Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Married Man, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петко Бочаров, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis(2017)
Издание:
Автор: Пиърс Пол Рийд
Заглавие: Един женен мъж
Преводач: Петко Бочаров
Година на превод: 1981 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“
Излязла от печат: юли 1981 г.
Редактор: Красимира Тодорова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Божидар Петров
Рецензент: Вера Ганчева
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Евгения Кръстанова; Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3713
История
- —Добавяне
Част трета
Глава първа
Вече почти не си спомняме политическите страсти, които се развихриха в Англия през зимата на 1973 година. За да овладее инфлацията, консервативното правителство замрази надниците. Тази политика беше наречена Трета фаза, но профсъюзите не пожелаха да я приемат. Работниците от въгледобивните мини и електростанциите отказаха да работят извънредно, така че електроенергията намаля и ръководството на електроснабдяването беше принудено да прекъсва тока последователно в цели райони. Аристократичният навик да се вечеря на свещи се разпространи по необходимост във всички обществени слоеве. На 13-и ноември правителството обяви извънредно положение.
На 14-и семейство Стрикланд отидоха да вечерят у едни приятели на име Баркли и когато пристигнаха в апартамента им в Белгрейвиа, намериха го полутъмен. Домакинът — по професия издател — им предложи да пийнат по нещо на свещи и обясни, че тъй като печката им била електрическа, трябвало да изчакат да дойде токът, за да стане вечерята. Пристигнаха и други гости — между които и семейство Маскол, — но топлината от телата им не можеше да замести отоплението. То, също като готварската печка, зависеше от тока. Уморени, гладни, треперещи от студ и все по-пияни, мъжете започнаха да говорят за политика и тъй като повечето от присъствуващите бяха на едно мнение, разговорът скоро се превърна в обвинение срещу всички социалисти и профсъюзни деятели.
Като свети Петър, когато са съдили Христос, Джон си мълчеше: стоеше в един ъгъл настрана от политическите разисквания и говореше с Мери Маскол за пътуването до Венеция, което двете семейства мислеха да предприемат през пролетта. Изглежда, никой не забелязваше присъствието му. В десет часа токът дойде. Ева Баркли донесе бисквити, намазани с пастет, за да залъже глада им, и половин час по-късно всички седяха на масата и ядяха недоварени зеленчуци и недопечено месо.
В единия край на масата някакъв борсов посредник, на име Тим Потс, който беше толкова пиян, че му се преплиташе езика, продължаваше разговора, който другите вече бяха прекратили.
— Откъде накъде, да им… извинявай, Ева… откъде накъде… кажете ми, ще залагат интересите на цялата страна, за да бъдат повишени техните заплати, и ще саботират цялата политика на правителството, което, дявол да го вземе, е избрано по демократичен път…
Последва пауза не заради това, което беше казано, а защото тялото на говорещия се люшна напред и всички искаха да видят дали лицето му е в чинията.
— За бога, Тими, поизтрезней — рече жена му от другия край на масата.
— Това е интересен въпрос, нали? — обърна се Хенри Маскол към Джон, който седеше срещу него от другата страна на Ева Баркли, но на достатъчно висок глас, за да бъде чут от цялата маса. — Кажи ни, Джон, как би се справил ти с такъв въпрос от изборната трибуна?
— За депутат ли ще се кандидатираш? — попита го чернооката, амбициозна Ева Баркли.
— Има такава вероятност — рече Джон.
— Сигурно като консерватор?
— Не.
— Не си ли чула? — обърна се към нея Хенри. — Джон, защитникът на потъпканите бедняци. Поема щафетата от Джо Гърмли и Мик Макгей…
— Това са глупости — каза Джон.
Настъпи неловко мълчание.
— Хайде, кажи ни — рече Хенри. — Откъде накъде?
— Какво?
— Се опитват да провалят Третата фаза?
— Защото същото това правителство обеща никога да не замразява надниците.
— Може да е така — рече Хенри. — И може би затова непросветените работници се чувствуват измамени от мистър Хийт. Но ти не си непросветен работник. Ти знаеш, че Камарата на общините не е съвещателен орган. Тя е независим законодателен орган и като такъв има право да променя решенията си.
— Стига сте говорили за политика — намеси се Мери Маскол.
— Напротив, говорете — каза Ева Баркли. — Досега не съм срещала човек, който наистина да защитава профсъюзите.
— Аз смятам, че и те имат своите основания — отговори Джон неохотно.
— Какви са те? — попита Саймън Баркли.
— Че е несправедливо едни членове на обществото да имат право да продават услугите си на оня, който им предлага най-висока цена, а други не.
В другия край на масата Мери и Клеър започнаха отделен разговор, към който домакинът беше принуден да се присъедини.
— Миньорите не продават услугите си за най-високата оферта — каза Хенри. — Те действуват като монопол, което е забранено със закон — а законът трябва да се спазва от всички. Но профсъюзите са май над закона.
— Прекалено се облягаш на закона — отвърна Джон.
— Интересна забележка, още повече от устата на адвокат. — Тонът на Хенри беше съвсем сериозен.
— Винаги трябва да е налице мълчаливото съгласие, че законът е справедлив и че не е правилно да се нарушава.
— А няма ли такова съгласие? — запита Ева Баркли. — Нали всички сте против инфлацията?
— Да — отговори Джон, — но миньорите и работниците от енергоснабдяването не могат да приемат, че на тях трябва да се плаща по-малко, отколкото на адвокатите и банкерите… През последните стотина години те относително са подобрили положението си и не виждам защо да не продължават да го подобряват.
— И кога ще спрат в края на краищата? — попита Хенри.
Джон се засмя.
— Когато очерненият със сажди работник започне да печели колкото теб.
Хенри не се усмихна. Той се навъси, лицето му стана тъмнорозово — почти като кадифения му костюм.
— Няма закон, който да попречи на миньора да стане банкер — каза той.
— Е да, такъв закон няма — отвърна Джон, — но не те виждам да го вземеш при себе си на работа.
— Защото няма да може да я свърши.
— Ето, виждате ли — обърна се Джон към Ева Баркли като към съдия. — Той смята, че миньорът е по-глупав от банкера, а няма никакви доказателства, че е така. Той приема също, че професионалната хитрост на един банкер ще донесе по-големи приходи, отколкото смелостта и издръжливостта на миньора.
— Трябва да призная — каза домакинята, — че за нищо на света не бих искала да съм миньор…
— Нищо чудно — продължи Джон леко развеселен, — че тези, които са на върха на дадена йерархия, ще смятат състоянието на нещата за естествено, но също така не е никак трудно да се предвиди, че онези, които са на дъното — били те илоти, плебеи, крепостни селяни, роби или английски работници, — ще са на по-друго мнение.
— Това, което внася объркване в твърденията ти — каза Хенри с дълбокия си гърлен, звучен глас, — е твоята собствена позиция. Защо ти, който вървиш към върха на йерархията — и вече, кажи-речи, си го стигнал, — заставаш на страната на онези от дъното?
Джон се усмихна.
— Работата на адвоката е да защищава…
— Не заобикаляй въпроса.
— Защото защищавам тях, а не тебе ли?
— Да.
— Защото ти нямаш нужда от мен.
— А те имат ли?
Джон се поколеба.
— Да.
— Молил ли те е някой от тези роби на труда да се кандидатираш за депутат?
— Не.
— Ти сам издигаш кандидатурата си?
— Други издигат кандидатурата ми.
— Приятели?
Джон отново се поколеба.
— Приятели на мои приятели.
— Които знаят, че ти искаш да се кандидатираш?
— Да.
— Защото ти им каза?
— Да.
— Значи, в същност ти сам издигаш кандидатурата си.
— Може и така да се приеме.
Разговорът в другия край на масата спря: Клеър, Мери и Саймън Баркли се заслушаха в спора между Джон и Хенри.
— А защо, питам се? — каза Хенри.
— А защо не?
— Изменяш на самия себе си, Джон, на най-добрите си качества — на съвестта си, идеализма си…
— Аз го схващам повече като проява на здрав разум.
— Здрав разум? Да отидеш в Парламента да защищаваш интересите на работниците? Помисли си колко пари ще изгубиш, за да получаваш в замяна някаква нищожна депутатска заплата. Не е проява на здрав разум да се откажеш от голяма част от доходната си адвокатска практика, за да отговаряш на досадни писма на стари вдовици, които са загубили пенсионната си книжка…
— А защо не го приемеш като осъзнат национален дълг?
— В какъв смисъл?
— Богатите и бедните да се помирят, преди страната да се е разцепила на две.
— Какво… революция ли?
— И тя не е изключена. Но да го наречем бунт.
— И ти се хвърляш в боя на бял кон не да унищожиш буржоазията, а да я спасиш?
Джон се намръщи.
— Същото би казал и някой марксист.
Хенри въздъхна.
— Ти пак се подценяваш. Като че ли се срамуваш от идеализма си…
— Не се срамувам от него.
— Значи, имаш идеали?
— Да.
— Сигурен бях.
— Защо?
— Защото най-глупавите грешки винаги се вършат от хора с вътрешен глас.
— Това не е вътрешен глас — каза Джон раздразнено.
Хенри се усмихна студено.
— Може би това не е най-точният израз — каза той. — Думата суета по-вярна ли е? Тя те вдъхновява, нали? Една невротична суета. Мислиш, че си по-умен от нас останалите и за да го докажеш, ставаш изразител на противоположни на нашите възгледи — нагазваш в политиката, развяваш байрака на здравия разум и заразяваш и други с твоите идиотщини.
На масата цареше мълчание, защото, макар Хенри да говореше шеговито, от преднамерено твърдото изражение на лицето му личеше, че действително мисли това, което казва.
— Още не си доказал, че са идиотщини — рече Джон, който не искаше да продължава спора.
— Доказателства има колкото щеш — отвърна Хенри. — Откакто свят светува, силният е бил богат, а слабият — беден. Бедният става по-богат само ако богатият стане още по-богат, защото тогава от трапезата му падат по-големи трохи. Какво в същност сте постигнали вие социалистите? Всеобща мизерия. Сива еднообразна повсеместна немотия, наложена чрез диктатура и оправдана с остарялата идеология на един германски евреин.
На масата настъпи смутено раздвижване, защото някои подозираха, че Ева Баркли има еврейска кръв, но и да беше така, тя не изглеждаше особено развълнувана, че Хенри изтъкна като коз расовия произход на Карл Маркс. Очевидно повече я занимаваше въпросът дали този доста злъчен спор между двама приятели, които се познават помежду си по-отблизо, отколкото познават нея, се отразява добре или зле на нейния прием.
— Аз не съм марксист — каза Джон, — евтин трик е всички социалисти да се представят за марксисти.
— Тъкмо в това е трагичната ирония — каза Хенри. — Интелектуалец… — той произнесе тази дума с пълно отвращение — прекалено умен, за да бъде консерватор, и прекалено благороден, за да гледа собствения си интерес; а за да нахрани суетата си, предлага се на типове като Мик Макгей — отявлени, документирани членове на комунистическата партия на Великобритания — и с това помага на подтисниците да грабнат властта.
— Напротив… — започна Джон.
— И когато те дойдат на власт — прекъсна го Хенри, — аз може би пръв ще излетя — някъде, в някакво „заведение за превъзпитание“, какъвто, предполагам, е терминът, използуван от вас, социалистите, за да назовете концентрационния лагер; но ти, Джон, ще бъдеш вторият. И ти ще изхвърчиш — точно толкова сигурно, колкото и аз, а децата ти ще се борят, доколкото могат, с една власт, която осъществява „позитивна дискриминация“ — термин, предполагам от социалистическия жаргон, смисълът на който е да не се допускат умни деца в свестни училища. На нашите деца, заради буржоазния им произход, ще бъде забранен достъпът до университета и те ще бъдат принудени да работят като портиери и чистачи на клозети. Работническата класа, на която си помогнал „да се освободи“, ще стане новата буржоазия, а Том и Ана ще бъдат осъдени да се влеят в новата класа на робите.
На масата цареше мълчание. Всички чакаха отговора на Джон.
— Ти си прекален песимист — каза той.
— А ти си прекалено неискрен. — Думите на Хенри сега се плъзнаха тихо и отмерено като змии. — Може би теза е, така да се каже, професионална деформация. Ти си в състояние да пледираш с еднаква убеденост и за, и против дадена кауза и накрая преставаш да се питаш къде в действителност е истината. А ако би се запитал, щеше да знаеш, че съм прав, защото не си глупак; но само заради това твое комплексче ти сега спориш с мен. Това е неискреност, нали? Изобщо в последно време неискреността май ти е станала специалност.
Отново цялата маса очакваше находчивия отговор на адвоката — но напразно. Джон пое въздух, за да заговори; в очите му се появи блясък, който сякаш предвещаваше какво ще каже. Но преди да отвори уста, той срещна през осветената със свещи маса погледа на Хенри — злорад и знаещ, — поглед на играч на покер, който държи кент флош роял. За част от секундата Джон разбра, че последните думи на Хенри не са казани току-тъй и че той може би има пред вид писмото — неговото писмо до Джили Маскол. Затова бавно изпусна навън въздуха от дробовете си и накрая промълви:
— Може би. Не знам. — И отпи от виното.
Хенри се засмя. Клеър се изчерви. Мери изглеждаше притеснена. Ева Баркли — объркана. Но само след миг всички отведнъж подеха друга тема.