Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (47)

Глава четвърта

За погребението на Клеър в събота следобед бяха известени само най-близките на семейството, но въпреки това съседите също дойдоха. Ритуалът беше извършен от католически свещеник в двора на англиканската църква. В словото си той спомена за кръста, който Клеър се бе опитала да начертае с кръвта си върху пода, но не каза нищо за обстоятелствата около убийството.

Джон стоеше край гроба с двете си деца. Лицето му беше безизразно, защото умът му бе лишен от мисъл. От дясната му страна Том изглеждаше сериозен — очевидно смяташе, че от него очакваха да се държи именно така. Ана, от лявата му страна, явно се мъчеше да овладее възбуждението си от онова, което ставаше около нея. И на двете деца беше казано, че майка им лежи в полирания дървен сандък, но като че ли и едното, и другото не можеха напълно да осъзнаят действителността.

— Това ли ще бъде погребано? — пошепна Ана на баща си, изумена, че предмет с такива лъскави сребърни дръжки ще бъде пуснат във влажната земя.

Юстъс стоеше изпънат. Хелън се облягаше на ръката му. Той беше облечен в тъмносив костюм от едно време, грижливо пазен през годините в нафталин, и изглеждаше необичайно елегантен. Главата му беше вдигната, сякаш се намираше на парад, или може би защото погледът му бе насочен над главите на опечалените към белите облаци в небето.

Лицето на Хелън беше полузакрито от сив воал. Джон забеляза, че макар тя от време на време да се усмихваше на децата, очите й нито веднъж не се опитаха да се срещнат с неговите. Вероятно, мислеше си той, тя обвинява него за случилото се, или пък се страхува, че може да й каже повече подробности по историята с кървавия кръст. Защото, щом свещеникът спомена за кръста, тя започна енергично да кима с глава, сякаш Клеър — убита при прелюбодеяние — се е наредила вече сред мъчениците на фамилията Данси, загинали за своята вяра.

По-късно всички се събраха в дома на Юстъс и Хелън Лоу. Съседите не бяха поканени, но очевидно ги бяха очаквали, защото в овехтялата всекидневна бяха наизвадени чаши, а една от помощничките в къщата, препасана в престилка, ги пълнеше с шери. Влизайки в стаята, гостите се ръкуваха с Юстъс и Хелън, изказваха съболезнованията си, отбягваха Джон, сякаш присъствието му ги притесняваше. Само майка му, пристигнала от Йоркшър, още с влизането си го целуна мелодраматично, след което с трагично изражение се впусна в разговори с хората, сякаш бяха нейни съседи — каквито впрочем те много лесно биха могли да бъдат, защото те и тя бяха от една порода.

Джон, който в началото почти не забелязваше, че го отбягват, обикаляше стаята след децата си. Ала след като те изтичаха в кухнята да донесат сандвичи и нарязаните салами, той се приближи до една група, после до друга и в начина, по който разговаряха с него, долови (или си въобрази, че долавя) тяхната сдържаност и неодобрение. Това го ядоса. Кои са тези хора? Защо са дошли? Как смеят да му показват, че не е желан на погребението на собствената си жена и да го карат да се чувствува неловко? Знаят ли те нещо за Пола? Възможно ли е Юстъс и Хелън да са го очернили? Или пък отношението им е такова, защото е кандидат на лейбъристите за парламента? А може би мислят, че прелюбодеянието и социализмът вървят ръка за ръка и за тях той е олицетворение на двете?

Излезе от всекидневната и отиде в библиотеката, където два пъна тлееха в камината. Наведе се и се помъчи да ги разпали с духалото. Като пламнаха, той се изправи и отиде до прозореца. Пред него беше прогизналата, мъртва градина. Колко трудно е да се повярва, че тези черни дървета и храсти отново ще разцъфтят някой ден! Ще дойде ли той пак в Бъси през идущото лято? Сигурно не. Това беше дом на Клеър, не негов и щом майка й и баща й държат него отговорен за смъртта й (а вероятно и за изневярата й), той би предпочел да не ги вижда повече. Децата могат да идват сами или с гувернантка. Ще трябва да вземе гувернантка, за да се грижи за тях, и да бъде проклет, ако още веднъж се появи в Бъси, за да понася безмълвния упрек на старите.

От коридора долетя шум. Гостите се разотиваха. Той се обърна и пак отиде до камината. Погледна часовника си, беше вече казал, че предстоящите избори му налагат незабавно да се върне в Лондон, но оставаха още цели два часа до тръгването на влака от Кроумър. Огънят топлеше бедрата му отзад и погледът му обикаляше по рафтовете с книги, докато се спря на „Смъртта на Иван Илич“. Пристъпи напред и изтегли книгата от мястото, където я беше оставил миналото лято, между „Скот от Антарктика“ и „Оксфордски речник на собствените имена“. Като си помисли човек, че само преди няколко месеца един малък разказ като този беше го разстроил до такава степен, а истинският живот… Отвори книгата, погледът му се плъзна по редовете и той си спомни как онази нощ си беше легнал с отвращение към живота и с омраза към Клеър, убеден, че той умира, а тя ще живее вечно. А сега… Как свършваше разказът? Обърна на последната страница. „Той се опита да добави «прости ми», но изрече само «прос» и махна с ръка, знаейки, че Този, за чието опрощение молеше, ще го разбере.“ Естествено тоя Иван Илич бе умрял в покаяние. Като Клеър. Джон рязко затвори книгата и я постави обратно върху полицата.