Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (13)

Глава втора

На другата сутрин Джон се обади по телефона на един журналист от „Ню Стейтсмън“ на име Гордън Прат. Уговориха се да обядват заедно след няколко дни в ресторант „Берторели“.

Гордън Прат беше единственият му състудент от лейбъристкия клуб в Оксфордския университет, когото Джон все още смяташе за приятел. Когато се преместиха в Лондон, бяха живели в една квартира. Но докато шотландецът Гордън навлезе в лявата политика и журналистиката, Джон беше повлечен — сякаш от нечия невидима ръка — към компанията на богати приятели с десни убеждения и към срещи с техните по-млади сестри. Въпреки всичко взаимната симпатия бе останала и те продължиха от време на време да се виждат — дори след като и двамата се ожениха — Джон за аристократка и католичка, а Гордън за свободомислеща и силно привързана към алкохола северноирландска феминистка.

Ако някой ги попиташе защо не се срещат по-често, и двамата биха отговорили в един глас, че жените им не могат да се понасят, което беше вярно; но даже и да не бяха женени, сигурно пак нямаше да се виждат по-често, защото политическите им убеждения и културни вкусове бяха еднакви, но възгледите им за много други неща бяха различни. Когато живееха заедно, бяха разбрали това. Една вечер например Джон беше най-напред учуден, а после и смутен, защото Гордън си събу обувките в стаята пред Клеър; а веднъж, скоро след като се бяха нанесли, когато преля бутилка Шери в гарафа и я постави заедно с чашите на табличка, Джон забеляза в очите на Гордън същото учудване и смущение.

Сродни души в големите неща, те биха могли като Херцен и Огарьов да посветят живота си на свободата, без да обръщат внимание на гарафата с шери и на миризливите чорапи, ако не бяха свободни. Но те имаха свобода и поради липса на сериозен натиск, който да заздрави спойката на идеализма им, те тръгнаха по два различни утъпкани пътя, които водеха началото си от детство, прекарано в различни среди. Така и двамата се сраснаха с ролята си в живота толкова добре, че хората в ресторанта, които биха ги разгледали по-внимателно, сигурно биха се учудили какво общо може да има между този издокаран адвокат с шит по поръчка костюм на дискретни райета и зле обръснатия, развлечен журналист с джинси и кожено яке. Но разговорът на тяхната маса вървеше също толкова оживено, колкото и на всяка друга, без да докосва носталгични спомени от студентските години. След първите учтиви въпроси за семействата те преминаха към политика, печат и право — въпроси, които интересуваха и двамата, откъдето лесно и непринудено стигнаха до това, което Джон имаше наум, когато предложи на приятеля си да се срещнат.

— Смяташ ли — попита той, — че е прекалено късно за човек на моята възраст да започне да се занимава с политика?

— Никога не е късно — отвърна Гордън, сякаш искаше да забави точния си отговор, докато го обмисли.

— Но аз съм на четиридесет години.

— И аз.

— Трудно бих могъл да спечеля депутатско място в следващите избори, така че може да минат още десет години, преди да стигна до Парламента.

Гордън го погледна и се засмя:

— Като казваш „човек на моята възраст“, значи, имаш пред вид себе си?

— Да. — Джон усети, че се изчервява. — Смяташ ли, че е смешно?

— Не е смешно, не. Но малко изненадващо.

— Защо?

— Защото през последните десетина години не си проявявал нищо повече от общ интерес към политиката, а още по-малко към лейбъристката партия. Предполагам, че искаш да се кандидатираш за лейбъристки депутат?

— Разбира се.

— Учудвам се, че имаш такова желание.

— Защо?

— Камарата на общините според мен е загуба на време за един свестен човек. Излиза ти душата, докато те изберат, после десет-двадесет години висиш там и гласуваш законопроекти, в които не вярваш, и ако накрая ти дадат власт, тя е, както е казал Дизраели, прекалено малка и е дошла прекалено късно.

За момент Джон замълча и се загледа в своя шницел по милански.

— Ако ти обясня какво чувствувам — рече той, — ще ми кажеш ли накрая какво мислиш? Твоето безпристрастно мнение?

— Разбира се.

Джон бързо сряза остатък от шницела си и с уста, почти пълна с месо и картофи, заговори:

— Преди всичко ти си прав, като казваш, че не съм бил активен като социалист през последните десетина години и че това може да провали шансовете ми: но истината е, че трябваше да започна кариерата си и да отгледам децата си и затова имах малко време и сили за партията…

Той замълча, спрян от странното звучене на последната дума, „партията“, която толкова беше обичал като по-млад. Тази дума пораждаше у него вълнение, сякаш беше конспиратор от роман на Сартр или Малро.

— Все още вярвам — продължи той, — че след войната именно социалистическата политика на лейбъристката партия доведе до намаляване на бедността, на несправедливостта, на човешкото страдание. Вярвам, че трябва да продължаваме по същия начин и че дори никога да не можем да създадем рай на земята, можем постепенно да подобрим материалното и културно равнище на повечето ни сънародници.

— Да, добре — каза Гордън, — ако с такава реч излезеш на събранието за приемане на кандидатурите, може да свърши работа; макар да знам от опит, че хората от избирателните комисии гледат на избирането на определен кандидат като на награда за това, че е почукал в дъжда на повече врати от млекаря.

— Ти би ли гласувал за мен?

— Аз? — Погледът му се премести над рамото на Джон. — Хей, хайде да си поръчаме още една бутилка вино. — Той вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора, и каза: — Не отбягвам въпроса, Джон. Просто ми е нужно да се заредя с гориво за един такъв сериозен разговор.

Сервитьорът дойде. Гордън поръча виното и когато след минута то бе донесено на масата, напълни чашите. Накрая се обърна към Джон:

— Няма никакво съмнение, че ти си способен адвокат и че лейбъристката партия трябва да грабне всеки човек като теб, до който може да се добере, за да го изправи срещу ловките негодници, които говорят от името на торите в парламента. Тъй че, ако питаш мен — но може и да не съм прав, — един решителен опит да спечелиш депутатско място ще успее. След това, ако издържиш мелницата на изборите, е напълно възможно след няколко години да станеш член на Парламента. Особено сега, след като партията потъпка повечето си принципи и се превърна в организирано лоби на два-три големи профсъюза. Не може да е просто от суета, поради която именно причина преуспелите се натискат за парламента… все едно да си купиш ролс ройс. Трябва да имаш някакъв друг мотив, а аз не го виждам.

— Не можеш ли да приемеш, че се ръководя от искрено желание да приложа социалистическите принципи в законодателството? — попита Джон.

Гордън въздъхна и се облегна назад, сякаш се мъчеше по-отдалеч да улови на фокус приятеля си.

— Мога да приема това — каза той — само ако изхождам от следната хипотеза: че когато преди двадесет години дойдохме тук от Оксфорд, ти си заровил принципите си в земята и че сега пак си ги изкопал и си ги намерил неповредени. Това е единственото обяснение, че са толкова свежи.

Джон се усмихна.

— Значи ли това, че не ме бива?

— Напротив. Не значи. Но аз просто съм изумен, че те намирам на четиридесет години с непомрачените амбиции на двадесетгодишен младеж.

— Може би пътищата ни отново се пресичат — рече Джон. — Аз посветих първата половина от живота си да градя лично благополучие, а ти през това време си служил на обществото…

Гордън се засмя.

— А сега и ти искаш да служиш на обществото. А пък аз бих се продал на „Дейли Телеграф“, стига да ми предложат добра цена.

— Но ти не би се продал, нали?

Гордън поклати глава.

— Не.

— Защото не си безскрупулен, за какъвто искаш да се представиш.

— Обратното, безскрупулен съм. Няма да доживеем да видим Британска революция, защото проклетият пролетариат има нужда от буржоазията, за да я мрази и тормози. Класовата борба е наш национален спорт, а той не може да се практикува без капиталистическата класа.

— Тогава защо не се продадеш?

— Защото по-добре да пукна, отколкото да направя удоволствието на тези богати и самодоволни копелета, като се откажа от борбата. — Той допи чашата си и отново я напълни. — Живея с една мечта, Джон, мечтата, че един ден ще изтрием блажената усмивка от лицето на прогнилата висша класа.

— А не допускаш ли, че макар и със закъснение и аз мога да чувствувам същото?

— Разбира се, че допускам — каза Гордън. — Разбира се. Добре дошъл у дома! — Той погледна приятеля си с очи, пълни със сълзи, и допи остатъка от втората бутилка вино.