Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (14)

Глава трета

След обяд Джон отиде в кабинета си в съда, за да прегледа делата за следващия ден. Седна на бюрото си и секретарят му донесе чай. Взе досието, вързано с червена панделка, и видя под него бележка да се обади на някоя си мис Маскол.

Джон беше забравил за Джили Маскол: дори не беше попитал за нея, когато вечеряха с Хенри и Мери предната седмица. Но сега, като седеше на бюрото си в гаснещата светлина и гледаше полиците с книги по право, репродукциите на пейзажи от Лондон през осемнадесетия век и металните кутии, където той и колегите му държаха перуките и яките си, Джон усети, че нейното обаждане е част от новия живот, който започваше — живот на освобождение от домашното иго. Нищо не прави човека така упорит, както желанието да смае онези, които се съмняват в него, и тъкмо защото беше решен да покаже на Клеър, че не е импотентен социалист, за какъвто тя го смяташе, поиска да се увери, че е способен да заведе едно хубаво момиче на обяд.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера, записан на листчето пред него. Заедно със сигнала Джон чу и друг звук, с ритъм, различен от телефонния звън. Това беше туптенето на сърцето му. Обзе го внезапна паника. Дали не се държеше като глупак? Хенри и Мери биха могли да чуят за това и щяха да му се смеят. Клеър би се смутила и засрамила. Надяваше се никой да не отговори и съответно да затвори телефона (защото в стаята имаше и други хора), но изведнъж глас на момиче каза „ало“.

— Джили ли е? — попита той.

— Не. Ще я извикам. — Последва шумолене, шепот и същият глас запита: — Кой се обажда?

— Джон Стрикланд.

Отново шумолене, отново шепот и друг глас каза „ало“.

— Джили ли е?

— Да. Извинявайте. Не знаех, че сте вие. — Кикот.

— Добре е, че сте предпазлива. Можеше да съм някой, който да ви диша тежко в слушалката.

Отново кикот. Тежко дишане.

— По-добре внимавайте — каза Джон. — Този телефон може да се подслушва.

— О, боже. Нима? Искам да кажа, подслушват ли се телефоните на адвокатите?

— Още не. Но и това ще стане. — Пауза. — Къде живеете сега?

— На Уорик Скуеър. Живея с едно момиче, което се казва Миранда. Познавате ли я? Страшно е симпатична. — Пак кикот.

— Тя в стаята ли е? — попита Джон.

— Да. Но и да я нямаше, пак щях да кажа, че е симпатична.

— Добре. А ще обядваме ли заедно?

— С удоволствие.

— Кога сте свободна?

— О, аз съм ужасно свободна. — Нов кикот.

— Тогава да кажем в сряда другата седмица в един в „Дон Жуан“ на Кингс Роуд.

— Идеално.

— Ще запомните ли?

— „Дон Жуан“. Кой би забравил?

— Ще се видим там.

Джон затвори телефона, взе чантата си и се отправи към къщи.