Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (29)

Глава шеста

Когато в осем и двадесет се прибра в къщи, Джон свари Клеър в лошо настроение.

— Къде, по дяволите, беше? — запита тя.

— Задържаха ме. Защо?

— Нали беше поканил оня човек, Сандърсън?

— Съжалявам — каза Джон. — Съвсем забравих. — Сандърсън беше секретарят на кварталната лейбъристка организация.

— И Ана е болна, а аз трябваше да тичам насам-натам, да му пълня чашката с шери и да изхвърлям повърнатото от гърнето.

— Много съжалявам. — Джон си свали шлифера.

— Къде беше наистина? Секретарят ти каза, че си излязъл в шест.

— Трябваше да говоря с Пола Джерард по нейното дело.

— Очевидно яко те е почерпила. Дъхът ти вони на джин. — Тя се обърна и отиде към стълбата, която водеше към приземния етаж.

— Сандърсън тук ли е още? — запита Джон.

— Не. Отиде си към осем. — Тя спря и се обърна. — Освен това Хенри се обади по телефона да пита искаме ли да отидем на кино. Казах му, че искаме, защото цял ден стоя затворена в тая къща и защото мислех, че ще си дойдеш и затова повиках мисис Пауъл да остане при децата. Но вече е късно. Хенри току-що пак се обади и аз му казах да вървят без нас.

— Можем да ги стигнем. Какво ще гледат?

— Не знам. Пък и аз вече отпратих мисис Пауъл.

Клеър слезе в кухнята, а Джон се качи горе да види дъщеря си. Ана лежеше в кревата и на лицето й бе изписано смирено самосъжаление. Стаята миришеше на повърнато и на дезинфектин, но от общия вид на детето личеше, че не е сериозно болно. Джон приседна на леглото и й прочете приказка. Тя също каза, че дъхът му мирише на нещо отвратително. Той загаси лампата и я целуна за лека нощ, но Ана бе забравила да каже молитвата си. Лампата трябваше пак да бъде запалена и тя коленичи в леглото, за да си издекламира „Отче наш“, след което малко смутено, но с дълбока вяра каза:

— Моля ти се, боже, нека да оздравея.

В съседната стая Том лепеше в албума си снимки на футболисти.

— Имам вече целия отбор на „Арсенал“, татко — каза той, — и половината на „Лийдс Юнайтед“.

Електрическото влакче, което Джон му беше купил за Коледа, стоеше непипнато. Също и „Смелите мъже“, до неотдавна любимото му занимание. Сега Том мислеше за футбол. Като някаква заразна болест или фанатично верую футболът го бе завладял преди около шест месеца. Той разказваше на баща си отегчителни подробности из личния живот на играчите от „Арсенал“; и макар да копнееше да сподели възторга на сина си, Джон се затрудняваше да демонстрира пристрастие по въпроса дали някаква си кожена топка е ритана от тайфа младежи с червени или сини фланелки. Така привързаността между баща и син не бе накърнена, но и предпочитанията им си оставаха различни. Том продължи да се занимава със своя албум, а Джон се упъти към вечерния си вестник.

— В осем и половина ще си легнеш, нали? — викна той от стълбите.

— Да, татко — отговори Том с уморен глас.

— Тихо. Аз съм болна — чу се от стаята на Ана.

Все още замаян от джина на Пола, Джон влезе в спалнята, смени подгизналите си обувки, махна сакото и облече пуловер. После се отправи към всекидневната и тъкмо се готвеше да седне с вестника, друг глас долетя от приземния етаж: Клеър го викаше за вечеря. Той слезе в кухнята и свари жена си вече седнала пред чиния със супа.

— От консерва е — рече тя агресивно.

— Искаш ли малко вино? — попита той помирително.

— Не. А на теб сигурно ще ти дойде много — каза тя.

Джон седна и се зае със супата.

— Значи, черпим се с Пола Джерард, а? — запита тя. — Къде живее тази дама?

— В луксозна къща близо до Виктория Роуд.

— Естествено, че там. Е, надявам се няма да ти стане навик.

— Нали не искаш да я водя в ресторант?

— Тя трябва да те заведе в ресторант, не ти нея.

— Знаеш, че не става така. В същност, мислех си, че можем да я поканим на вечеря у нас.

— Какво? Само нея?

— Не. С други гости.

— Та кого друг можем да поканим с нея?

— Който и да е. Масколови…

— Мери не може да я понася.

— Мери не я е виждала от години.

— Сигурна съм, че и сега е същата.

— Не ми е ясно защо си така предубедена.

— Този тип хора не са ми приятни.

— Защо?

— Не обичам богаташите.

— Мери и Хенри са богати.

— Но не чак толкова.

— Не е нейна вината.

— Не е, но богатството покварява…

Съвзел се след супата, Джон изостави отбраната.

— Радвам се, че според теб парите покваряват, защото в къщата ни вече почти ги няма.

— Ти все това повтаряш.

— Превишили сме кредита си в банката с две хиляди лири, а миналогодишните данъци са все още неплатени.

— Всеки превишава кредита си.

— Да, но хората имат с какво да го гарантират, а всичко, което ние имаме, е тази къща, вилата и адвокатския ми доход. Ако ме направят кралски съветник и се заема да вляза в Парламента, доходът ни доста ще спадне…

— Хм — намуси се Клеър. — Какво искаш да направя? Да си потърся работа?

— Не виждам как можеш да работиш с децата… Но може би ще трябва да продадем вилата.

— Защо?

— Защото, ако ме изберат, ще трябва да отделям дните в края на седмицата за депутатските си задължения и ако продадем вилата, не само ще отпадне втората ипотека, но ще останат достатъчно пари да си платим дълга към банката, да покрием част от ипотеката на тази къща и да си купим някои неща като например нова кола…

Клеър стана, отиде до умивалника и така тръсна празната си супена чиния, че едва не я счупи. След това в пълно мълчание постави пред мъжа си чиста чиния и му сипа равиоли, също от консерва, които бе стоплила преди това в тенджера.

— Какво ще кажеш? — попита Джон.

— Вземи си и грах, ако искаш — каза тя.

Джон отиде до печката.

— Жалко ще бъде наистина — каза той, — защото доста вложихме във вилата, но действително не виждам друг изход…

— А къде ще прекарваме празниците? — попита Клеър. — В блатата на Хакни? — Думите излизаха от устата й със страшно съскане.

— Не — каза Джон. — Разбира се, не там. Можем да отиваме при родителите ти в Бъси…

— Знаеш, че при тях не издържам повече от седмица. Връщаме се там, откъдето тръгнахме преди десет години.

— Можем да прекарваме ваканциите в чужбина… да наемаме къща в Тоскана или в Дордон.

— Говориш така сега, но когато дойде моментът, ща кажеш, че не можем да си го позволим. Както правиш винаги. — Благото й лице, тъй приятно, когато бе спокойно или се усмихваше, сега бе помръкнало от яд.

— А как искаш да говоря, когато нямаме пари? — запита Джон.

— Говори, както намериш за добре. — Тя изкриви поглед към кичур от правата си коса, сякаш се чудеше дали да я измие.

— Ако само ти беше малко по-пестелива…

— О, да! То се знае! Моя е вината за всичко, нали? Моето разточителство. Роклите ми от „Сен Лоран“ и курортите ми в Сен Мориц, ето къде отиват парите ни… — Очите й се бяха откъснали от кичура коса и сега се бяха втренчили в Джон с убийствено презрение. — А и слугите ни костват много, нали? И готвачът, и бавачката, и икономката…

— Не искам това да кажа.

— Какво искаш да кажеш тогава? В какво не съм пестелива?

— В това, че настояваш за две къщи, когато едва можем да си позволим една.

— Можем да си позволим и две, стига да искаме — стига ти да престанеш да даваш обеди в ресторанти и да плащаш членски внос на разни клубове. Какво ти струва например „Гарик клуб“? Сто и петдесет годишно? При това не стъпваш там.

— Това е едно малко удоволствие, а щом си печеля хляба…

— Имаш право на малки удоволствия, така ли? Е, добре, защо не се разменим? Ти ще се завреш за цял ден в тази тясна къща, за да се разправяш с едно отегчено болно дете и със секретаря на някаква си идиотска квартална организация, който бръщолеви за оползотворяване на празните парцели, а аз ще пристигна пияна от луксозната къща на млад мъж и ще ти заявя, че трябва да пестиш, защото искам да стана кралски съветник и депутат в Парламента, за да може всеки да се възхищава и да казва колко съм чудесна…

— Така ли мислиш наистина? Че искам всеки да казва колко съм чудесен? — Джон бе пребледнял.

Клеър млъкна, поколеба се, после каза:

— Да. Точно така мисля. Целият ти живот е бил посветен на твоето голямо „аз“. Ти си се пристрастил към идеята за собственото си значение и като истински наркоман се нуждаеш от все по-големи дози, за да съществуваш. Напред и нагоре е твоят девиз. Сега и в миналото. Ти пет пари не даваш за мен. В същност не те е грижа и за децата. Просто ти харесва да ни имаш около себе си, за да ти красим живота — един безотказен инструмент за секс, един постоянен източник на храна и преданост. А междувременно продължаваш юнашкото си настъпление към великата слава на Джон Стрикланд.

Пребледнял още повече, Джон бутна встрани чинията с останките от консервираните равиоли.

— Наистина ли си мислиш, че тичам да се прибера в тази къща заради секса, храната и предаността, които получавам? — рече той, стана и взе ябълка от купата върху бюфета. — Или пък за такива разговори?

— О, върви по дяволите!

Джон излезе и се качи на горния етаж. От кухнята долу се чу хълцане, но часът бе вече девет и половина, а имаше нещо, което той искаше да гледа по телевизията. Клеър дойде по-късно. Той не вдигна поглед да види дали лицето й имаше следи от сълзи. Седяха втренчени в светлия оживял екран като две уморени ловджийски кучета пред загасващ огън. Към десет и половина — по-рано от обикновено — Клеър се изкъпа и си легна. Джон изчака самия край на програмата и когато и той си легна, жена му бе загасила лампата и бе обърната с лице към стената. Той не направи и най-малкото движение да я прегърне както друг път. В кръвта му все още имаше достатъчно джин, за да заспи веднага.