Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (30)

Глава седма

Ставайки сутринта, Джон не бе нито ядосан, нито бе простил. Той не погледна Клеър и не й проговори. Държеше се тъй, сякаш тя е подвижна вещ, която трябва да изчака да мине през вратата на банята. На закуска прегледа вестниците и целуна Том, когато той тръгваше за училище — все едно че всичко е нормално. Но когато Том излезе, очите му начаса се забиха в „Таймс“. Както Клеър се бе втренчила в „Дейли Мейл“. Ако погледите им се бяха срещнали, те щяха да видят, че чувствата им са еднакви — не гняв и обида, а досада и антипатия.

Подобно на телевизията, вестникът разсея мислите на Джон, но за кратко. Седнал в метрото, той се вгледа в себе си и осъзна, че краткият пристъп на „иваниличитис“, който го бе връхлетял през оная безсънна нощ през лятото, сега се е превърнал в негово трайно състояние. Разбираше, че първата половина от живота му е била до голяма степен безплодна; че сега е стигнал повратна точка; че жена му блокира пътя към самоизявата. Жената, за която той се бе оженил, за да допълва личността му, сега го разстройваше. Тя, която първо бе изтощила тялото му, сега притискаше духа му.

Нищо в държането му в съда тази сутрин не издаде вътрешната му болка от съзнанието, че в действителност бракът му е бил един голям неуспех. Самата тази фраза му бе страшно противна: с презрение я четеше в различни статии по страниците на „Гардиън“. Защото винаги го бяха отблъсквали тези, които говореха за брака като за нещо, което може да успее или да се провали, сякаш става дума за химически експеримент или за опит да се покори Матерхорн, или пък като за вещ, която може да се счупи, като колата или пералната машина. Изборът на съпругата или на съпруга се прави преди брака, но след като веднъж е направен, брачната връзка вече с нищо не се отличава от връзката с родителите или с децата — можеш да ги харесваш или да не ги харесваш, но не можеш да се „разведеш“ с тях.

Съвършено ясно бе обаче, че Джон няма да направи политическа кариера със съпруга като Клеър. Тя не споделяше неговите разбирания и затова не бе готова на жертви. Нито пък бе убедена в качествата му. В Хакни и Харингей имаше хора, които едва го познаваха, ала вярваха в неговото бъдеще, докато собствената му жена смяташе, че е по-важно той да работи заради ипотеката на някаква си вила, вместо да посвети енергията и способностите си на обществото. Тази сутрин той се виждаше като Прометей, прикован към скалата на своя брак, а Клеър бе лешоядът, който кълве вътрешностите му. Ако само бе предвидил, че Клеър може до такава степен да се промени, сигурно щеше да се ожени за друга жена.

В четири и половина следобед, когато отиде в кабинета си, Джон намери бележка, която гласеше, че Пола Джерард се е обаждала и е помолила да й звънне по телефона. Стори го незабавно. Тя каза, че е говорила с Тери Пайк и би желала пак да го види. Той обеща, че ще се отбие при нея на път за в къщи.

Джон и този път взе такси. Пола го посрещна като стар приятел. После извади лед от хладилника, а той отнесе таблата: сякаш всеки вече си знаеше ролята.

— Тери се е срещнал с Джими тази сутрин — рече тя, когато седнаха един срещу друг край камината както предишния път.

— И какво му е казал Джими?

— Че ще си помисли.

— Как му е поставил Тери въпроса?

— Не знам.

— Дал ли му е пари?

— Бих казала, че на Джими е било предложено „питие“ от някакъв сорт.

— Не от вас, надявам се.

Тя се усмихна.

— Не, не от мен. — Стана и сложи плоча на грамофона. — И двамата искат да знаят дали трябва да кажат за сделката на юридическите си съветници.

— Не, по-добре да мълчат.

Пола се върна, но не седна на предишното си място. Застана права срещу него, с гръб към камината. Джон облегна глава назад върху облегалката на канапето и се вгледа във високата й фигура, облечена тази вечер в черна пола и синя блуза.

— Много е мило от ваша страна, че правите всичко това — каза тя. — Безпокои ме малко мисълта, че съм ви убедила да постъпите… каква дума употребихте вие… неетично?

Джон поклати глава.

— Не — рече той. — Може би няма да се намерят много адвокати, които биха постъпили по същия начин, но в нашия свят шансовете на такива като Тери и Джими са толкова минимални, че няма да нанесем кой знае каква вреда, ако наклоним мъничко везните на правосъдието в тяхна полза. Та нима полицията не нарушава правилата, когато взема показания и като представя фалшиви доказателства?…

— Да. Вярно.

— При нашата система на правораздаване, която е състезание между две страни, основното в съдебния процес не е да се стигне до истината, а да се реферира според определени правила една тънка и хитра игра. Доказателствата са силната карта, която те играят още в самото начало, и затова фалшивото доказателство си е пробило път в системата като нормална практика.

— Но повечето хора не знаят това.

Джон се изсмя.

— Естествено, че не го знаят. Не се и иска да го знаят. Да се преодолеят съмненията, е също толкова нужно на правосъдието, колкото е на политиката или театъра. Ако хората виждат у Хамлет не датския принц, а актьора хомосексуалист, който живее в двустайна квартира в Крикълуд, няма да отидат на театър, кали?

— Политиците също ли са актьори?

— До известна граница.

— Мислех, че сте принципен.

— Съм. Но не живея с илюзии. Хората ще гласуват за социално равенство и справедливост само ако то означава, че ще получават повече от сега.

— Тогава защо вие, а и аз, работим за социални реформи, след които ще сме по-зле?

— Клеър би казала от суетност.

— Тя не е ли социалистка?

— Не. Тъкмо обратното.

Пола направи крачка напред, за да вземе и пак да напълни чашата му. Отново, както предишния път, пръстите им почти се срещнаха около чашата. Джон почувствува близостта й, долови парфюма й и съвсем спонтанно, когато тя се наведе, приближи главата си и устните му за миг се докоснаха до нейните. Тя като че ли се изчерви под падналата напред коса и се изправи, но не да се отдръпне, а да отиде до масичката с напитките.

— Значи, е консерватор? — запита тя, сякаш въобще не бе забелязала целувката.

— По наклонност, да, но не и по убеждение.

— А ще дава ли градински увеселения?

— Мисля, че в Хакни и Харингей няма да е нужно.

— Вероятно ще е все едно. Но от социалистите се очаква да проявяват разбиране към независимите гледища на жените, нали? — Тя се върна при камината и на минаване му подаде чашата.

— Малко опростявате нещата.

— Как? — Тя пак бе застанала права, с гръб към камината.

— Всичко се свежда до парите — каза той, — но това едва ли би могло да ви интересува.

— Всичко около вас ме интересува — каза Пола. — Но не бих искала да надничам в личните ви работи.

— Не, нямам това пред вид. Няма много за надничане. Проблемът е, че ако ме изберат за депутат, доходът ми ще спадне, с което ще се влоши и ежедневието на семейството ми. Клеър не иска. Според нея не си заслужава.

— Колко странно — каза Пола тихо, загледана в чашата си. — Човек би трябвало да очаква, че се гордее с вас.

Тя изрече думите толкова непринудено, че целият й образ — мургавото лице и крехкото, гъвкаво тяло — сякаш започна да добива в очите му меки очертания, някаква непреодолима нежност и привлекателност. Той остави чашата, стана и направи две крачки към нея. С ръце върху раменете й попита:

— Вие бихте ли се гордели с мен?

Тя все още разглеждаше питието си, като че ли вътре имаше буболечка. После вдигна очи и в погледа й се четеше копнеж и разбиране.

— Да — каза тя. — Аз бих се гордяла с вас.

Целунаха се. Ръцете му се спуснаха от раменете й и я прегърнаха; нейните се повдигнаха плахо, все още с чашата в едната, сякаш му бе партньор в танц. Нямаше език между устните й: тя просто ги притисна до неговите за около половин минута.

— Пола — промълви Джон, като се отдръпна, но не продължи, защото не можеше да измисли какво да каже.

— Интересно е, нали? — почти прошепна тя. — Виждали сме се само два пъти досега.

— Бих те целунал още първия път — рече той.

— И аз. — Очите й гледаха дяволито. — Но ти сигурно щеше да ме помислиш за леконравна.

Той я целуна пак.

— А ти какво щеше да помислиш за мен?

— Нищо по-различно. — Тя се засмя. — Аз съм просто една от многото.

— Много какво?

Тя се изчерви.

— Е… жени.

— Не си.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не ми казвай, че не си целувал друга освен жена си.

— Не, не казвам такова нещо.

— Така и предполагах.

— Но виж, аз не съм… — той се запъна пред думата развратен — кой знае колко неверен на жена си.

— Но не и кой знае колко верен, нали? Като имам пред вид какво съм чувала за теб.

— Какво си чувала?

— За Дженифър Крийли.

— И какво по-точно? — Той се навъси. — Че съм имал нещо с Дженифър Крийли, тъй ли?

— Не си ли? Всички са имали.

— Но не и аз.

— Извинявай. — Сега тя го целуна: кратка, отривиста целувка.

— Не ме интересува какво мислят хората — каза Джон. — Но ме интересува какво ти мислиш и не бих искал да ме виждаш като някакъв застаряващ Казанова…

Пола го прекъсна с нова целувка.

— Не те виждам такъв — рече тя. — Аз също не се интересувам какво мислят хората с изключение може би на… — тя се подвоуми.

— Кого?

— Твоята жена.

— Тя няма да знае — каза Джон бързо. — И без това бракът ни не е съвсем както трябва.

Погледът и стана блуждаещ.

— Не допускам да застана между теб и жена ти — каза тя. — Не желая да развалям семейството ти.

— Не — промълви Джон. — Не можеш да развалиш нещо, което вече е разрушено.

Те седнаха един до друг на канапето ръка за ръка и разговорът им потече с увереност и лекота, както става след осъзнато взаимно влечение. Имаше моменти, когато на Джон му беше физически неудобно и той би се понаместил малко, ако не се страхуваше, че Пола ще го изтълкува като отдръпване. И само когато не можеше повече да издържа, стана и отиде в банята.

Застанал пред клозетната чиния, той с одобрение забеляза колко чиста е ваната, колко добре изглеждат наредените по полиците около нея екзотични мазила. Тук беше толкова различно от банята в неговия дом, където няколко тъмни линии винаги обикаляха в кръг вътрешността на ваната, където изстисканите туби от паста за зъби се въргаляха върху полицата сред малки локвички засъхнал сироп за кашлица. Връщайки се по коридора, той мина край спалнята на Пола и видя, че голямото й легло не е подредено: ала вместо куп смачкани чаршафи и одеяла, съблазнителен отпечатък от тялото й личеше в единия край. Нямаше съмнение, че тя спи сама.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита той, като се върна при нея.

Тя се поколеба.

— Не.

— Да отидем някъде да вечеряме.

— Не трябва ли да се прибереш в къщи?

— Ще позвъня на Клеър и ще й кажа, че трябва да отида в Хакни.

— Не се чувствувай задължен, моля те.

— Далеч съм от това — каза Джон. После отиде до телефона и набра домашния си номер. Обади се Том.

— Мама там ли е? — попита Джон.

— Горе е и мие на Ана главата.

— Значи Ана е по-добре?

— Да. Утре е на училище.

— Кажи на мама, че няма да се върна за вечеря.

— Добре.

— Кажи й, че трябва да отида до Хакни.

— Добре.

— Кажи й да не ме чака.

— О’кей, татко, ще й кажа.

Джон постави слушалката върху вилката и за миг изпита угризение, защото обикновено той миеше косата на дъщеря си. Но се овладя и се обърна към Пола с усмивка.

— Къде искаш да отидем?

Тя избра един руски ресторант в Сохо и те отидоха дотам с нейната ланчия. Ядоха хайвер и блини и пиха водка. После шишове, ориз и салата с вино. След това ликьор от касис и кафе. Сметката, когато му я донесоха, беше огромна, но Джон само бегло погледна сумата и подписа чек. Той беше упоен не толкова от водката и виното, колкото от красотата и чара на Пола. В същност той пи по-малко от обикновено, опасявайки се да не стане негоден за разговор или пък за онова, което тя би могла да му предложи, когато се върнат в къщата й на Първз Мюз. Не се съмняваше, че тя ще му предложи другата, неизползувана страна на голямото си легло: в края на краищата тя не беше надраснала връстниците си ученичка, каквато беше Джили Маскол. От всичко, което си говориха на масата, личеше взаимната им увереност, че по-късно ще спят заедно.

Върнаха се с нейната ланчия до Кензингтън и когато стигнаха края на Глостър Роуд, тя запита:

— Да те закарам ли до вас?

— Не — каза Джон. — Да се върнем при теб.

— Добре — отговори тя и зави по Виктория Роуд.

Той я последва в къщата и после нагоре по витата стълба. Огънят едва тлееше и тя сложи нов пън, като разрови пепелта с ръжен. Видът на наведеното й тяло възбуди Джон и когато тя се обърна към него, изтривайки пепелта от пръстите си, той я прегърна. Притисна тялото и целуваше устните й с жар, и още веднъж ръцете й се повдигнаха в ответен жест. Прегърнати, те се приближиха до канапето и се отпуснаха върху възглавниците. Джон свали едната си ръка от рамото й и докосна под полата крака й над коляното. Тя се дръпна:

— Не мога.

— Защо не?

Пола седна с подвити колене, захапала кокалчето на палеца си. Джон се доближи, седна до нея и я прегърна през рамото, но тя не го погледна.

— Ти… ме харесваш, нали? — запита той.

— Да. Не е това.

Той седеше объркан, представяйки си някакви гинекологически усложнения, които Пола не иска да обяснява.

— Има неща, които не знаеш — каза тя тихо.

— Не можеш ли да ми ги кажеш?

— Не. Не сега.

— Аз те обичам много — каза Джон, — тъй че… сексуалната страна не е всичко, но трябва да ми кажеш, ако по някакви причини не можем да спим заедно.

Тя се обърна и го изгледа. В очите й имаше сълзи.

— Надявам се, че и това ще стане. Ако не мислех, че… че ще бъдем заедно… Тя не довърши. — Само много те моля, не ме питай защо. Не сега.

Джон се усмихна и я целуна по бузата, както би целунал Ана.

— Кога ще се видим пак?

— Когато искаш.

— Да обядваме заедно в петък. Имам дело, което трябва да свърши сутринта, така че можем следобед да се разходим в парка.

— Добре — каза тя. — Ще ми бъде приятно. Да се срещнем в „Брасри Беноа“. Хареса ми там.

Улицата беше тиха. Джон крачеше по паважа трезвен, натъжен и успокоен. Минаваше полунощ, когато той се прибра. Клеър си беше легнала, но се размърда при вмъкването му в леглото и сънено се сгуши в него, щом той по навик я прегърна.