Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (26)

Глава трета

В сградата на Централния наказателен съд „Оулд Бейли“ има голямо фоайе, където се смесват адвокати, юридически съветници, журналисти, инспектори по условните присъди и затворници, пуснати под гаранция, всеки от тях по един или друг начин участник в процеса на правораздаването. В това именно фоайе, късно през ноември, Джон Стрикланд бе спрян на път за бюфета от млада жена, която му заяви, че иска да разговаря с него. Тя бе облечена елегантно и се изразяваше изискано и самоуверено, с типичната за висшите класи провлаченост в интонацията. Затова Джон се съгласи да я изслуша и двамата излязоха на улицата.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, докато вдигаше яката на палтото си срещу вятъра.

— Не може ли да отидем в някое кафене или другаде? — запита на свой ред тя.

Джон погледна часовника си.

— Трябва да се върна в съда в два и мислех някъде да обядвам — рече той.

— Среща ли имате с някого?

— Не.

— Тогава бихме могли да поговорим, докато обядваме. Така ще бъде много по-лесно. — Предложението бе направено без сянка от смущение.

— Добре — прие Джон и я поведе към катедралата „Сейнт Пол“. — Журналистка ли сте?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не.

— А каква сте тогава?

— Ще ви кажа след минута. Това, за което искам да ви говоря, е част от работата ми. — С крачка встрани тя избягна сблъсъка с човек, който идеше насреща.

— Как се казвате? — попита Джон. — Или и за името ви трябва да почакам?

Тя се усмихна, сякаш да се извини.

— Пола Джерард.

Стигнаха „Брасри Беноа“, ресторант не точно такъв, в какъвто Джон имаше намерение да обядва, но затова пък по-удобен за разговор. Вътре младата жена съблече мантото си и Джон забеляза, че полата и жакетът й са от същия като горната дреха син вълнен туид — нещо рядко за възрастта й, защото костюмите от тоя род са малко старомодни и много скъпи.

Посочиха им маса и си поръчаха ядене. Джон поиска кана вино, а Пола — бутилка минерална вода.

— Става дума за Тери Пайк — рече тя най-сетне.

Джон се вгледа в лицето й, като че ли изражението й щеше да го подсети кого има пред вид. Имаше остри, хубави черти и тъмна коса — лице на момиче, надхвърлило неотдавна двадесетте.

— Не знаете за кого говоря, нали?

— Страхувам се, че не.

— Така си и мислех.

— А трябва ли да знам?

— Е, не непременно. Веднъж сте го защищавали, това е.

— Напълно възможно — каза Джон. — Сигурно половината ми клиенти се казват Тери. — Интригуваха го маниерите й, присъщи на по-зряла жена.

— Този Тери… Тери Пайк… беше в затвора „Уондсуърт“, където аз съм инспектор по условните присъди…

— Вие инспектор? — изненада се Джон. — Нямате такъв вид.

Тя се изчерви.

— В същност не съм точно инспектор. Доброволно съм се заела с обществена работа и задачата ми бе да помогна на Тери Пайк.

— Това част от някакъв курс ли е?

Последва ново изчервяване.

— Не, но дава квалификацията, за да се следва курсът. — И като се намръщи, добави: — Не искам да говорим за мен.

— Сигурен съм, че сте много по-интересна от Тери Пайк — рече Джон.

Погледът й, който се бе плъзгал нервно по стената на ресторанта зад главата на Джон, внезапно се закова ядосано върху лицето му.

— Не. Не съм.

Джон сви надолу ъглите на устните си в закачлива гримаса, която трябваше да покаже, че съжалява за нетактичната забележка.

— Извинете — каза той. — Продължавайте.

— Вие вероятно сте запознат с естеството на работата, която вършим за затворниците…

— Да.

— Правех услуги на Тери. Предавах на майка му каквото искаше да й каже… От този род неща. И се опитах да му намеря работа, която да започне, като излезе…

— Какъв вид работа?

— Той искаше „да зареди акумулатора“ — на неговия жаргон това значи да научи улиците на Лондон, за да стане шофьор на такси.

— Но за това дават ли заплата?

— Не, разбира се, но аз му уредих нещо като издръжка.

— Та нима в наше време има стипендии за шофьори на таксита? — попита Джон, чувствувайки се малко олекнал и в добро настроение от виното.

— Няма — каза Пола, — но аз го уредих с една фирма.

— Действувате, както изглежда, много ефикасно.

— Старая се. — Тя го изгледа остро.

— Аз също — каза Джон.

— Тери — рече тя, без да сваля поглед от лицето му — или Пайк, както вие бихте го нарекли, излежаваше присъда от само шест месеца. Миналия месец излезе с постановление за надзор. А сега е пак арестуван, но този път за грабеж, придружен с нанасяне на тежка телесна повреда на един от охраната.

Джон поклати глава и проследи чинията с лучена супа, която сервитьорката слагаше пред него.

— Не е тоя начинът да ви се отплати за грижите и вниманието — каза той, вземайки лъжицата.

Тя отново смръщи чело и без да обърне внимание на задушените скариди, каза:

— Не става въпрос за това. Той твърди, че не го е направил.

— Естествено — промълви Джон, докато бъркаше супата си през пласта разтопен кашкавал и хляб.

— Но са му връчили обвинителен акт и иска вие да го защищавате.

— Поласкан съм дълбоко. Кажете му да поиска от юридическия си съветник… — Той се вгледа в големите й гневни очи. — И яжте! Нямаме много време.

Тя си взе от скаридите.

— Ще го защищавате ли?

— Ще го защищавам, ако мога — каза Джон. — Но всичко трябва да си мине по реда, през юридическия съветник и секретаря.

— Ако вие сте съгласен да го защищавате, сигурна съм, че всичко останало ще се уреди.

— А защо този Тери Пайк толкова настоява да го защищавам аз?

— Той мисли, че вие ще се постараете повече.

— В какъв смисъл?

— Убеден е, че адвокатите си уреждат нещата с обвинението. Услуга за услуга.

Джон се изсмя.

— Обяснили сте му, вярвам, че не така стоят работите.

— Казах му, че е оптимист.

— А защо той мисли, че ще се старая и че заради него ще тръгна да правя сделки с прокурора?

— Защото според него за всичко сте виновен вие.

За момент Джон остана неподвижен. После изгреба остатъка от супата си.

— За какво съм виновен аз?

— През август е бил съден, че е укривал крадени вещи. Вие сте му били защитник. Той е бил съвсем невинен, но вие сте го посъветвали да се признае за виновен. Уверявали сте го, че по такъв начин ще получи условна присъда.

— Да, спомням си случая — рече Джон. — Лекотата и доброто настроение бяха изчезнали.

— В затвора той, разбира се, се сприятелява с някои по-възрастни хора. Истински престъпници. И понеже после са го виждали с тях, затова го и обвиняват, че е участвувал в ограбването на камиона.

— А той участвувал ли е?

— Твърди, че не е.

— Естествено. Не бих и очаквал да твърди друго. Но вие какво мислите?

Пола Джерард се поколеба, преди да отговори.

— Мисля — каза тя, — че може би е имал нещо общо с грабежа, но съм сигурна, че не е укривал крадени стоки. И ако не беше влязъл в затвора, никога нямаше да се озове в средата на изпечени престъпници.

Джон наля вино в чашата си.

— Да. Вероятно нямаше.

Признанието като че ли смекчи отношението на Пола към него.

— Ужасно, отвратително е в затвора — каза тя. — А най-тъжното е, че сега Тери се гордее с изживяното там, сякаш именно там е станал мъж. Срещнал се е с професионални убийци, с хора, които биха убили всекиго за пет хиляди лири. А тия, другите бандити, дето са свили парите от камиона — това са типове, които също не се шегуват. — Докато говореше, очите й се бяха разширили, но това „свили“ от жаргона на престъпния свят бе изречено със същата изискана провлаченост.

— Вие виждали ли сте ги?

— Не, но Тери ми е разправял за тях.

— Поне както личи, спечелили сте му доверието.

— До известна степен, струва ми се, но полза няма.

— Защо да няма?

Пола въздъхна и замълча, докато сервитьорката поставяше пред тях второто ястие.

— Знаете ли — рече тя (Джон вече бе наченал своя „бьоф а ла мод“), — един човек, който аматьорски се е заел с обществена работа, не може сам да изтръгне момче като Тери от криминалното му обкръжение, колкото и да се старае. — Лицето й бе откровено и измъчено и докато търсеше думите, притискаше едно о друго кокалчетата на юмруците си. — Тери е от бедно, от работническо семейство. Бащата напуснал майката още, когато той е бил съвсем малък. Отгледали са го майка му, лели и вуйчовци. Впрочем един от вуйчовците му е, както казват, „вътре“ и се разхожда със сребристосив мерцедес. Другият е „в печата“, което значи…

— Знам — прекъсна я Джон. — Къде?

— В „Таймс“. Трети е преносвач на пазара в Смитфийлд. Тери е работил известно време като механик, но вуйчото, когото той харесва и уважава, е първият, крадецът и мошеникът, и аз не бих могла да кажа, че го упреквам.

— Яжте — каза Джон.

Тя взе вилицата и сложи в устата си парченце от пилето.

— От негова гледна точка, нали разбирате, цялата система му е враг. Спомняте ли си какво казва Ромео на аптекаря?

По бузите ти глад е издълбан,

в очите ти оскъдица се гърчи,

презрение привежда ти плещите —

светът ти е враждебен и законът,

от него писан, ти е също враг.

Законът взима твоите права,

ти наруши го…^[1]

— Е добре, ако искам да бъда честна, бих му казала същото.

— А глад и оскъдица ли са издълбани в очите му? — попита Джон, като хвърли поглед към каната, за да види колко вино е останало вътре.

— В известен смисъл — да — отговори тя. — Не си ли спомняте как изглежда Тери?

— Не съвсем — започна Джон, но се поколеба, защото в същия миг образът на младия механик изплува ясно в паметта му: слабото лице, опънатата кожа, обърканите, ядни очи. — В същност — продължи той — спомних си как изглежда Тери Пайк. Наистина имаше вид на малко недохранен млад човек.

— Не бих казала, че е недохранен в буквалния смисъл на думата — рече Пола. — Въпреки че това, което тия хора ядат: пържени картофи и бира, не е особено питателно. Но в по-широк смисъл, от културна гледна точка, той е страшно недохранен…

— Не може да цитира Шекспир, нали?

Пола се навъси.

— Не става въпрос за цитиране на Шекспир. Става въпрос за това… не зная точно… за чувството, че не принадлежиш на обществото, за омраза към обществото… или по-точно, че се числиш към друго общество.

— Към сдружението на питомците от „Уондсуърт“.

— Именно. — Тя се усмихна. — Но вижте, преди да влезе в затвора, момчето си е вървяло в правия път и може би и сега щеше да върви в правия път независимо от вуйчото със сребристосивия мерцедес, ако си бе намерило работа, която да му осигурява що-годе свястно съществуване. Но три месеца в „Уондсуърт“ са били достатъчни, за да се наклонят везните към другата страна. Ужасяващо място е това. Под такъв натиск са там… стават емоционално неустойчиви. Враг е пазачът, „готин“ е пазеният. И като излязат, със същите критерии се отнасят към обществото. „Старият Бил“ — така наричат полицията — е неприятелят и да вървиш по правия път, е равносилно на поражение… на капитулация.

— Вие сте права — каза Джон, наблюдавайки почти непипнатото „сюпрем дьо волай“, което изстиваше в чинията й. — Но не виждам какво може да се направи.

— Какво може да се направи въобще или какво мога аз да направя за Тери Пайк? — попита тя.

— И едното, и другото.

— Това са два отделни въпроса. Съгласна съм, че твърде малко е онова, което можем да направим индивидуално. Когато Тери излезе от затвора, аз му уредих издръжката, докато „зареди акумулатора“ и… — Тя млъкна, бузите й пламнаха. — Знаете ли, сигурно ще ми се смеете, но аз дадох в къщи коктейл, за да го запозная с някои приятели.

Джон се засмя.

— И как мина?

— Беше катастрофа. Отвратително. Искам да кажа, че те всички се отнасяха с него като с животно, излязло от зоологическата градина. А той беше така адски смутен, че почти не можеше да говори. И когато му се удаваше да обели по някоя дума, те разбираха не повече от половината от онова, което искаше да им каже.

— Мога да си го представя.

Пропастта е прекалено широка, за да може през нея да се хвърли мост просто ей тъй. И още нещо: като гледах приятелите си с неговите очи… знаете ли, мислех си: та за какво би поискал той да премине от своето в нашето общество? Долу в престъпния свят има живот и приятелство, а студено и фалшиво е във висшите класи.

— Напълно съм съгласен — каза Джон. — Искате ли пудинг? Или кафе?

— Само кафе, благодаря. — Тя сведе поглед към чинията си. — Извинете, не ядох много. Не бях гладна.

Отново се върнаха към темата престъпление и наказание.

— Тъй че, както изглежда — рече Джон, — наистина няма какво много да се направи за Тери Пайк.

— Мисля, че ако вие го защищавате, той ще види, че има поне един човек, който се мъчи да направи нещо за него.

— Ще го защищавам — каза Джон, след което добави с малко официален тон: — Но искам да бъдем наясно, че не поемам никаква отговорност за първото му осъждане. Когато имаме обвинение, че се укриват крадени вещи, прокурорът не е длъжен да доказва, че вещите са крадени, а просто че подсъдимият е можел и е трябвало да предполага какви именно вещи купува. А доколкото си спомням, сумата, която Тери Пайк признаваше, че е платил за въпросните вещи, беше толкова нищожна, че щяха да го осъдят при всички случаи.

— Сигурна съм, че сте прав — каза Пола. — Едно от най-тъжните неща, когато става дума за момчета като Тери, е, че виждат клопка във всичко. Затова той иска вие да го защищавате. Убеден е, че ще можете нещо да уредите.

— Поне вие, надявам се, разбирате, че не мога.

— Естествено. — Тя се усмихна. — Още не съм се прехвърлила в престъпния свят.

Донесоха им кафе. Пола извади пакет френски цигари и Джон й поднесе огън.

— А според вас, в по-широк смисъл, може ли нещо да се направи? — попита той.

— Мисля, че може.

— Какво?

— Чели ли сте „Сибил“ от Дизраели?

— Доста отдавна.

— Не си ли спомняте за „двете нации“? Богатите и бедните. И как те трябва да станат една нация?

— Спомням си.

— Но още не са една нация, нали? Въпреки така наречената Държава с обезпечени социални грижи.

— Сигурен съм, че вуйчото на Тери Пайк, който е печатар в „Таймс“, печели повече пари от много смирени учители или държавни чиновници.

— Въпросът не е само в парите — каза Пола. Наведена напред, тя гледаше напрегнато и Джон, след като стомахът му бе вече пълен, установи, че лицето й е очарователно и одухотворено. — Както знаете, на нас ни втълпяват, че нацията е общност от индивиди с еднакво чувство за принадлежност, тоест че хора, които живеят в една и съща географска област и говорят един и същ език са свързани помежду си с права и задължения, каквито нямат към другите народи. Или с други думи, било е редно и нормално, когато английските войници, действувайки като инструмент на английската държава, са заграбвали късове от света, подчинявали са „туземците“ и са ги принуждавали да продават коприните и подправките си на един монополистичен пазар… или дори когато са оковавали хората и са ги продавали като роби в Америка.

— Прави ми силно впечатление — каза Джон, — че вие не само можете да цитирате Шекспир, но разбирате и от пазари.

— Не е толкова чудно. Завършила съм английска литература в „Кембридж“, а баща ми е банкер.

— Какъв банкер?

— Името му е сър Кристофър Джерард. — Това име, на един от най-богатите хора в Англия, тя произнесе без следа от преструвка, без никакъв признак, че иска да прави впечатление. — Ако се вгледате малко по-дълбоко как той печели парите си, твърде вероятно е да стигнете до някои нравствени ребуси. А ако се върнете още по-назад, до XVII и XVIII век, до първоизточника на парите, които са направили днешните му пари, ребус няма никакъв: пиратство, търговия с роби, опиум… Все от този род…

— Времената днес са други — рече Джон, все още недошъл на себе си от изненадата, че седящата насреща му активистка на социалната арена е дъщеря на сър Кристофър Джерард.

— Всичко туй е било признато, разбира се, за напълно редно, защото ограбваните са били чужденци; но английският селянин, който е дръзвал да открадне овца от имението на прадедите ми, е бил обесван, колкото и гладен да е бил.

— Парадоксът е безспорен — каза Джон с нова нотка на респект. — Но не е ли по-добре човек да се опитва да разшири рамките на понятието нравственост, за да се включат в тях и международните отношения, вместо да ги стеснява и нравствеността да остане вън дори от онези сфери на човешкото общуване, където вече е налице?

— Да, по-добре е — въздъхна тя. — Мисълта ми е, че за вас и за мен всичко това е ясно теоретически. Но емоционално, субективно аз съм същата като Тери Пайк. Инстинктивно се чувствувам сигурна, когато съм сред свои. Но като казвам свои, не разбирам сънародници като Тери, а разбирам богатите, тоест облагодетелствуваната класа, буржоазията. Сигурно и с вас е така.

— Аз…

— Във всеки случай при мен нещата се усложняват и от обстоятелството, че майка ми е американка.

— Каква повече се чувствувате, американка или англичанка?

— Опитвам се да ви обясня — в гласа и имаше леко разочарование, че не е била разбрана, — че у хората чувството за принадлежност е повече класово, отколкото национално. Един италиански земевладелец например се чувствува отлично, когато е с английски земевладелец, защото с него го свързват много повече неща, отколкото с някой работник от фабриките „Фиат“ в Торино. Това е самата истина. Виждала съм ги. Моят баща е много по-близко до колегите си банкери и до бизнесмените от Франкфурт или Ню Йорк, отколкото до подобните на Тери Пайк. Той е верен на своя капитал, не на нацията…

— Говорите тъй, сякаш не се разбирате особено с баща си.

Острият й поглед показваше, че той може би е прехвърлил границата на добрия тон.

— Разбираме се великолепно.

— Той съгласен ли е с вас по теорията за двете нации?

— Никога не сме я разисквали.

— А как приема обществената ви дейност?

— Няма нищо против, щом аз съм доволна. — Тя се поотпусна и се засмя. — Майка ми обаче е потресена. Това, че се разправям с убийци… Тя мечтае да ме види щастливо омъжена за борсов посредник.

— А вие?

— Какво аз?

— Вие мечтаете ли да се омъжите за борсов посредник?

— Едва ли ще налетя на такъв в Уондсуъртския затвор, нали?

— Не, там не.

— Впрочем аз и без туй не желая да се омъжвам за борсов посредник. Но вече е време, струва ми се, да си търся мъж.

— Защо да е време?

— Защото скоро ще мина „в архива“.

— На колко години сте?

— Вие колко ми давате?

— Двадесет и четири, двадесет и пет.

— Двадесет и осем.

— Още сте млада.

— Вие на колко години бяхте, когато се оженихте?

— На двадесет и осем.

— А жена ви?

— На двадесет.

— Виждате ли? Вече съм „в архива“.

— Според мен сега Клеър сигурно съжалява, че е избързала.

— Клеър жена ви ли е?

— Да.

Пола се засмя.

— Много съм доволна, че не се омъжих на двадесет години.

— Защо?

— Защото вероятно щях да се омъжа за противен тип.

— Какъв?

— Не знам. — Тя отново се засмя. — Сигурно борсов посредник.

Беше два без десет. Джон повика сервитьорката и докато тя му представяше сметката, си помисли дали Пола, след като сама бе предложила да разговарят в ресторант и след като беше дъщеря на сър Кристофър Джерард, няма да предложи да си плати дела. Такава мисъл явно не я занимаваше: седеше неподвижно, в очакване да станат. Джон плати с две банкноти от по пет лири.

— Мога ли да кажа на Тери, че ще му бъдете защитник? — попита тя, когато излязоха на улицата.

— Трябва да се спазят формалностите и да се мине през юридическите съветници и секретарите — отговори Джон. — Но кажете му, че ще го защищавам, стига да мога.

— Добре — рече Пола. И без да благодари за обеда, се отдалечи към Лъдгейт Съркъс.