Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (20)

Глава девета

Вечерта Джон се върна в къщи в отлично настроение, приповдигнато от това, че Джили Маскол го беше оценила като мъж и от вярата на Гордън Прат в политическата му кариера. Той влезе при Клеър, която пишеше писма, обърната с гръб към вратата, и я целуна по врата като син, който целува майка си, след като е получил награда в училище.

— Остави писането за после — каза той — и ела да пийнем по нещо.

Тя го последва.

— Ти май вече си пийнал.

— Срещнах се с Гордън на път за в къщи — рече Джон.

— Дай ми тогава малко водка. Ще се опитам да те настигна.

— Ще излизаме ли? — попита той жена си, като й подаваше чашата.

— Хенри предложи да отидем на кино, ако искаме.

— Нямам нищо против да отидем на кино — рече Джон, — но не бих могъл да изтърпя ресторанта след това.

— Защо? Да не си обядвал в ресторант?

— Да. С един скучен юридически съветник, когото познавам от „Оксфорд“.

— Мога да извадя нещо готово от хладилника и да го оставя във фурната.

— Чудесно. — Джон седна в един фотьойл срещу жена си с чашка уиски и сода. — Екс! — каза той с престорен американски акцент, което беше толкова необичайно за нормалното му поведение, когато се върнеше от работа, че Клеър го изгледа любопитно и го попита какво е правил през деня.

— Нищо особено.

— Изглежда, като че ли си спечелил някое трудно дело.

Той я погледна и забеляза, че нещо се е променила.

— Не — рече. — Не съм бил в съда. Просто обядвах с един колега, това е всичко.

— Тогава защо си в толкова добро настроение?

— Ами… — Той се поколеба, усмихна й се и каза: — Страх ме е, ако ти кажа, да не разваля твоето настроение.

— Чакай да видим мога ли да позная… Направили са те кралски съветник?

Джон се намръщи.

— Не.

— Обядвал си с хубава блондинка?

Джон я изгледа: тя си оправяше полата.

— Обядвах с един колега.

— О, да, разбира се. Добре, предавам се.

— Възможно е да бъда предложен за депутат в Парламента.

— А!

— Помислих, че това може да не те зарадва.

— Радвам се — рече тя. — За теб.

— Твоят живот няма да се промени от това.

— Ще трябва ли да давам приеми?

— В днешно време не. И не в лейбъристката партия. Още по-малко в Хакни и Харингей, освен ако говориш гръцки, урду или суахили.

Клеър се усмихна.

— Не могат ли да ти намерят английско място?

— Ще се превъплътя в Ал Джолсън. Ще изпопадат от възторг.

Той хвърли поглед на вечерния вестник, който стоеше на дивана до него. Чу се тихо боботене и чашите на подноса зазвънтяха, защото минаваше влакът на метрото. Това беше неприятен недостатък на къщата им на Холанд Парк: затова и бяха успели да я купят сравнително евтино.

— Обещах на Том, че ще отидеш да му пожелаеш лека нощ — каза Клеър.

Джон въздъхна.

— Добре. — Стана и отново погледна Клеър. — Нещо си се променила — каза той.

— Направила съм си косата.

— Точно това е. — Той се насочи към вратата. — Нали нямаме някакъв особен ангажимент?

— Не. Защо?

— Обикновено си правиш косата, преди да отидем на гости.

Клеър се прозина.

— Да, но тя беше толкова грозна, пък и не ходим никъде, тъй че предпочетох все пак да я направя.

— Много добре изглеждаш — каза Джон, — и блузата, и полата ми харесват.

— Благодаря — каза Клеър. — Точно както трябва да изглежда жената на депутат в Парламента, не мислиш ли?