Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (46)

Глава трета

Същата сутрин Джон се върна в Лондон със сър Питър Кракстън и взе влака за Норидж и Кроумър, Когато пристигна в Бъси, децата бяха вече заспали. Той седна в кухнята и разказа на Юстъс и Хелън за смъртта на дъщеря им — обясни също как Хенри е бил намерен мъртъв в леглото й и как той самият е бил в Принет Парк с Пола Джерард.

Верен на професионалния си навик, той излагаше фактите, без да се стреми да оправдае нито Клеър, нито себе си. Докато говореше, видя по изражението на Хелън, че съобщението за прелюбодеянието на дъщеря й я порази много по-силно, отколкото новината за нейната смърт. На лицето й, което първоначално изразяваше мъка и примирение, се изписа безкраен ужас и отчаяние. Тя се обърна към Юстъс, който взе ръката й, сякаш за да й помогне да не загуби самообладание. Той помоли Джон да продължи и Джон, който изведнъж разбра кое за тъща му е от най-голямо значение, разказа за кървавия кръст на пода.

— И казваш, че е била на колене? — попита нетърпеливо и с дрезгав шепот Хелън.

— Да. Беше коленичила, а до нея беше кръстният знак.

На другата сутрин беше по-лесно да се съобщи на Том и Ана за смъртта на майка им — първо, защото Джон трябваше само да каже, че Клеър е била убита от „лоши хора“, и второ, защото децата възприемат сериозността и значението на нещо, което не могат добре да разберат, според настроението на възрастния, който им го съобщава — а под влиянието на лекарството, което Пола му беше дала, Джон се чувствуваше спокоен.

След закуска, когато Джон си тръгваше за Лондон, Юстъс дойде при него като Йосиф Ариматейски, за да го попита дали може Клеър да бъде погребана в църковния двор в Бъси.

— Мисля, че Хелън ще се радва тя да е близо — каза той.

— Разбира се — отвърна Джон. — Разбира се. Всъщност ще ви бъда благодарен, ако уредите погребението. Аз трябва да се занимавам с изборите.

— Все още ли смяташ да се кандидатираш?

— Да. Мисля, че се налага.

Юстъс кимна.

— Предполагам, че си прав. Животът трябва да продължи. — Последните думи бяха казани с неопределен тон. Джон го погледна, за да види какво иска да каже, но тъстът му вече влачеше крака към вратата на спалнята си.

На гарата в Норидж Джон си купи всички сутрешни вестници и във влака на път за Лондон ги прегледа, за да види дали не се споменава нещо за убийството. Нямаше нищо. От гарата на Ливърпул Стрийт телефонира на Гордън. Срещнаха се след двадесет минути във фоайето на „Грейт Истърн Хотел“ и Джон разказа на приятеля си за случилото се. Въпреки че никога не беше го казвал, Гордън съвсем явно не държеше особено на Клеър. Той изрази съчувствието си с кратък жест: наведе се напред и скри лицето в ръцете си, но по-скоро това беше за съсредоточаване, отколкото израз на съчувствие и мъка.

— Трябва ли да се оттегля? — попита Джон.

— Не знам. Чакай да си помисля. — Той замълча. — Сигурен ли си, че не си заподозрян.

— Съвсем сигурен. Бях в Съсекс.

— Надеждни свидетели?

— Да.

— В такъв случай става лична трагедия, която може да ти спечели гласове от съчувствие.

— Прекалено зловещо е.

Гордън кимна.

— Да, наистина. „Новини от обществото“ ще има празник.

— Може да не излезе в печата.

— Как?

— Юридическият съветник на Джерард работи за мен. Явно има влияние…

— Кой е той?

— Сър Питър Кракстън.

Гордън се засмя.

— Да. Той работи също и за някои вестници.

— Тогава какво мислиш? Да се оттегля, или да продължавам?

— Мисля, че трябва да продължиш. Афишите са отпечатани. Събранията са обявени. За избирателната колегия ще бъде катастрофа, ако се оттеглиш сега. Да. На твое място бих продължил. Всичко е подготвено, а това си е твоя лична работа. Тях не ги засяга.

— Може да не съм съвсем във форма.

— Много добре се владееш за човек, чиято жена е била убита преди два дни — каза Гордън. — Винаги съм знаял, че зад изискания ти адвокатски хумор се крие силен характер. Най-много за това те и подкрепих.

 

 

От „Грейт Истърн Хотел“ Джон отиде направо в Хакни, където каза на пълномощника си, че жена му е убита и че не желае това да се разчува, преди изборите да са минали.

— Искам да водя борбата на чисто, а не да я заплитам с трагедията в личния ми живот.

Същата вечер той говори на едно събрание, където бе апострофиран от членове на Националния фронт. След това Пола го посрещна и го закара с ланчията на Първз Мюз.

Едва в сряда следобед Джон се върна в дома си на Холанд Парк, за да си вземе дрехи. В зеленикавия полумрак на късния следобед той бързо се изкачи по стълбите към спалнята, без да гледа встрани, сякаш го гонеха зли духове. В спалнята се спря. Беше необикновено тихо. Тръгна към гардероба, да си вземе куфар, и на един стол видя куп дрехи на Клеър — пола, две блузи и чифт избелели гащета и чорапогащник, които тя беше събула наведнъж. Той извади куфара, седна на леглото и заплака.

След като поплака, вече не бързаше толкова да напусне къщата. Отиде в кухнята, включи газта и си направи чай. Беше гладен. В панерчето имаше стар нарязан хляб, който той препече. Маслото в хладилника беше малко пожълтяло, но той го покри с мед. Тъкмо изяде една филия и щеше да започне друга, когато телефонът иззвъня.

— Джон? — Беше женски глас, който не можа да познае.

— Да.

Последва мълчание.

— Искам да те видя.

— Кой се обажда?

— Мери.

Сега той замълча.

— Добре. Кога?

— Сега.

— Ела. Ще бъда тук.

Тя затвори и Джон също остави слушалката. Щеше да се върне към чая и филията си, когато на външната врата се почука. Беше Гай.

— Минавах оттук — каза той. — Видях, че си вкъщи.

— Ела да пием чай.

Гай седна на масата, а Джон напълни чайника с гореща вода и сложи още хляб в тоустера.

— Съболезнования за Клеър — каза Гай.

— Каза ли ти Хелън?

— Татко ми каза. Обади се по телефона. Знаех, че ще е нещо много важно. Той обикновено не си служи с телефон.

Джон се върна при масата и наля на шурея си чаша чай.

— Кой го е направил? Знае ли се? — попита Гай.

Джон сви рамене.

— Сигурно са били крадци.

— Доста тежко престъпление за обикновени крадци…

— И аз така мисля.

— А Мери? Тя сигурно е обезумяла?

— Ще дойде всеки момент.

— Тя би могла да борави с ловна пушка.

Джон поклати глава.

— Който ги е убил, е довършил Клеър с изстрел от револвер. Не мога да си представя Мери да го направи… и как ще има револвер преди всичко.

— Да. Вярно.

Джон погледна Гай, който сега му напомняше Клеър.

— Не бяхме толкова нещастни, колкото може би изглеждахме.

— Знам — каза Гай. — Предполагам, че бракът не е лесна работа.

Въпреки че Гай изрече това „предполагам“ като американец и че беше облечен както винаги в нарочно протрити дънни, Джон не се дразнеше от присъствието му, дори изпитваше необичайна симпатия към него.

— В цялата тази история — каза Джон — единственото, за което съжалявам… Разбира се, съжалявам за всичко, но за много неща аз съм виновен. Не бях верен на Клеър, както знаеш, така че не би трябвало да се разстройвам от това, че тя не ми е била вярна, а в същност съм разстроен. Не би трябвало да се разстройвам от това, че е имала нещо с Хенри, защото го знаех какво представлява — никога не е претендирал, че е друг — но съм разстроен. Най-лошото от всичко е, че Клеър е била убита заедно с него и сега според Хелън тя трябва да е в ада.

— Майка ми не мисли такова нещо — каза Гай, — и то заради тази история с кървавия кръст.

— Историята е вярна — каза Джон.

— Предполагах, че ти си я измислил.

— Може да не е имала намерение да прави кръст. Полицаите смятат, че се е опитала да напише нечие име…

— Но така мама ще може да живее с надежда.

— Нека да я вярва тогава.

— И аз бих искал да я вярвам.

Джон го погледна с изненада.

— Никога не съм бил сигурен доколко сериозно ти и Клеър сте се отнасяли към религията.

Гай вдигна рамене.

— Различно. Тя ходеше на църква в неделя, нали?

— Едва след като се родиха децата… — Горе се позвъни. — Сигурно е Мери.

— Искаш ли да си тръгна? — попита Гай.

— Предпочитам да останеш.

Гай остана на мястото си до кухненската маса, а Джон се качи да отвори. На фона на тъмнината отзад се появи Мери.

— Можеше ти да ми го кажеш — рече тя, без да го погледне.

— Не можех.

— Не беше много приятно да го науча от полицай, който явно смяташе, че аз съм го извършила.

— Сигурен съм, че не е мислил такова нещо.

Тя се обърна и в светлината на хола Джон видя, че е плакала — лицето й беше подпухнало, а очите й зачервени.

— Съжалявам — каза той. — Трябваше да дойда при теб.

Мери започна да подсмърча.

— О, нека не се караме. Толкова е ужасно и без това. — Тя погледна към стълбите. — Може ли да се качим горе?

— Ела да слезем в кухнята. Гай е там.

Тя отново посмръкна.

— Гай ли? О, да. Нищо, че е тук. Най-кошмарното в тази история е, че постоянно някой виси около мен. Мама не иска да си тръгне от къщи. Мисли, че ще се самоубия.

Тя слезе в кухнята, поздрави Гай с подсмърчане и усмивка и седна до него.

— Искаш ли чай? — попита я Джон.

— Не. Скоч.

— Аз ще го донеса — каза Гай.

Той излезе, а Джон остана опрян на умивалника.

— Ти знаеше ли, че има нещо между тях? — попита той.

Тя се изсмя нервно.

— Знаех, че проявява интерес към нея. Главно, струва ми се, за да ти направи напук. Това, че се кандидатираш за Парламента, го дразнеше… — Тя махна с ръка.

— Нямах представа.

— Знаех, че отива на среща с някоя. Винаги когато ми казваше, че ще се върне от Франкфурт или от Джеда в понеделник, знаех, че ще бъде с някоя уличница в събота и неделя. — Тя забеляза, че Джон трепна. — Извинявай. Клеър не беше уличница. Вероятно й е било за пръв път, нали?

— Не знам. Никога не бях допускал, че ще ми изневери.

Мери пак се изсмя нервно.

— И аз никога не можех да допусна, че ще легне с Хенри.

— Аз също.

— Приятелството не е от кой знае какво значение в наши дни, нали?

— Да.

Гай се върна с бутилката уиски. Джон наля двойна доза в три чаши и прибави вода от чешмата.

— Какво каза на децата си? — попита Мери.

— Просто, че е убита.

— И аз, но рано или късно те непременно ще научат. В същност не мога да разбера защо вестниците не писаха нищо. Постоянно очаквам да видя заглавие „Съпругата на социалист и любовникът й банкер убити в леглото“.

— Надявам се, че няма да излезе във вестниците.

— Но какво ще кажем на приятелите си?

— Истината.

— Тогава непременно ще излезе.

— Накрая да.

— Но след изборите, така ли?

— Да.

— Не мога да те обвиня. Животът трябва да продължи. Само дето не мога да си представя как ще продължи моят…

— Е… — Джон не можа да измисли какво да каже.

— Хенри беше свиня, но аз се опирах на него.

— Знам — каза Джон.

— Надявам се, че ще ме извеждаш от време на време?

— Естествено.

— Но, разбира се, ти си имаш тази кучка Пола Джерард, нали?

— Да.

Тя глътна уискито си.

— Добре, че е налице Мики — каза тя, ставайки. — Трябва да си вървя. Да изкъпя децата. Само исках да те видя. Какво ще правиш тази вечер?

— Аз…

— Разбира се. Не трябва да пренебрегваш алибито си.

— Не съм ги убил аз.

— Знам, че не си. И аз не съм. А ти? — обърна се тя към Гай.

— Какво?

— Свободен ли си тази вечер?

— Разбира се.

— Хайде да отидем на кино.

— Добре.

— Мини по-късно… към осем.

Когато излизаше от кухнята, тя вече се беше посъвзела. Джон я изпрати по стълбите до входната врата.

— Неприятно е, нали, да ти сложат рога така пред очите на всички? Ако беше загинал при самолетна катастрофа, щеше да е друго. Но така е просто долно. Съжалявам. За теб е също толкова лошо. Само че ти си имаш тази кучка. Добре, ще се видим довечера. Не, няма. Нали имам среща с Гай. Не се тревожи, няма да го изям. — Тя се наклони към Джон и го целуна по бузата. — Няма да ме забравиш, нали?

— Няма.

— Можем да си останем приятели. — Тя хвана дръжката на вратата. — Впрочем ще си разменим ли посещения на погребенията? Какво изисква протоколът? Трябва да питам някое женско списание. Сложно наистина.

— Не идвай на погребението на Клеър.

— Няма. Добре. Къде ще я погребат?

— В Бъси.

— И Хенри ще бъде погребан в Норфолк. В семейния имот, тъй че ще са почти един до друг. Ще ги делят само четири-пет мили. Толкова близо и същевременно толкова далеч. Ха, ха. Видя ли трупа му? Аз трябваше да го идентифицирам. Ужасно. Няма значение. При всички случаи ще е все едно за червеите. — Тя отвори вратата. — Ох, боже, как бих искала да е тук сега, та да ми каже да си държа езика. Бай-бай. — И излезе, без да го погледне повече.