Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (3)

Глава втора

В Норидж, където се прехвърли в друг влак, настроението му все още беше лошо. В Кроумър, на брега на морето, никой не беше дошъл да го посрещне и това смени чувството му на самосъжаление с ярост. Позвъни по телефона в къщата на тъща си и с остър, нелюбезен тон оповести, че е пристигнал. Половин час по-късно Клеър дойде да го вземе с ръждясалото им волво — комби. Докато чакаше, Джон бе успял до такава степен да излезе от кожата си, че едва я прегърна и седна в колата с бледо лице и стиснати зъби.

Клеър Стрикланд също беше висока и имаше онази самоуверена походка, характерна за високите и хубави хора. Кестенявата й коса беше гъста, очите — сини, имаше приятни, леко славянски черти, които изведнъж я разхубавяваха, когато се усмихнеше, и я одухотворяваха, когато бе сериозна. Тя беше с осем години по-млада от мъжа си, ала бе родила две деца, затова, макар краката й да бяха дълги, а коремът й — прибран, гърдите й бяха отпуснати, под лявото й коляно се синееха издути вени, по бедрата й се бяха напластили буци твърда плът. Сега, на тридесет и две годишна възраст, тенът на кожата й беше започнал да губи вече блясък, точно както Джон, който изглеждаше толкова привлекателен и изискан в съда, вече оплешивяваше под перуката, а бялото му шкембенце омекваше под тогата.

Бяха женени вече дванадесет години. Докато го откарваше към дома на родителите си, Клеър бързо разбра какво е настроението на мъжа й и с непринудеността на човек, който отваря чадър под дъжда, попита:

— А защо не ми се обади кога пристигаш?

— Опитах се да телефонирам. Никой не отговори.

— Да не искаш да висим през цялото време при телефона?

— Много добре знаеш кога пристига влакът.

— В петък има три влака, не един.

— Можеше да се сетиш, че ще дойда с този.

— Ти каза, че ще хванеш по-ранния.

— Добре, а него посрещна ли?

— Трябваше да дам на децата да вечерят.

— А майка ти?

— Тя отиде на чашка при мисис Сюъл.

— И баща ти ли отиде?

— И той.

— Естествено те не могат да пропуснат чашката при мисис Сюъл…

— Защо трябва да си нарушават навиците? Защото сме им дошли на гости ли?

Пътуваха мълчаливо чак до къщата, в която Клеър се бе родила и която преди това е била дом на енорийския свещеник. Когато влязоха, разбраха, че родителите на Клеър — Хелън и Юстъс Лок — вече са си легнали.

— Ти вечерял ли си? — попита Клеър.

— Не.

— Трябваше да хапнеш нещо във влака.

— Нямаше вагон-ресторант.

— Защо нямаше?

— Необявена стачка.

— За съжаление изядохме пицата. Ще ти направя бъркани яйца.

Отидоха в кухнята и Джон седна до масата. На лицето му бе изписано такова самосъжаление, че приличаше повече на Разпнатия Христос, отколкото на изискан член на лондонската адвокатска колегия. А дори и на Клеър, обикновено ведра и спокойна, толкова не й се отиваше за трети път до печката, че чертите й се бяха изменили и ядното й лице изглеждаше подпухнало.

Докато той се хранеше, тя седя до него мълчаливо. После изми чинията и се качи горе да се изкъпе. След около двадесетина минути Джон я последва. Да се къпят с една и съща вода, беше стар навик, останал още от дните на младоженството им, затова и сега той влезе във ваната, все още пълна с използуваната от жена му вода. После легна до Клеър в хлътналото двойно легло в стаята за гости на семейство Лок. Целунаха се и се прегърнаха под завивката — още един стар навик. След което лампата бе загасена и те заспаха.