кухнята. Джон и Клеър слязоха по халат и чехли.

След закуска Алис и Клеър заведоха децата на утринната служба в селската църква. Греъм и Сара отново си легнаха. А Джон, след като се обръсна и натъкми, реши да се разходи. Облече горното си палто, взе дряновия бастун на баща си и тръгна през селото сам.

Имаше два пътя, по които беше минавал като дете — „горния“ и „долния“. „Долният“ беше по-кратък и откриваше красива гледка, но денят беше толкова хубав, че реши да тръгне по „горния“ по-дълъг път. Стигна края на селото и пое през полето.

Сланата беше покрила всичко с мънички кристали от замръзналата влага: паяжините сред клонките на храстите, телта по оградите, листата и стеблата на растенията. Крехката трева, по която ходеше, отразяваше слънцето, сякаш беше изтъкан от бели и сребърни нишки килим, и на Джон му стана жал да разваля със стъпките си тази природна красота. Навлезе в разорана нива, но пръстта беше толкова здраво замръзнала, че можеше спокойно да върви по твърдите като камък буци. След, това отново навлезе в ливада, която стигаше до върха на хълма.

Спря пред гледката, която се откриваше от това място. Долината на север беше покрита с плътна, ниско стелеща се мъгла. Само отделни възвишения се виждаха отгоре като острови в призрачно море. На изток, наредени в права линия, високи сребристи стълбове отнасяха електрическите кабели към безкрая. Тук-таме някое гигантско дърво се подаваше от белотата. В далечината, на девет или десет мили, рязко се извисяваха скалните стени на Хауардиевите хълмове, сякаш там беше брегът на Лета, реката на забравата.

Джон стоеше неподвижен, в студа, омаян от вълшебната гледка. Тишината успокояваше обърканите му чувства и за момент му се прииска да потъне във вечния покой на природата. Даваше си сметка, че след лятото — по-точно от оня следобед, когато беше прочел разказа на Толстой — личността му се беше разделила на две: едната половина продължаваше да си води стария живот, беше си адвокат и женен мъж; а другата се бе вече устремила към нова жена и ново призвание. В Лондон просто не му бе останало време да вникне по-дълбоко в това вътрешно противоречие. Погледнато повърхностно, животът, за да върви напред, има нужда от търкания. Но спокойната гледка пред него сякаш казваше, че човек може да живее в мир със себе си. Тогава защо не може да стигне до спокойствие? Имаше хубави, привързани към него деца; добро здраве; интересна професия; достатъчен доход; забавни приятели. Този въпрос и по-рано го бе занимавал, но не можеше да измисли причина за недоволство от съдбата. Наистина Клеър не споделяше политическите му амбиции, но беше добър другар. Дори антисоциалистическите й предразсъдъци не можеха да бъдат — както по едно време беше си мислил — някаква непреодолима пречка за неговото бъдеще. С чувството си за дълг и готовност за саможертва Клеър приличаше на майка си. А и на самия Джон не му липсваха съмнения. Снощният му разговор с Греъм и Сара хвърли сянка на песимизъм върху неговите идеали. Защото сестра му и мъжът й явно олицетворяваха оная нова буржоазия, която експлоатираше и се обогатяваше от така наречената „държава на социална осигуреност“. Вместо да пестят пари, за да дадат децата си в частни училища, те щяха да ги изпратят в общообразователни учебни заведения, в които знаеха, че ще се съберат само потомци на чиновническия елит, а децата на работниците пак щяха да си учат в другите, нереномирани училища.

Джон виждаше, че след като са завладели най-добрите училища, тоест най-авторитетните гимназиални и университетски дипломи, тези хора, в името на прогреса, са вече гарантирали на поколението си и най-високо платените държавни служби. Всяка човешка дейност е поставена под контрол, тъй че вече не е достатъчно само да можеш. Нужно е и да имаш документ, който да ти дава право да работиш. За да постъпиш в художествена академия, не е достатъчно само да можеш да рисуваш — нужно е и да си получил преди това високи бележки по математика и биология. Знанията и опитът не са достатъчни за човек, който иска да развива обществена дейност — нужна е и диплома. А един архитект без съответната документирана квалификация никога няма да бъде назначен на работа, от който и да е общински съвет, макар и да не му липсват способности да построи катедрала като тази в Йорк.

Мнозина от социалистите искаха да национализират земята и Джон смяташе, че по принцип е правилно тя да бъде отнета от самодоволните сноби, които майка му канеше на вечеря. Но си спомни и за фермера, който живееше в съседство с „Манастирския двор“ — взел земята под наем от съвета на Стейнтън. Този селянин едва можеше да чете и да пише, ала нивите и кравите му бяха много по-добре гледани и даваха много повече зърно и мляко от тези на най-високо квалифицираните агрономи. Ако Лейбъристката партия дойде на власт, ще забрани ли тя на сина на селянина да си гледа стопанството, само защото няма документ за образование? Нима ръководството на фермата ще бъде поверено на сина на някакво градско дребнобуржоазно семейство, защото е с агрономска диплома?

Студът проникна през дрехите му. Джон тръгна, мислейки си, че спокойно би могъл да се откаже от политическата кариера, ако не го ужасяваше мисълта за разочарованието, което ще изпита Пола Джерард. Истината беше, че дори тук, на полето, сред тишината и спокойствието на природата той изпитваше пълнокръвна, несломима любов към стройната мургава жена, която беше оставил в Лондон. Сега той вървеше из полята на Северен Йоркшър, но беше и на триста мили далеч — в Принет Парк, в дома на Джерардови, радваше се на хубавите, усмихнати устни на Пола, разговаряше с нея, усещаше плахата й прегръдка.

Нощно време не я сънуваше, но всяка сутрин се събуждаше със съзнанието, че нещо много силно и красиво е влязло в живота му — сякаш предишния ден леопард бе пропълзял в къщата му и бе родил поколение в коша за пране. И ако в даден момент нещо от истинския, обикновения живот погълнеше вниманието му, като например игра с децата или интересен материал във вестника, тогава онази част от неговото аз, която обичаше Пола Джерард, се смиряваше и оставаше да чака. Случваше се да отвори „Таймс“ и да почувствува внезапно ускорение на пулса, само защото е видял — и то преди още умът му дори да е осмислил видяното — реклама във финансовата страница на вестника на банката на баща й. В деня преди Коледа пиеше чай в кухнята с всички деца и със синовете на съседа-фермер, когато онова, което едно от тези йоркшърски момчета каза, го накара да отмалее, сякаш го връхлетя ударната вълна на ураганен вятър. По-късно той си даде сметка какво точно е стигнало до слуха му в момент, когато вниманието му е било другаде. „Пол и аз имаме билети за пантомима в неделя“ — бе казало момчето. Един сектор от мозъка му несъзнателно е бил нащрек, че само името е било достатъчно, за да мине сигналът от звукосъчетанието като мълния от гръбнака към мрежата от нерви по цялото му тяло.

Няма съмнение, че ако беше с Пола в Принет Парк, като гост в Джерардовия дом, половината от съзнанието му също щеше да липсва. Тая половина щеше да бъде с Клеър и децата в Йоркшър. И сигурно гласът на някое момченце или момиченце, заиграло се в градината, щеше да има върху него същия ефект като името „Пол“, изречено от сина на фермера. Но понеже тялом беше в Стейнтън, всичко наоколо му досаждаше и той още по-усилено мислеше и страдаше за Пола. Най-често си я представяше как му говори, как му се усмихва и нежно го целува. Спомняше си срещите с нея в лондонските ресторанти, повтаряше си малки фрази от разговорите, които бяха водили. И се опитваше да види какво ще бъде, когато отново се срещнат в Лондон. Бяха минали само пет дни, откакто се бяха видели във фоайето на наказателния съд, ала разстоянието в мили, което сега ги разделяше, сякаш правеше тия пет дни много повече и чертите на лицето й, както и особеностите на личността й бяха започнали постепенно да се размиват и видоизменят в друг, идеализиран образ. Онова, което един безпристрастен наблюдател би определил като непривлекателно у Пола — склонността й например да командува или нейното някак си неоформено лице, — беше забравено в момента и докато вървеше в тази коледна утрин назад към селото, Джон просто не можеше да понесе мисълта, че ще я види пак едва след Нова година.

Върна се в „Манастирския двор“, отпуши четири бутилки бургундско и седна сам в празната всекидневна. По едно време Клеър надзърна, като облизваше някакъв крем от пръстите си.

— Греъм отиде в кръчмата — рече тя. — Каза, че ако искаш, можеш да го намериш там.

— Предпочитам да остана тук.

— Да не ти е нещо лошо?

— Не. Защо?

— Виждаш ми се… отнесен.

— На Коледа човек чувствува какво ли не — усмихна се Джон.

— Да не би за нещо да ти е мъчно?

— О, не.

Тя спря пред него, целуна го и се върна в кухнята.