Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Married Man, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петко Бочаров, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis(2017)
Издание:
Автор: Пиърс Пол Рийд
Заглавие: Един женен мъж
Преводач: Петко Бочаров
Година на превод: 1981 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“
Излязла от печат: юли 1981 г.
Редактор: Красимира Тодорова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Божидар Петров
Рецензент: Вера Ганчева
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Евгения Кръстанова; Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3713
История
- —Добавяне
Глава четвърта
Има разговори, които остават в съзнанието: после се сещаш за други доводи, за по-духовити отговори. Джон се върна в „Оулд Бейли“, приключи със защитата на клиента си, отиде в кабинета си, за да прегледа досието за следващия ден, и накрая пристигна в къщи в шест.
През цялото това време в главата му се въртеше разговорът с Пола Джерард.
В същност в паметта му бе останало не лицето, а гласът й — силен глас, който според него идваше от американската кръв в жилите й. Тялото й не му бе направило никакво впечатление: той си спомняше само дълги крака и малки гърди. Спомняше си как очите й шареха нервно наоколо, а след това се вторачваха сериозно в него, за да подсилят значението на казаното — големи и ясни светлокафяви очи.
— Сещаш се кой е сър Кристофър Джерард, нали? — попита той Клеър, докато седяха във всекидневната, преди да отидат на театър.
— Не е ли банкер или нещо подобно? — Клеър зашиваше копче на ризата на сина им.
— Точно банкер. Днес се запознах с дъщеря му.
— В съда?
— В „Оулд Бейли“. Тя се е заела с обществена работа и иска да защищавам едно нейно протеже.
— Как изглежда?
— Доста добре. Обядвахме заедно.
— Надявам се, че си е платила — каза Клеър, като късаше конеца със зъби.
— Богатите момичета никога не плащат — отвърна Джон.
— Дръж се за бедните тогава — каза тя и стана. — Или по-добре изобщо ги избягвай.
За момент Джон се запита дали това значеше, че Клеър е дочула нещо за Джили Маскол, но тя продължи:
— Малко несправедливо е, че ме остави да приготвям вечеря в къщи, за да спестиш разноските за ресторант, а в същото време се шляеш и обядваш в ресторант с някаква обществена деятелка…
— Трябваше да обядвам някъде — каза Джон.
— Можеше да отидеш в закусвалня.
— Там отивах…
— Но сметна, че няма да е подходящо за… как се казваше… Джерард. — Тя изсумтя. — Хайде. По-добре да тръгваме.
— Къде е момичето, дето ще стои при децата?
— В кухнята.
Те тръгнаха с волвото за „Ройъл Корт“, където се срещнаха с Мики Нейл, Арабела Морисън и Масколови. В пиесата — „Жизнена класа“ от Дейвид Стори — на сцената излизаше гола жена, която, както каза по-късно Мики, му развалила първото добро впечатление. Хенри не одобряваше „хленченето на работническата класа“, но всички жени казаха, че им е харесало.
— А ти, Джон? — запита Хенри, когато седнаха около кухненската маса в дома на семейство Стрикланд. — Нещо подобно на твоя опит. Младеж от работнически произход, но просветен и издигнал се над себеподобните.
— Не започвай пак, за бога — обърна се Мери Маскол към съпруга си.
Хенри се престори на изплашен, докато Джон наливаше виното.
— Другата ми хареса повече — каза Джон — за играчите на ръгби.
— И на мен — каза Мики.
— Тази с голите мъжки задници ли? — попита Хенри.
— О, млъкни, скъпи — каза Мери. — Не можеш ли малко да помълчиш?
— Какво съм казал? — попита Хенри.
— Голотата — намеси се Клеър — е станала, както изглежда, необходим елемент в съвременния театър.
— Какво имаш пред вид? — попита Арабела.
— Не се ли съблече Дайана Риг в „Скачачите“? — припомни Клеър.
— Това се нарича театър на сензациите — обясни Хенри.
— Да не мислиш, че семействата от предградията бият пътя до Лондон, за да гледат само някаква пиеса — каза Мики.
— А ти мислиш ли, че се възбуждат? — възкликна Хенри. — Да не смяташ, че половият живот на двойките на средна възраст ще пламне тази вечер с нова сила?
— А защо не? — отвърна Джон.
— Надявам се, че спектакълът е допринесъл с нещо и за теб, момчето ми — каза Хенри. — В полза на Клеър, разбира се.
Клеър се изчерви и загледа встрани.
— Хенри, моля те! — обади се Мери.
— Това е номерът на днешния театър — каза Арабела. — Публиката очаква фокуси и авторите й ги дават.
— Разбира се, че ще й ги дават, скъпа — отговори Мики. — Това е театър, нали? Дори добрият стар Шекспир е дал дължимото на фокусите.
— Но Чехов не е…
Докато тя говореше, къщата затрепера, защото отдолу минаваше влакът на метрото.
— Слава богу! — каза Хенри. — Влакът ни спести един инти разговор. — „Инти“ беше неговото презрително съкращение на „интелектуален“.
Клеър се усмихна: тя би предпочела гостите й да не чуват метрото.
— Хенри е пийнал и този разговор не е за него — обърна се тя към Арабела. — Смени темата!
— Ето разговор за него — обърна се Джон към Хенри. — Кажи ми какво знаеш за сър Кристофър Джерард.
За миг Хенри стана сериозен; лицето му прие изражение също като в банката.
— Какво те интересува сър Кристофър Джерард?
— Обядвал е с дъщеря му — намеси се Клеър.
— Ау! — възкликна Хенри. — Страхотната Пола.
— Познаваш ли я?
— Доста добре, момчето ми, и те съветвам, ако смяташ да я сваляш, пипай с ръкавици.
Джон се засмя.
— Нямам намерение да я свалям, но да кажем, че имах… — той погледна Клеър, която местеше салатата по-близо до Арабела — защо с ръкавици?
— Защото има отровни връхчета на гърдичките и малки зъбчета… остри зъбченца… в…
— Знам къде — прекъсна го Мери. — Не е нужно да уточняваш.
— Поне така съм чувал — добави Хенри бързо.
— Не си ли опитвал? — запита Мери. — Ако бях мъж, бих пробвала просто от любопитство.
— Виждала ли си ме някога да се връщам с разкървавени пръсти? Имам ли белези? — Хенри Маскол протегна ръце на жена си. Тя ги отблъсна.
— Виж, ти сигурно си пипал с ръкавици — отговори тя.
— Аз мога да ти кажа за сър Кристофър — обади се Мики, който като писател събираше сведения за най-различни хора. — Той наследи около един милион лири, ожени се за двойно по-богата американка и вероятно е утроил общото богатство с банковите си операции. Пола е единственото им дете.
— Струва си риска, нали? — каза Хенри, като смигна на Джон.
— Веднъж остави жена си — продължи Мики. — Това беше преди около шест години. Заради някакво момиче на име Сандра или нещо подобно. Банално, но сексапилно. Виждал съм я. Той искаше да се разведе, но лейди Джерард не му даде развод. Заплаши го, че ще изтегли парите си от банката и заяви, че няма да мръдне от Принет Парк, който принадлежи на семейство Джерард от триста години. Принуден да избира между държанката и наследствените си декари, сър Кристофър си подви опашката, но доколкото знам, това доста го е съсипало.
— А дъщерята? — попита Клеър.
— Казват, че била неврастеничка. Но тя може да си го позволи, нали?
— Омъжена ли е?
— Не — каза Мики, — и никога не съм чувал името й да се свързва с нечие друго име.
— Не ходеше ли с Джони Тедингтън? — попита Арабела.
— Само една седмица — отговори Мики.
— Той ми каза за зъбките — обади се Хенри.
— Станала е благотворителка, така ли? — попита Мери.
— Занимава се с обществена дейност — каза Джон. — Така я срещнах.
— Бяхме в едно училище — съобщи Мери.
— Невъзможно — възкликна Мики.
— Защо?
— Много е млада.
— Искаш да кажеш, че аз съм стара?
— Пола не може да е на повече от двадесет и пет години.
— На двадесет и осем е — намеси се Джон.
— Точно така — каза Мери. — Тя беше в началния клас, когато аз бях в последния.
— А спомняш ли си я добре? — попита Джон.
— Съвършено ясно.
— Е? Каква беше?
— Чиста отрова.