Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (22)

Глава единадесета

Изложението на Джон пред бирмингамския общински съд беше изслушано в десет и заседанието приключи към четири. Той не успя да убеди съдиите, че едно игрално казино в новия хотел в района Еджбастън ще бъде от полза за обществото, затова пристигна в хотел „Палас“ малко мрачен, какъвто беше винаги когато изгубеше някое дело. Отиде при администраторката и попита дали има някакво съобщение за него от съпругата му. Нямаше нищо.

— Очаквам я да дойде тук — каза той на момичето, — така че бих искал да сменя единичната си стая със стая с две легла.

Намусеното и пъпчиво момиче въздъхна и започна да преглежда едно по едно всички картончета, наредени на таблото пред него.

— Мога да ви дам 526 — каза администраторката неохотно.

— Бих желал да имам най-хубавата стая, с която разполагате — рече Джон.

Тя го изгледа безизразно.

— Нямаме най-хубава стая — каза администраторката с полуразбираем бирмингамски акцент. — Те са или с баня, или без баня.

— Тогава с баня.

— 526 има баня.

— Добре. С двойно легло ли е?

Тя пак го изгледа безизразно.

— С двойно легло ли искате?

— Да. Ако е възможно. Обикновено спим на двойно легло.

— 526 е с две отделни легла — каза тя, като погледна пак таблото си. Отново въздъхна. — Мога да ви дам 432.

— Тя с двойно легло ли е?

— Да. И с баня.

— Чудесно.

Тя се вгледа в лицето му и за момент Джон помисли, че може да е отгатнала защо иска двойно легло, но изражението й беше все така безразлично.

Даде му карта с номера на стаята и един носач дойде да му вземе куфарчето. Джон спокойно можеше да си го пренесе сам, но щеше да изглежда, че не иска да даде бакшиш на носача, затова се изкачиха заедно с асансьора, минаха по дългия коридор и накрая стигнаха до 432-ра стая. Носачът отключи вратата, запали лампите и дръпна пердетата. Джон сложи двадесет пенса в протегнатата ръка и най-после остана сам.

Стаята беше прашна и безлична. Носеше се слаба миризма на лак за мебели и цигарен дим. Влезе в банята, която нямаше прозорец. Клозетната чиния беше покрита със санитарна лента, каквато американците очакват да видят в баните на всички хотели по света, а чашата за миене на зъби беше похлупена с целофанена кесийка. Всичко изглеждаше чисто и хигиенично. Джон изми лицето и ръцете си.

Не се тревожеше, че не го чака бележка на рецепцията. Макар много добре да знаеше, че Джили може да не е получила писмото, други предположения му се въртяха в главата. Ако беше получила писмото, но не можеше да дойде, положително щеше да телефонира в хотела вечерта, за да е сигурна, че ще говори с него лично, вместо да оставя бележка с лаконични извинения на администрацията; а ако ще дойде, както той се надяваше, вероятно предпочиташе да го изненада.

Той седна във фотьойла и събу обувките си. Бяха мокри и го убиваха цял ден. Започна да разтрива пръстите си и опипа влажните си чорапи, като се чудеше дали обувките му пропускат, или краката му се бяха изпотили. Пъхна ръката си в едната обувка, за да види дали има дупка; когато я извади, пръстите му миришеха на влажно.

Събу си чорапите, смени ги с чисти и се върна в банята, за да си измие ръцете още веднъж. Не си носеше други обувки, затова легна в леглото с чорапите и тъкмо щеше да се отпусне да заспи, когато се сети, че ако искаше да го изненада, Джили можеше да дойде направо в стаята му. И като си спомни колко шокиран беше той самият преди много години, когато видя как Гордън се надига от леглото по чорапи, оправи кувертюрата, обу си влажните обувки и седна във фотьойла.

Задряма. Опитваше се да внуши на Джили Маскол да дойде, за да подобри настроението му и да прогони все по-силното му желание да се втурне към гарата и да хване първия влак за Лондон и домашното удобство; но представата за розовите й гърди и голите й крака в тази мрачна стая го възпря, и той реши да се съвземе с един чай във фоайето на хотела.

То беше пълно с бизнесмени и търговски пътници, които вече пиеха джин и уиски. Въпреки това Джон успя да получи чай и топъл сандвич. Зачете един вечерен вестник и когато свърши и вестника, и чая, стана и отиде до рецепцията да попита още веднъж дали жена му не е поръчала да му предадат нещо. Не се беше обаждала.

Върна се в стаята си и загледа телевизия. В един момент, докато беше в банята, чу телефонен звън. Втурна се да се обади, но нямаше никой: звъненето идваше от телевизора. Телефонистката го попита кой номер иска и той я помоли да го свърже с номера на Джили в Лондон. Никой не се обади.

Към девет беше вече изгубил надежда и беше гладен. Писмото му можеше да не е пристигнало в Норфолк и той се запита как е могъл да вярва, че ще пристигне. В понижено настроение слезе с асансьора във фоайето. Не посмя пак да запита дали някой се е обаждал, но се позавъртя около рецепцията, за да го види администраторката, ако иска да му каже, че Джили се е обаждала, докато е слизал с асансьора. Погледите им се срещнаха, но тя нито се усмихна, нито го извика и той излезе на улицата.

Дъждът беше престанал, но паветата бяха още мокри. Спря пред един-два ресторанта да огледа менюто, но дори когато беше в добро настроение, не обичаше да яде сам в ресторант, а сега на всичкото отгоре се и страхуваше, че келнерите и хората от околните маси ще прочетат в меланхоличното му изражение колко смешно и абсурдно е изобщо присъствието му там. Мразеше сервитьорите да го презират и съжаляват, така че, вместо да се върне в ресторанта на хотела или да поръча да му донесат ядене в стаята, влезе в един снекбар и вечеря със сандвич и кафе.

Когато се върна в хотела в десет, администраторката си беше отишла. Портиерът му даде ключа. Джон поръча да го събудят сутринта в шест, върна се в стаята си и още веднъж помоли телефонистката да позвъни у Джили в Лондон. Пак никой не отговори. Събу обувките си и погледа телевизия по чорапи. В единадесет взе горещ душ и си легна.