Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (28)

Глава пета

Мнението на Мери Маскол за Пола Джерард, от ученическите й години, не попречи на Джон да продължи да си мисли с удоволствие за обеда си с нея. В ума му не се въртяха порочните сцени, които си беше представял, че изживява с Джили Маскол. Напротив, чувствуваше се имунизиран срещу такъв вид страст; надяваше се, че по някакъв начин ще я привлече в кръга на приятелите си, за да може интелигентността и идеализмът й да подействуват като противоотрова на реакционното им тесногръдие.

Разговорът в „Брасри Беноа“ го насърчаваше да се стреми към политическа кариера и той съжаляваше, че пред Пола Джерард не бе споменал нищо за амбициите си. Страхуваше се, че й се е сторил самодоволен, педантичен и бъбрив: ако тя само знаеше, че почти всяка седмица той отделя по една цяла вечер, за да пътува с метрото до северните предградия на Лондон и там да седи дълги часове в кръчмата с един скучен, но влиятелен член на организацията на лейбъристката партия в кварталите Хакни и Харингей, щеше може би повече да го уважава.

Дните минаваха. Образът й започна да избледнява. Вниманието на Джон се отвличаше не само от работата му в съда, от политическите му занимания, от семейството и светските му задължения, но и от вечната грижа за пари. Още преди няколко месеца той бе подал молба до председателя на Камарата на лордовете, който е и министър на правосъдието, да получи званието кралски съветник. Ползата от тази титла бе не толкова в уважението, с което щеше да бъде обграден, ако му я дадат — особено още толкова млад, — нито в перспективата да заема високи длъжности, които тя би му открила, колкото в по-високите адвокатски хонорари.

Известно му бе обаче, че след като способностите на един утвърден адвокат получат подобно признание, доходите обикновено намаляват за известно време. На един кралски съветник подобава да си наеме за помощник по-млад адвокат, ала това означаваше, че за Джон щяха да останат само две-трети от хонорарите. Имаше и друго: клиентите вероятно щяха да започнат да го отбягват, тъй като равни на неговите способности, но срещу по-малко пари, биха могли да намерят у друг, макар и не толкова почитан адвокат. И едва когато кралският съветник Джон Стрикланд успее да се наложи всред висшите кръгове, доходът му първоначално ще се изравни със сегашния, а след това и ще го надхвърли.

При нормални обстоятелства титлата кралски съветник се връзва отлично със званието Член на парламента, защото задълженията на един депутат в Камарата на общините не оставят много време за адвокатска практика. Но жизненият стандарт на Джон, както вече видяхме, зависеше изцяло от доходите му. Ако хонорарите секнеха, как щеше да изхранва семейството си и да изплаща заемите, с които бе купил двете си къщи? Дребни икономии, като например вечеря в къщи след театъра, не водят доникъде. Най-вероятно бе, че ако станеше кралски съветник, щеше да се наложи да продаде вилата в Уилтшър.

Вниманието му се отвличаше и от влошения политически климат. Локомотивните машинисти се солидаризираха с отказа на миньорите и на работниците от електроцентралите да работят извънредно. Това наруши снабдяването на електроцентралите с въглища и спиранията на тока зачестиха. Отменени бяха влакове, които извозват хората до работните им места, и адвокати от Съри и Кент често не можеха да се явят в съда. Те можеха да се придвижат с колите си, но бензин също не достигаше поради петролното ембарго на арабските страни. Сред приятелите на семейство Стрикланд се говореше за комунистически заговор.

Към края на ноември досието на Тери Пайк пристигна в кабинета на Джон и секретарят му го връчи. Имаше силни улики против Тери. „Действувайки въз основа на получена информация“, полицията бе влязла в апартамента в Балъм, където Тери живеел с друг младеж на име Джими Скот. Там, както се твърдеше в документите, били намерени две маски от дамски чорапи, една гумена палка и четиристотин и петдесет лири стерлинги в банкноти по пет лири, серийните номера на които бяха доказателство, че са от ограбения камион. В показанията си обвиняемият Скот бе казал: „Да, имахме намерение да подменим банкнотите.“ А Тери: „Кой е изплямпал?“

Тезата за защитата на Тери според препоръката на юридическия съветник трябваше да бъде следната: чорапите, палката и парите са били поставени от полицията, а показанията са фалшиви. Джон въздъхна: от опит знаеше, че колкото и вероятни да са тези опровержения, съдиите рядко им вярват. Според представените доказателства Пайк щеше да бъде осъден най-малко на седем години.

Джон реши да телефонира на Пола Джерард, за да й каже това, и тъкмо търсеше номера й в указателя, когато телефонът иззвъня. Беше тя.

— Получихте ли досието?

— Да, тъкмо го четях.

— И какво мислите?

— Не изглежда добре.

Последва пауза.

— Значи, пак ще влезе вътре.

На свой ред Джон се поколеба.

— Пайк… тоест Тери… пуснат ли е под гаранция?

— Да, внесохме му гаранция. Защо?

— Защото по този въпрос можем да поговорим.

— Елате да пийнем нещо.

— Кога?

— Сега. Ако сте свободен.

— Добре. Къде живеете?

— Първз Мюз, 23. След Виктория Роуд.

— Знам къде е.

— Добре. Ще ви чакам след около половин час.

Беше мъгливо и влажно. По пътя към спирката на метрото минаващите коли и автобуси, които пръскаха кал в оранжевата мъгла, изцапаха крачолите на панталона му. Той разбра, че ако пътува с метрото и после отиде пеша от спирката на Глостър Роуд до Първз Мюз, ще пристигне целият измокрен. За него лично това беше без значение, но той знаеше, че мократа коса изглежда мръсна: още повече беше със същите обувки, с които бе ходил в Бирмингам — те пропускаха вода, — и с плътен стар костюм, който миришеше на мокро куче, когато се навлажнеше. Затова спря едно такси. „По дяволите разноските — мислеше си той, облегнат на удобната седалка. — При това парите за едно такси не са чак толкова много.“

Пола Джерард му отвори вратата почти веднага след позвъняването. Дизеловият двигател на таксито, с което беше дошъл, продължаваше да боботи върху измития паваж, докато тя затваряше. Влагата и дъждът останаха навън. Джон съблече шлифера си и видя, че се намира в голяма кухня, откъдето вита стълба водеше към горния етаж. Облечена с джинси и вълнено поло, Пола отиде направо от вратата към хладилника.

— Ще извадя малко лед — рече тя — и можем да се качваме горе.

Джон хвърли шлифера и чантата си върху един от кухненските столове.

— Противно време — каза той.

— Не съм излизала цял ден.

— Днес нямахте ли работа в затвора?

— Не. В същност вече се отказах.

Тя постави леда в купа. Взе табличка и потърси чаши в шкафа.

— Защо се отказахте?

— Баща ми почна да нервничи. Мисли, че може да ме отвлекат.

— Затворниците знаят ли коя сте?

— Започна вече да се разчува.

Тя постави чашите върху табличката и я вдигна.

— Хайде да се качваме.

— Дайте на мен.

Тя му подаде таблата, взе от кухненската маса пакет френски цигари и тръгна нагоре по стълбата. Джон я последва и докато се изкачваше, бе принуден, без да иска, да наблюдава отблизо движението на стегнатите й бедра. Горе той се озова в просторна всекидневна, която заемаше почти целия етаж. Три ниски бежови канапета бяха поставени край камината, в която горяха дърва. Подът бе постлан с персийски килим, по стените висяха няколко картини модерна живопис, а в библиотеката бяха наредени различни книги — едни подвързани, други не.

Пола се насочи към една масичка и показа на Джон къде да постави таблата. Върху масичката имаше цяла дузина бутилки, съвсем не така прашни, каквито неизбежно ставаха бутилките на Джон в къщата му на Холанд Парк.

— Заповядайте — каза Пола.

— Вие какво ще пиете?

— Скоч с вода — отвърна тя. — О, по дяволите, забравих водата.

— Да отида ли аз?

— Не се притеснявайте.

Тя скочи от канапето, където вече бе седнала, излезе през една от вратите, която, помисли си Джон, сигурно водеше към спалнята й, и минутка по-късно се появи с красива рисувана кана, пълна с вода.

— Спестих си едно слизане — рече тя.

Джон й наля уиски с вода, подвоуми се какво да пие и накрая седна срещу Пола с чаша джин и тоник.

— Е, какво правите сега? — попита той.

— Нищо. — Тя се намръщи, сякаш въпросът му не бе й харесал.

— Не ви ли е скучно?

— Не. — Тя пак се намръщи и Джон реши да не й задава повече лични въпроси.

— Прегледах делото на Тери — каза той — и, разбира се, готов съм да го защищавам, но не се надявам твърде, че ще мога да го измъкна.

— Нима не виждате колко е несправедливо? — В тона й имаше повече раздразнение, отколкото болка. — Тези вещи са били поставени в апартамента от полицията.

— Така твърди Тери.

— Мен той няма да ме лъже.

— Той отрича ли да е участвувал в грабежа?

Тя се поколеба.

— Не, не отрича. Както ви казах, според мен той има нещо общо с цялата работа, но участието му е незначително. Положително не той е ударил шофьора по главата. Това не е в неговия стил. — Тя отпи от уискито и запали цигара.

— А как според вас се е замесил в тая история? — запита Джон.

— Запознал се е с Джими в затвора.

— Джими Скот?

— Да. Джими е бил задържан за нещо много дребно и в същност на делото е бил оправдан…

— Спомняте ли си за какво е бил задържан?

— Струва ми се, за кражба с взлом в една сладкарница.

— А после?

— И двамата излезли по едно и също време и наели заедно апартамента. Джими се познавал с бандата, която замисляла грабежа. Така и двамата се включили.

— Искате да кажете, че Джими е въвлякъл Тери?

— Да.

— Джими бил ли е осъждан преди това?

— Мисля, че не, защо?

— Ще ви обясня след малко.

— Някой положително е пошушнал нещо на полицията — каза Пола. — И този някой сигурно е от бандата, защото как иначе полицията щеше да знае, че Джими и Тери са участвували.

— Мислите ли, че полицията ще извади този някой на делото като свидетел на обвинението?

— Не, мисля, че не би посмяла. — Очите й се бяха разширили.

— И Тери твърди, че полицията нарочно е поставила палката, чорапите и парите — така ли?

— Да. И аз му вярвам. Той не е такъв глупак да ги остави да се търкалят на открито.

— А Джими?

— Не знам. Никога не съм го виждала.

— Тери не даде коктейл, за да ви запознае с приятелите си, нали?

Тя се изчерви.

— Не.

— Моля ви да ме извините, но искам да ви попитам… има ли… емоционален елемент в отношенията ви с Тери?

Тя стана, за да напълни чашата си.

— Какво разбирате под „емоционален елемент“?

— Влюбена ли сте в него?

— Не. Разбира се, че не. Той е със седем години по-млад от мен. Но емоционален елемент има и той е, че не искам Тери да гние в затвора.

— Дори и ако е ограбил камиона?

— Не мисля, че… наистина го е ограбил. — Тя седна с пълната чаша и се сви на канапето.

Джон въздъхна.

— Не се съмнявам, че полицията и особено криминалните агенти са в състояние да фалшифицират доказателства — каза той, — но твърде необичайно би било да го направят с такива дребни риби като тези две момчета…

— Знам.

— И второ, не виждам как полицаите са се сдобили с крадени банкноти с белязани номера, за да ги използуват като доказателства, освен ако банките не са им съучастници…

— Те не са взели всичките пари.

— Кои те?

— Крадците.

— Защо?

— Защото толкова са бързали, че оставили едното сандъче.

— Но според досието всички сандъчета са били задигнати.

— Разбира се. Полицаите са свили последното сандъче. Да не мислите, че ще вземат да върнат няколко хиляди в брой, паднали им от небето?

— Ясно. Искате да кажете, че полицията е откраднала това, което крадците са оставили, но е отделила четиристотин и петдесет лири, за да обвини Джими и Тери?

— И другите.

— Скъпо доказателство — каза Джон. — Биха могли да свършат същата работа с петдесет или даже с десет лири.

— Знам — каза Пола и изведнъж се разплака. — Съжалявам — извини се тя, като бършеше сълзите си, и добави ядосано: — Мразя се в подобни моменти.

Джон се изправи и седна до нея на канапето, но като типичен англичанин беше смутен от този изблик и въпреки че искаше да я успокои, беше прекалено сдържан, за да си позволи да я докосне.

— Усмихнете се — каза той.

— Всичко е такава каша — каза Пола. — Положих толкова усилия, за да помогна на Тери, мислех, че ми вярва и ми казва истината, но сега не знам… Не знам на кого да вярвам. Но не искам да отиде в затвора.

— Има един изход — рече Джон.

— Какъв? — Тя подсмръкна и избърса сълзите си, докато Джон си сипваше джин с тоник.

— Така, както стоят нещата, никой съд няма да повярва на Тери и Джими и да приеме, че полицията лъже. И двамата ще бъдат осъдени, затова по-добре би било да се признаят за виновни.

— Като миналия път — каза Пола.

Джон се изчерви.

— Самопризнанието обикновено води до по-снизходителни присъди.

— Този ли е изходът? — попита Пола.

— Не. Изходът за Тери е да убеди Джими да поеме сам товара. Ако Джими се признае за виновен сега или на процеса, а после се яви като свидетел и когато го разпитвам, признае, че палката, чорапите и парите са негови, тогава… понеже не е бил осъждан, ще получи по-малка присъда, отколкото би получил Тери при сегашното положение, а Тери сигурно ще бъде оправдан.

Пола хапеше долната си устна.

— Но как можем да убедим Джими да го направи?

— Зависи от Тери. Той би могъл или да се опита да накара Джими да се почувствува виновен, че го е намесил в цялата работа, или да го подкупи със своя дял от четиридесетте хиляди лири.

— Или пък аз да му платя — рече Пола.

— В никакъв случай.

— Защо не?

— Не бива да ставате съучастничка на подобни хора.

— Може би сте прав.

— Онова, което трябва да направите, е да убедите тези двама приятели, че така, както сега стоят нещата, няма отърване нито за единия, нито за другия. Тери вероятно ще получи пет години. А може и повече. Но присъдата, която Джими сигурно ще получи, ако поеме вината, ще бъде не повече от три години, което пресметнете в дни зад решетките, значи малко над година.

— Добре — съгласи се Пола. — Сега поне сме наясно. Да говорим вече за друго. — Тя стана, прекоси стаята и постави на грамофона плоча на Фатс Уолър.

— За какво? — попита Джон. — Нали не искате да говорим за вас?

— Не искам, защото аз не съм интересна — каза тя и пак седна на канапето срещу госта си. — Нека да говорим за вас.

— Аз не съм по-интересен.

— Нищо подобно, по-интересен сте. — Лицето й се озари от усмивка, която, след замисленото й изражение до този момент, дойде като внезапен слънчев лъч в мрачен ден.

— В какъв смисъл?

— Не сте това, което изглеждате.

— Как изглеждам?

— Един приятен на външност, но иначе обикновен адвокат.

— Това комплимент ли е или обида?

— Нито едното, нито другото.

— Какво според вас остава под повърхността?

— Политическите ви убеждения.

— Какво сте чули за политическите ми убеждения?

— Чух някои неща. На една вечеря. Няма да ви кажа от кого, но говориха за вас.

— И какво беше заключението?

— Нямаше заключение. Това именно ви прави интересен. Един от присъствуващите каза, че сте опортюнист — „салонен левичар“ бяха думите му. Друг обаче каза за вас много хубави неща. Каза, че един ден ще станете министър и че демокрацията само печели, когато хора като вас се отдадат на политиката.

— А никой ли не каза, че съм предател на класата си?

Пола се изсмя и стана, за да вземе празната му чаша.

— О, да. Имаше такива приказки. От рода на „де да беше консерватор или поне либерал…“.

— Вие защитихте ли ме?

Докато тя поемаше чашата, очите им се срещнаха.

— Трябваше ли? — попита тя.

Джон вдигна рамене.

— Струва ми се, че някои от принципите ни са общи.

— Това е вярно — отговори Пола от мястото, където му наливаше питието.

— Значи, можехте да кажете някоя и друга дума в моя защита.

— Отказала съм се да говоря за политика на подобни събирания — рече тя. — Мъжете мразят жени с радикални възгледи. Чувствуват се кастрирани. Ужасно е досадно. Да не ви разправям колко мъже са се опитвали да ми определят срещи, само и само да ми докажат правотата на гледищата си по „свободната инициатива“ или „национализацията“.

Тя се върна до канапето, подаде на Джон чашата и пак си седна в ъгъла.

— И за мен не е по-лесно — каза Джон. — Щом не си херцог или син на херцог, значи, си се продал.

Пола се засмя.

— Няма начин да излезете сух. Щом сте беден, значи сте продажник. Ако сте богат, сте лицемер. Затова аз държа устата си затворена. Изглежда, има хора, които се вбесяват, когато някой богат като мен е с леви разбирания.

— И още как!

— С такива хора аз не споря, просто защото не си струва. Ако им разтвориш черепа, нищо няма да намериш вътре.

— Тогава защо вечеряте с тях?

Тя вдигна рамене.

— Все трябва да отида някъде на вечеря, а нали в тия именно среди ми е мястото? Помъчих се да намеря разнообразие у Тери, но не стигнах далеч.

— Среден терен сигурно има: между глупаците от нисшите кръгове и разбойниците от работническата класа.

— Да — каза тя с още една от необикновените си усмивки. — Вие сте средният терен. Разчитам на вас да ме запознаете с цяла плеяда нови, интелигентни, просветени лица. Естествено, стига да сте готов да погледнете на мен като на приятел, а не само като на скучна общественичка. Вие и… жена ви. Как й беше името? Клеър?

— Разбира се — рече Джон с пресилен ентусиазъм, за което вина до голяма степен имаше джинът в кръвта му. — Трябва да дойдете у нас на вечеря. Ала доста ще ми бъде трудно да ви намеря все интелигентни и просветени хора.

— Нямате ли приятели лейбъристи?

— Имам един — каза Джон.

— Той не е ли интелигентен и просветен?

Джон се поколеба.

— Такъв е наистина, но…

— Но? Чакайте, знам: той е интелигентен, просветен пияница с пърхот по главата.

— Горе-долу улучвате.

— Не е ли това образът на лейбъристкия политик? Всички са с мазни коси и пърхот, с найлонови ризи и връзки, дето са ги носили още от забавачницата.

— Но аз не съм чак дотам неугледен, нали? — попита Джон.

— Чак дотам не. Все още не. — Тя стана и се премести на канапето до него. — Но можем нещо да направим. — Повдигна края на връзката му и погледна марката. — „Либърти“? Не е подходяща.

Поради алкохола Джон прие близостта и аромата й като нещо нормално. Младото й лице с малко чип нос бе само на педя от неговото и големите кафяви очи го гледаха с иронично безпристрастие.

— Хм! Даже нямате пърхот — рече тя.

— Мога да си пръсна малко „Редибрек“, когато дойде изборната конференция.

— Какво е „Редибрек“?

— Детско брашно. От стрити овесени ядки.

За момент изражението в очите й се втвърди.

— Вие, разбира се, имате деца.

— „Редибрек“ и малко брилянтин ще свършат работа — продължи Джон. Той почти не бе забелязал промяната.

— Не — каза тя, като стана и се върна на канапето отсреща. — Не бива да променяте външния си вид. Вие не сте нито реакционен адвокат, нито оръфан политик.

— А какво съм? — Артикулацията му бе малко несигурна.

— Можете да бъдете държавник.

— Не е ли това синоним на политик?

— Не е. За политика властта е самоцел. За държавника властта е средство към целта — средство да се направи реалност някаква мечта. Вие имате мечта, нали?

Той се поколеба.

— Имам.

— Каква е тя?

На Джон му се прииска да е по-малко пиян.

— Единната нация на Дизраели.

— Именно. Това е и моята мечта.

— Аз не съм мечтател — каза Джон. — Съгласен съм, че е неизбежно да има известно неравноправие, несправедливости, но в никоя друга страна на света, с изключение може би на Индия, няма такова ненужно и безцелно социално разслоение, каквото имаме в Англия. И което е по-лошо… — красноречието му внезапно се върна — всичко това е заседнало в съзнанието. Колкото повече изравнявахме хората чрез данъци, толкова те се оттеглят към някакви жалки привилегии, предназначени да обиждат ония, които ги нямат. Като трапезарии само за директори, тоалетни само за персонала, частни училища. Някакъв особен маниакален култ, който ще прекатури Англия.

— Съгласна съм — каза Пола тихо.

— Не зная дали в Парламента може изобщо нещо да се направи.

— Вие ще направите много, сигурна съм — продължи тя. — Там царува посредствеността. Ще преминете през нея като нож през масло.

— Е… — започна Джон скромно.

— Господи, колко бих искала да съм мъж! — Избликът й го прекъсна.

— Защо?

— Защото щях да правя същото, което вие правите.

— А като жена защо да не можете?

— Не, не мога.

— Но защо не? В наше време?

— В същност аз не съм за еманципацията на жените. Вече ви казах. Мъжете се чувствуват застрашени от жени, които искат да командуват, а на останалите жени не им е приятно, защото виждат опекуни над главата си. Моята единствена надежда е да се прилепя към… — тя заекна, пламна, но продължи — към някоя изгряваща звезда.

— Колко жалко, че съм женен — рече Джон с усмивка.

— Жалко… наистина. — Тя се засмя.

Джон погледна часовника на ръката си.

— Което идва да ми припомни… — започна той.

— Да, естествено.

Изправиха се. Джон постави чашата си върху малка, покрита със стъкло масичка и залитайки леко, се отправи към витата стълба.

— Трябва да се срещнем пак… след като говорите с Тери — рече той.

— Добре.

— А аз ще се опитам да изровя отнякъде интелигентни и просветени приятели. — Той заслиза, като се държеше за перилата от ковано желязо.

— Не искате вие да говорите с Тери, нали? — попита тя.

— Не. Не би било… етично.

— Наистина.

— Във всеки случай — той бе стигнал най-долното стъпало и се обърна усмихнат към нея — много ми е приятно да ви имам за посредник.

На раздяла се целунаха по бузите, което за хората от тяхната среда означаваше, че не се е стигнало до нищо повече от обикновена взаимна симпатия. Докато крачеше надолу към Виктория роуд, Джон мина край бял форд-ескорт, в който, зад кормилото, седеше, пушейки цигара, млад мъж. Лицето му беше с остри, познати черти.